но как ще я върна обратно? По дяволите, ще взема някоя кола, която ми падне, и ще я откарам… Добре би било сега да пийна нещо.“
— Голем… — започна той, но се сепна. „По дяволите, не бива, не е удобно.“
— Да? — отвърна Голем, без да се обръща.
— Нищо, нищо — въздъхна Виктор, поглеждайки гърлото на манерката, стърчащо от джоба на шлифера на Голем. — Ирма — каза той уморено, — какво правехте на онова кръстовище?
— Мислехме мъгла — отвърна Ирма.
— Какво?
— Мислехме мъгла — повтори тя.
— За мъглата — поправи я Виктор.
— Защо пък „за мъглата“? — попита Ирма.
— „Мисля“ е непреходен глагол — обясни Виктор. — Той изисква употребата на предлози. Учихте ли вече за непреходните глаголи?
— Може и по двата начина — възрази Ирма. — Да мислиш мъгла е едно, а да мислиш за мъглата е съвсем друго… пък и на кого му е притрябвало да мисли за мъглата?
Виктор извади пакета и запали цигара.
— Чакай малко — каза той, — никой не казва „мисля мъгла“, това е неграмотно. Има такива глаголи, които са непреходни — мисля, бягам, ходя… Те винаги се употребяват с предлози. Ходя по улицата, мисля за… за нещо си…
— Мисля глупости — обади се Голем.
— Но това е изключение — възрази Виктор, малко пообъркан.
— Ходя бързо — каза Голем.
— Бързо не е съществително — рече сприхаво Виктор. — Не обърквайте детето, Голем.
— Татко, може ли да не пушиш? — осведоми се Ирма. Изглежда, Голем издаде някакъв звук, а може би двигателят кихна по стръмнината. Виктор пусна цигарата на пода и я смачка с тока на обувката си. Изкачваха се към санаториума, а отстрани, от степта, срещу дъжда се надигаше плътна бяла стена.
— Ето ти я и мъглата — рече Виктор. — Можеш да я мислиш, а също и да я миришеш, да я бягаш и да я ходиш.
Ирма понечи да каже нещо, но Голем я изпревари.
— Между другото — каза той, — глаголът „мисля“ е преходен и в някои сложни подчинени изречения. Например: мисля, че… и така нататък.
— Това е съвсем друга работа — възрази Виктор. Започваше да му писва. Много му се пушеше и му се пиеше. Хвърли изпълнен с копнеж поглед към гърлото на манерката. — Ирма, не ти ли е студено? — попита той с мъглива надежда.
— Не. А на теб?
— Тресе ме — призна си Виктор.
— Трябва да пийнете малко джин — отбеляза Голем.
— Да, няма да е лошо… А имате ли?
— Имам — каза Голем. — Но вече почти пристигнахме. Джипът се вмъкна през вратата и тогава започна това, за което Виктор някак не беше помислил. Първите струи мъгла току-що бяха започнали да проникват през решетките на оградата и видимостта все още беше прекрасна. На пътеката към входа лежеше тяло с прогизнала пижама; изглеждаше сякаш е лежало тук вече много дни и нощи. Голем го заобиколи внимателно, мина покрай гипсовата ваза, украсена с простички рисунки и съответните надписи, и се промъкна към стадото коли, струпани пред входа на дясното крило. Ирма отвори вратата и веднага от прозореца на близката кола се подаде някакво изпито лице и изблея: „Детенце, искаш ли да ти се отдам?“ Втрещен, Виктор се измъкна навън. Ирма се озърташе с любопитство. Виктор я хвана здраво за ръката и я поведе към входа. На стълбите седяха прегърнати под дъжда две девойчета само по бельо и с улични гласове пееха за жестокия аптекар, който не им давал хероин. Щом зърнаха Виктор, млъкнаха, но когато мина покрай тях, едната се опита да го улови за панталоните. Виктор избута Ирма във фоайето. Тук беше тъмно, прозорците бяха закрити със завеси, вонеше на цигарен дим и на нещо кисело, бучеше прожекционен апарат, а на бялата стена подскачаха порнографски сцени. Стиснал зъби, Виктор стъпваше върху нечии крака, мъкнейки след себе си препъващата се Ирма. Зад гърбовете им се носеха сърдити нецензурни възгласи. Измъкнаха се от фоайето и Виктор се заизкачва по покритото с килим стълбище, вземайки по три стъпала наведнъж. Ирма си мълчеше и той не смееше да я погледне.
На площадката горе вече го чакаше с разтворени обятия посинелият и подут член на парламента Росшепер Нант.
— Виктуар! — възкликна той пресипнало. — Прриятелю! — В този момент забеляза Ирма и изпадна във възторг. — Виктуар! И ти ли! С малолетни момиченца!
Виктор примижа, настъпи го здраво по крака и го блъсна в гърдите. Росшепер се просна по гръб, събаряйки кошчето за боклук. Облян в пот, Виктор закрачи по коридора. Ирма се носеше до него с безшумни подскоци. Стигнаха до вратата на Диана — беше заключена, а ключът го нямаше. Виктор заблъска яростно и Диана веднага отговори.
— Върви на майната си! — закрещя яростно тя. — Импотентен мръсник! Боклук, лайнар!
— Диана! — изрева Виктор. — Отвори!
Диана млъкна и вратата се отвори. Тя стоеше на прага, насочила напред вносен чадър. Виктор я избута, вкара Ирма в стаята и тръшна вратата след себе си.
— А, ти ли си? — каза Диана. — Мислех, че пак е Росшепер. — От нея лъхаше на алкохол. — Господи! Кого си довел?
— Това е дъщеря ми — рече Виктор с усилие. — Казва се Ирма. Ирма, това е Диана.
Той гледаше Диана в очите, с отчаяние и надежда. Слава богу, изглежда, не беше пияна. Или веднага беше изтрезняла.
— Ти си луд — изрече тихо тя.
— Тя е вир-вода — каза той. — Дай й сухи дрехи да се преоблече, сложи я да легне и изобщо…
— Няма да си лягам — заяви Ирма.
— Ирма — настоя Виктор, — бъди така добра да ме послушаш, да не взема да пребия някого…
— Някой тук наистина има нужда от един бой — обади се Диана апатично.
— Диана — каза Виктор, — моля те.
— Добре — отвърна Диана. — Отиди си в стаята, пие ще се оправим.
Виктор излезе с огромно облекчение. Тръгна направо към стаята си, но и там не намери спокойствие. Първо се наложи да изхвърли в коридора някаква отдала се на нежности абсолютно непозната двойка, заедно със собствените си измачкани чаршафи. После заключи вратата, тръшна се на голия матрак, запали една от навлажнените си цигари и се зае да обмисля какви ги е надробил.
5. ФЕЛИКС СОРОКИН. „… И ЖИВОТНОВЪДСТВОТО!“
Спах зле, задушаваха ме прилепчиви кошмари: уж чета някакъв японски текст, и всички думи са ми познати, но изобщо не образуват нещо смислено и това е мъчително, защото е необходимо, абсолютно необходимо да докажа, че не съм забравил специалността си, и от време на време полусъбуден, с облекчение осъзнавах, че това е само сън, и се опитвах в просъница да дешифрирам текста, и отново потъвах в унинието и в тъгата на безсилието…
Когато се събудих окончателно, не изпитах никакво облекчение. Лежах в тъмната стая и гледах тавана с квадратното петно светлина от прожектора, осветяващ платения паркинг пред кооперацията, слушах шумовете на колите по шосето и с тъга си мислех, че тия дълги, угнетяващи кошмари ме бяха нападнали съвсем отскоро, от около две или три години, а преди сънувах повече жени. Изглежда, вече ме налягаше истинската старост, не временни изпадания в апатия, а онова ново постоянно състояние, от което за мен вече няма да има връщане.
Наболяваше ме дясното коляно, наболяваше ме под лъжичката, наболяваше ме лявата плешка, всичко ме наболяваше и поради това още повече ми беше жал за самия мен. По време на тези все по-чести пристъпи на рязко спадане на жизнения тонус точно преди зазоряване неизбежно започвах да се замислям
