за своята безперспективност: пред мен вече нямаше нищо. За всичките години, които ми оставаха, нямаше вече нищо, за което си струваше да се боря със себе си, за да ставам, да се завличам в тоалетната, да воювам с разваленото казанче, после да се пъхам под душа, вече без всякаква надежда да се сдобия поне с подобие на някогашната бодрост, после да се залавям за закуската… И не стига, че ми беше противно да мисля за ядене: по-рано след яденето ме очакваше цигарата, за която започвах да мисля още щом отворех очи, а сега и това си нямам…
Нямам си нищо. Хубаво, ще напиша този сценарий, ще го приемат и в живота ми ще нахлуе млад, енергичен и задължително глупав режисьор и ще започне учтиво и същевременно нагло да ме поучава, че киното си има свой език, че главното в киното са образите, а не думите, и непременно ще започне да се изхвърля с примитивни афоризми от сорта: „Нито кадър на родна земя“ или „Ще мине за мироглед“… Какво ме интересува той и дребните му кариеристични грижи, когато предварително знам, че филмът ще стане пълен боклук и че, докато го гледам в студиото, мъчително ще се боря с желанието да стана и да заявя: махнете името ми от субтитрите…
Аз съм глупак, че се занимавам с това. Отдавна си знам, че не бива да го правя, но, както се вижда, както по рождение съм бил търговец на кучешко месо, такъв съм си останал, и вече никога няма да стана никой друг, дори да напиша още сто „Съвременни приказки“. Защото откъде да знам: може и Синята папка, моята гордост, моята неразбираема надежда — и тя да не е никакво агнешко, а същото това кучешко месо, само че от друга кланица…
Хубаво, нека дори предположим, че това агнешко е прясно, първокачествено. Е, и какво? Никога няма да види бял свят, поне не и докато съм жив, защото не съзирам на хоризонта нито един издател, комуто бих могъл да обясня, че виденията ми са някаква ценност поне за още десет души в света. Дори след смъртта ми…
Да, след смъртта на автора у нас често публикуват доста странни негови произведения, сякаш смъртта ги пречиства от подмолните двусмислици и коварните подтекстове. Сякаш неуправляемите асоциации умират заедно с автора. Може би, може би. Обаче мен какво ме интересува това? Отдавна не съм пламенен юноша, вече минаха времената, когато смятах да ощастливя или поне да просветя човечеството. Твърде отдавна съм престанал да разбирам защо пиша. Достатъчна ми е и славата, която имам. Колкото и да е съмнителна, тя си е моята слава. По-просто е да се правят пари с халтура, отколкото с честен писателски труд. А с така наречените радости на творчеството така и не бях удостоен нито веднъж в живота си. Какво остава отвъд всичко това? Читателят ли? Но нали аз нищо не знам за него. Това са просто твърде много непознати и съвсем чужди за мен хора. Защо трябва да ме е грижа за отношението на някакви непознати и чужди хора към мен? Нали прекрасно осъзнавам, че ако изчезна сега, никой няма да забележи. Нещо повече, хич да ме нямаше или да бях останал щабен преводач, пак нищо, ама нищичко в живота им не би се променило — нито към по-добро, нито към по-лошо.
Но какво да говорим за Ф. Ал. Сорокин? Ето сега е утро. Кой в десетмилионната Москва сега, на ставане, се е сетил за Л. Н. Толстой? Освен учениците, които не са си научили урока за „Война и мир“… За онзи, който потриса душите. Владее умовете. За огледалото на руската революция. Може би именно затова е побягнал от Ясна Поляна, защото в края на живота му е дошла наум тази толкова простичка и толкова смъртоносна мисъл.
А нали той беше вярващ, хрумна ми внезапно. Било му е по-лесно, много по-лесно. Виж, ние твърдо знаем: няма нищо ПРЕДИ и няма нищо СЛЕД. Завладя ме познатата тъга. Между тези две НИЩО прескача слаба искрица, ето ти го цялото ни съществувание. И за нас няма нито прегради, нито възмездия в предстоящото НИЩО, и няма никаква надежда, че тази искрица отново ще прескочи някога някъде. И в отчаянието си измисляме как да придадем смисъл на искрицата, убеждаваме се взаимно, че между искра и искра има разлика, че едните наистина гаснат без следа, а другите запалват гигантски пожари от идеи и дела, така че първите заслужават само презрителна жалост, а другите са пример за всякакво подражание, ако искаш животът ти да има смисъл.
И толкова е голяма и мощна еуфорията на младостта, че тази простичка примамка действа безотказно на всеки младок, ако той изобщо се замисля над такива материи, и само след като превали някакъв връх и неудържимо се заспуска по нанадолнището човек започва да разбира, че всичко това са само думи, безсмислени думи на подкрепа и утеха, с каквито се обръщат към съседите, изгубили почва под краката. А всъщност дали си построил държава, или си построил вила от крадени материали — това няма нищо общо с цялата работа, защото има само НИЩО ПРЕДИ и НИЩО СЛЕД и животът ти има смисъл само дотогава, докато не си осъзнал това.
Склонността към мрачните логически умозаключения от този род се бе появила у мен също сравнително неотдавна. И смятах, че тя е предвестник, ако не на самия старчески маразъм, то поне във всеки случай на старческата импотентност. В широкия смисъл на думата, разбира се. Отначало тези пристъпи дори ме плашеха: аз бързах да прибегна до изпитаното средство за всички душевни и физически тегоби — изпивах чаша алкохол и след няколко минути познатият образ на искрата, която разпалва пламъка — дори да е малка, с местно значение — отново придобиваше за мен убедителността на непоколебим социален постулат. Сетне, когато тези потапяния в дълбините на вселенската тъга станаха нещо обичайно, престанах да се плаша и с право, защото, както се разбра, дълбините на тъгата имаха дъно и след като се оттласнех от него, аз неминуемо изплувах на повърхността.
Всичко беше в това, че мрачната логика вършеше работа само за абстрактния свят на общочовешките дела, докато всеки конкретен живот се състои не само от дела, към които е приложимо понятието за смисъл, но и от мъки и радости, големи и малки, моментни и дълготрайни, чисто лични и свързани със социални катаклизми. И колкото и многобройни да са налегналите те мъки, на човек винаги му остава в запас нещо, което да сгрее душата му.
Остават му внуците, близнаците Петка и Сашка, побойниците с мърляви муцунки, и несравнимото с нищо умилително удоволствие да им доставяш радост. Остава му Катка, дъщерята неудачница, пред която постоянно изпитваш вина, а защо — не е ясно: сигурно защото е твоя, плът от твоята плът, метнала се е на теб и като характер, и като съдба. Остава ти и водчицата с мариновани гъбки в Клуба… Разбирам, водката е нещо банално, но нали всички радости са банални! А безотговорното дрънкане на полупияна глава в Клуба не е ли нещо банално? А безпричинният възторг, когато през лятото, рано сутрин излезеш само по къси гащи на балкона и небето е още синьо, а шосето — още пусто, стените на къщите отсреща са розови, и вече дългите сенки са се проточили през празното незастроено пространство, сред чийто пищно зелен и гъст храсталак вдигат врява врабците? Също е банално, но никога не омръзва…
Разбира се, има дейци, за които всички радости и неволи се въплъщават именно в дела. Направо си умират да откриват барута, да изкачат Валдайските възвишения или да извършат някое и друго кръвопролитие. Ами нека. А ние сме малки хора. На нас са ни повече от достатъчни сутрешните врабци. А, и да не забравя да купя днес поне кутия шоколадови бонбони за близнаците. Или някоя играчка…
Когато почувствах, че съм изплувал на повърхността, направих няколко гимнастически упражнения, без да ставам от леглото (малко проформа), с пъшкане се надигнах и пъхнах боси крака в чехлите. Предстоеше ми следната процедура: да оправя леглото, да отворя широко вратата на балкона и героично да се подложа на сутрешния ритуал по привеждане на външността си в ред. Но последователността беше нарушена още в самото начало. Тъкмо бях прехвърлил възглавницата на фотьойла, когато се раздрънча телефонът. Погледнах си часовника, за да определя кой се обажда. Беше седем часа и тридесет и четири минути. Значи се обаждаше Льоня Шибздата.
— Здрасти — произнесе той с нисък нелегално-заговорнически глас. — Как си?
— Оха-йо — откликнах аз. — Боцубоцу-са. Аригато.
— А на някой човешки език не става ли?
— Става — с готовност отвърнах аз. — Евритинг ис о’кей.
— Да го беше казал така отначало. — Той помълча. — А как приключиха нещата снощи?
— Какво имаш предвид? — попитах аз, вече нащрек, защото кой знае защо се сетих за човека с двуликото карирано палто.
— Ами ония твои работи… Къде ходи вчера? Най-накрая ми просветна, че той просто ме пита за улица „Банная“.
— М-мамка му… — рекох аз. — Пак съм забравил някъде папката!
Трескаво започнах да си припомням къде съм могъл да забравя папката с безсмъртната пиеса за
