Корягини, а той не спираше да дудне. Дуднеше, че се носи слух, че писателите с повече от три брака ги зачеркват от списъка на чакащите за апартамент в новия писателски блок и ще им дават само жилища, които се освобождават. Льоня Шибздата се чувстваше засегнат, защото лично той беше женен за четвърти път.
— Забравил съм я в ресторанта! — с облекчение казах аз.
— Коя? — попита той, като охотно прекъсна монолога си.
— Папката!
— Коя папка?
— Канцеларската. С ширитчетата.
— А в нея какво има? — продължи да напира Льоня.
— Слушай — казах аз. — Я ме остави на мира! Току-що се излюпих, още не съм си оправил леглото…
— И аз така… Я кажи, ходи ли вчера на „Банная“?
— Не! Не съм ходил!
— А къде беше тогава?
Страшно беше дори да си помисля, че мога да разкажа на Шибздата за снощните ми похождения. И не само защото изведнъж ме фокусираха очите-двуцевки на Иван Давидович и долетя предупредителното съскане на поета Костя Кудинов; и дори не само защото долавях във всичко нещо гадно, долно. А заради нещо много, много по-просто! Та Шибздата не е човекът, който се интересува КАКВО става. Той винаги се интересува ЗАЩО става така. Ще ми извади душицата с неговите искания да му обясня всичко, а после ще я набута криво-ляво обратно, като изложи собствените си версии, всяка от които, сякаш напук, обяснява само единия от фактите и противоречи на всички останали…
— Льоня — решително казах аз. — Извинявай, обаче се звъни на вратата. Извикал съм водопроводчик.
С тези думи, без да изслушам протестите му, затворих телефона.
Общо взето, обичам Льоня Баринов. Нещо повече, уважавам го. И съм му дал този прякор не заради същността му, а заради външността. Той си е шибзда — дребничко, мургаво, вечно уплашено човече. Пише с мъка, буквално по няколко думи на ден, защото все се съмнява в себе си и напълно искрено проповядва налудничавата идея на литературознанието, че уж съществува една-единствена дума, която най-точно от всички останали изразява зададената идея, като цялата работа е в това да се постараеш, да се напрегнеш и напънеш, да не те домързи да откриеш тази една-единствена дума и точно по този начин най-после да създадеш нещо достойно.
И не може да не му го признае човек: той има великолепен литературен вкус, моментално открива слабостите във всеки художествен текст, има направо рядка дарба за литературни анализи, не познавам и сред нашите професионалисти критици такъв като него. И ето че този негов талант за анализ фатално се трансформира в неспособност за синтез, защото според мен силата на писателя не е в умението да намира единствената вярна дума, а да отхвърли всички със сигурност неверни думи. А горкият Льоня седи и ден след ден, докато не му се размъти мозъкът, претегля на вътрешните си везни кой е по-точният израз: „тя докосна ръката му“ или „тя се докосна до ръката му“… И изпаднал в отчаяние, се обажда за консултация на Валя, а жестокият Валя Демченко, без да губи и секунда, му отвръща с прочутата фраза на Аверченко: „Тя го сграбчи за ръката и нееднократно го попита: парите де си дянал…“ Тогава той, отчаян, се обажда на мен, а аз също съм доста цапнат в устата, така че не му остава друго, освен с нещастен глас да ме упрекне за грубостта ми…
Обаче сме донякъде сродни души с него. Убеден съм, че ако му прочета нещо от моята Синя папка, той ще ме разбере така, както никой друг на света не би ме разбрал и приел. Само че в никакъв случай не бива да му чета нещо от Синята папка. Защото е дрънкало, като пробита кофа, дето нищо не задържа. Защото любимото му занимание е да събира сведения и после да ги разпространява на когото му падне и където му падне, че и непременно да ги коментира… При чудесната му памет и мрачното му въображение… Не, страшно е дори да си го помисля — да прочета точно на него нещо от Синята папка.
А той ми е чел от повестта си, над която работи вече втора година — за един спринтьор, гениален спортист и нещастен човек. Този негов герой бие всички рекорди на разстоянията до един километър, всички му се възхищават, всички му завиждат, но никой не знае, че на тартановата пътечка у него незабавно се пробужда слепият първобитен ужас на преследваното животно. И всеки път се устремява към финиша, забравяйки всичко разумно и човешко, с едничката цел — на всяка цена да спаси живота си и да се откъсне, да се изплъзне от настигащата го глутница хищници, чийто стремеж е да го повалят на земята и жив да го изядат. И ето че той получава награди и почести, става световноизвестен — и всичко това се дължи на неговия патологичен, атавистичен страх, а инак е честен човек, обичан от една чудесна девойка…
Аз си падам по такива обрати. За разлика от редакторите, които не си падат. Това не ти е някакъв бурен романс между женен началник на някое главно управление и омъжена техноложка, на фона на врящ метал и неизпълнен план на леярски цех.
Размишлявайки за литературата, сюжетите и Шибздата Баринов, седнах да закусвам. Измисленият от мен самия пример за бурния романс изведнъж завладя въображението ми. Минават десетилетия, изписват се хиляди и хиляди страници, но литературата от този род не демонстрира друго, освен неприкрита халтура или в най-добрия случай трогателна безпомощност.
И ето кое е смайващото: сюжетът съществува реално. Наистина се изливат тонове метал и плановете не се изпълняват, и на целия този фон и дори във връзка с това жененият началник на главното управление наистина се среща с омъжената техноложка и помежду им започва конфликт, който преминава в бурен романс, и възникват ужасни ситуации, назряват и се пукат кошмарни нравствено-организациоини циреи, като работите стигат до КПК11…
Всичко това наистина се случва в живота, дори често, като сигурно е достойно за описване, дори не по-малко от бурния романс на безделника дворянин с някоя възторжена провинциална девойка, където работите стигат до дуел. Обаче в резултат се получава чисто менте.
И винаги се получава менте, междувпрочем не само при нашего брата, съветския писател. Ето и Хемингуей е осмял несретника халтураджия, който пише роман за стачката на текстилната фабрика и се пъне да съвмести проблемите на профсъюзната дейност със страстта към младата еврейка-аги-татор. Омъжена техноложка, еврейка-агитатор… Човешкият език протестира против такива съчетания, когато става дума за отношенията между мъж и жена. „Младата пешеходка дотича до подлеза…“
Ето, при мен, в „Другари офицери“, любовта протича на фона на политико-възпитателната работа сред офицерския състав на Н-ския танково-пехотен полк. И това е ужасно. Заради това ме е страх да препрочитам собствената си книга. Ами то си трябва някакъв особен читател за четенето на такива книги! У нас такъв е налице. Дали ние го изковахме с нашите произведения, дали той самичък изкласи някак — във всеки случай, в книжарниците нищо не залежава.
Пиех кефир пред прозореца. Съмваше се и времето бе мразовито. Дървета и храсти — всичко беше побеляло. Гаснеха лампите в кооперацията отсреща, по неразчистените пътечки сред преспите към автобусната спирка бързаха черпи човечета. Колите префучаваха, някои вече с изгасени фарове.
Защото в наши дни я няма любовта, изведнъж си помислих аз. Има любовни връзки, но не и любов. В наши дни няма време за любов: автобусите са претъпкани, в магазините се вият опашки, детската ясла е в другия край на града, трябва да си много млад и много безгрижен, за да си способен да обичаш. А сега се обичат само възрастните двойки, които са успели да се задържат заедно четвърт век, без да затънат в блатото на жилищния въпрос, без да озвереят от безбройните, разяждащи всичко дребни неудобства; съумели са обичливо да си разпределят властта и отговорностите. Като Валя Демченко с неговата Соничка. Но у нас не е прието да се възпява такава любов. И слава Богу. Изобщо нищо не трябва да се възпява. Нека Костя Кудинов я възпява. Или Съюзният Охльо…
— Обаче всичко това е философия, така че не е ли време да се заловиш за работа? — казах аз на глас.
И се залових да мия чиниите. Не понасям, когато в мивката има дори една мръсна чиния. За да се работи нормално, трябва мивката да е празна и чиста. Особено когато става дума за работа върху сценарии или статии. Обичам да пиша сценарий. От всички видове литературна ангария най са ми присърце преводите
