затова трябва да благодарим на вашия Голем… Между другото, знаете ли, че Голем е прикрит комунист? Да, да, уверявам ви, има сведения… на косъм виси вашият Голем. Така че ето какво ще ви кажа: развращават децата пред очите ни. Тази зараза вече е завладяла училището и проваля децата напълно… избирателите са недоволни, някои започнаха да напускат града, цари брожение, току-виж, започнали и саморазправи, окръжната администрация стои и бездейства — ето такава е ситуацията при нас… — Той пресуши чашата. — Длъжен съм да ви кажа: така мразя тази измет, че бих ги разкъсал със зъби, ако не ме беше гнус. Няма да повярвате, господин Банев, стигнал съм дотам, че им залагам капани… Е, добре, развратиха децата. Децата са си деца, колкото и да ги развращаваш, все им е малко. Но влезте ми в положението. Тези дъждове, и те са тяхна работа. Не знам как го правят, но си е така. Построихме санаториум — лековита вода, прекрасен климат — да гребеш парите с лопата. От столицата идваха тук и как свърши всичко? Дъждове, мъгли, клиенти с хрема, а после започна да става все по-лошо, пристигна тук един известен физик… забравих му името, е, да, вие сигурно го знаете… поживя две седмици и хоп, готово: очилатата болест, в остра форма, и го прибраха в лепрозориума. Чудесна реклама за санаториума, няма що! След това имаше още един случай, после — още един и край — клиентите секнаха. Ресторантът започва да закъсва, санаториумът едва-едва крета, слава богу, че се намери един глупак, треньор, който доведе тук своите „Братя по разум“ — щял да ги тренира, докато станат отбор от голяма класа, който с успех ще играе в страните с дъждовен климат… Е, и господин Росшепер, разбира се, помага до известна степен… Вече съчувствате ли ми поне малко? Опитах се да поговоря с този Голем, ама все едно да говориш с глух; нали е прикрит комунист — каквото и да го правиш, все си е червен. Писах до висшестоящите — никакъв резултат. Писах до още по-висшестоящите — същата работа. От още по-нависоко ми отговориха, че вземат под внимание моето оплакване и го препращат за разглеждане в по-долните инстанции… Мразя ги, но преодолях отвращението си и отидох лично в лепрозориума. Пуснаха ме. Молих, доказвах… Ама че гадни типове! Примигват с обезмиглените си очи, сякаш имат пред себе си някакво врабче. — Той се наведе и прошепна на Виктор: — Страх ме е, че ще започнат размирици и ще се лее кръв. Влизате ли ми в положението?
— Да — каза Виктор. — Но аз какво общо имам? Кметът се отпусна назад в креслото, извади начената цигара от алуминиевата си табакера и запуши.
— В моето положение — каза той — не ми остава нищо друго, освен да пусна в ход всички средства. Нужна е гласност. Общинската управа е направила петиция до Департамента на здравеопазването, господин Росшепер ще я подпише, вие, надявам се — също, но това не е бог знае какво. Нужна е гласност! Трябва ни хубава статия в столичен вестник, подписана от известно име. Вашето име, господин Банев. Злободневен материал, тъкмо като за авторитетен писател като вас. Много ви моля. И лично от свое име, и от името на общинската управа, и от името на нещастните родители… Трябва да направим така, че да махнат лепрозориума оттук и да го преместят на майната си. Където искат да го местят, важното е тази зараза да изчезне от града и нито един мокрец повече да не стъпи тук. Ето това исках да ви кажа.
— Да, да, разбирам — рече бавно Виктор. — Много добре ви разбирам.
„Макар че си говедо — мислеше си, — макар че си шопар, мога да те разбера. Но какво е станало с мокреците? Бяха тихи, прегърбени, промъкваха се скришом, никой не говореше такива работи за тях. Разправяха само че вонели, че били заразни, че правели много хубави играчки и изобщо разни неща от дърво… Помня, майката на Фред казваше, че имали лоши очи, че от тях млякото вкисвало и че ще ни навлекат някоя война, мор и глад… А сега са ги затворили зад бодлива тел и какво ли правят там? Ох, май правят много неща. И времето променят, както си искат, и децата примамват (защо ли?), и котките са извели от града (това пък защо?), и са пратили дървениците да летят по къщите…“
— Сигурно си мислите, че стоим със скръстени ръце, нали? — попита кметът. — В никакъв случай. Но какво можем да направим? Подготвям процес срещу Голем. Господин санитарният инспектор Павор Суман се съгласи да бъде консултант. Ще наблегнем на факта, че въпросът за инфекциозността на тази болест все още далеч не е решен, а Голем като прикрит комунист се възползва. Това първо. После ще се опитаме да отговорим на терора с терор. Имам предвид градския Легион, нашата гордост, златни момчета сме подбрали там, орли… но някак не върви тази работа. Нали нямаме указания от горе… Поставяме полицията в неудобно положение… и изобщо… Така че им пречим, доколкото можем, задържаме стоките, които отиват при тях… разбира се, личните стоки, снабдяването с храна и с разните му там чаршафи и така нататък не закачаме, но виж, всякакви книги прибираме, те понякога си поръчват… Ето, днес задържахме един камион и някак ми олекна малко на душата. Но това са дреболии, симулираме дейност, а би трябвало радикално…
— Така — каза Виктор. — Орли, значи. Златни момчета. Как беше онзи… Фламенда? Вашият племенник…
— Фламин Ювента — уточни кметът. — Точно така. Той ми е заместник в Легиона. Орел! Познавате ли го вече?
— Малко — отвърна Виктор. — А защо задържате книгите?
— Ами как защо… Това, разбира се, е глупаво, но нали сме хора, все пак човек понякога може да излезе от кожата си. Пък и… — Кметът се усмихна смутено. — Глупост е, естествено, но се носят слухове, че те не могат без книги… както нормалните хора без ядене и всичко останало.
Замълчаха. Загубил всякакъв апетит, Виктор човъркаше с вилицата бифтека си и размишляваше. „Знам малко за мокреците и това, което знам, не предизвиква у мен ни най-малка симпатия към тях. Може би работата е там, че не ги обичах много-много като дете. Виж, кмета и неговата банда познавам добре — солта на нацията, лакеи на президента, крайни реакционери… Не, щом вие сте против мокреците, значи в мокреците има нещо… От друга страна, спокойно мога да напиша такава статия, дори най-яростната, защото и без това никой няма да рискува да я отпечата, а кметът ще бъде доволен, ще го пооскубя и бих могъл да си живея живота тук… Кой от сегашните писатели може да се похвали, че си живее живота? Бих могъл да се наредя хубавичко тук, да ми дадат някоя добре платена служба, на която да не трябва да си мръдвам и пръста, да речем — общински инспектор по градските плажове. Ще си пиша колкото си искам… за това колко хубаво си живее добрият човек, пристрастен към любимата си работа… и как говори на тази тема пред вундеркиндите… Е, цялата работа е в това да можеш да си избършеш лицето. Плюли са ти в мутрата, а ти се избърсваш. Отначало се бършеш със срам, после с недоумение, а после току-виж започнеш да се бършеш с достойнство, и дори да изпитваш и удоволствие от този процес…“
— Ние, разбира се, изобщо не ви караме да бързате — каза кметът. — Вие сте зает човек и така нататък. Да речем, някъде до една седмица, а? Ще ви предоставим всички материали, може дори да ви дадем и приблизителна схема, планче, по което би било желателно… а вие ще го пипнете с опитната си ръка, и ще заспи. И ако под статията се подпишат тримата най-видни наши съграждани — членът на парламента Росшепер Нант, прочутият писател Виктор Банев и носителят на Държавна награда Рем Квадрига…
„Напира здравата — помисли си Виктор. — При нас, левите, няма и помен от такава настойчивост. Бихме дрънкали празни приказки, бихме говорили със заобикалки — да не би да оскърбим човека, да не го насилваме повече, отколкото трябва, за да не вземе, пази Боже, да ни заподозре в користни намерения… «Най-видните ни съграждани»! И абсолютно сигурно е говедото, че ще напиша статията и ще я подпиша, че няма къде да се дяна, че ще се наложи изпадналият в немилост Банев послушно да си вдигне лапичките и да се напъне, за да си отработи безгрижното пребиваване в родното градче… Ето че и схемичката си пробутва… знаем я ние що за схема е това и каква точно трябва да бъде, та да публикуват пак опръскания с президентска слюнка Банев. Да, да, господин Банев… коняче обичаш, момичета обичаш, мариновани миноги с лук обичаш, щом обичаш да се возиш, ще мъкнеш и шейната…“
— Ще обмисля вашето предположение — каза Виктор с усмивка. — Замисълът ви ми изглежда доста интересен, но за да се осъществи, човек трябва малко да насили съвестта си. Нали знаете, че ние, писателите, сме неподкупни, действаме изключително по съвест. — Той намигна на кмета нагло и безсрамно.
Кметът се изкикоти.
— А как иначе! „Съвестта на нацията, по-точно — огледалото“, и така нататък… Разбира се, че го помня… — Той отново се наведе към Виктор с вид на заговорник и изчурулика: — Заповядайте утре при мен. Само наши хора се събираме. Само че без жени. Става ли?
— Тук вече — каза Виктор, като се изправи — съм принуден ясно и категорично да отклоня вашата покана. Имам работа. — Той отново намигна. — В санаториума.
