в рамото ми. Вторият докладчик с трогнат глас чете част от творбата на претендента — описание на селска местност; възхитата и одобрението се превръщат в гръмовито лигавене и водопади от хлипания, след което обаче пак провалят претендента, този път има три гласа „за“. Всички са смутени. Старата гвардия до мен ми обяснява: „Ами не знам. Аз си бях «за» и си гласувах «за»…“
После се захващат за бившия министър на местната администрация на една от Южните републики, публикувал като сувенирно издание разкошен том — нещо от сорта на „Развитие на перачното дело от царица Тамара до наши дни“.
В този момент размишленията ми отново бяха прекъснати от телефонен звън. Фьодор Михеич произнесе угрижено:
— Извинявай, че пак те откъсвам от работата, Феликс Александрович… Какво стана, ходи ли вчера до „Банная“?
— Да — казах аз. — Е, как да не отида… занесох всичко, както си му е редът.
— Е, благодаря. Тогава нямам други въпроси.
Фьодор Михеич затвори слушалката, а аз станах от креслото и се упътих право към антрето да си обувам обувките. И едва когато вече се бях облякъл, с увит около врата шал, нахлузил шапката и сложил ръкавиците, и вече дори посягах към ключалката, слава богу, се сетих, че ръкописът ми вчера остана в Клуба… и ако сега отида да го взема оттам…
Върнах се в стаята, с пъшкане извадих първата по-тънка папка, която ми попадна, от малкия архив, струпан под бюрото (чернови на преводи, втори екземпляри на анотации за японски патенти, чернови на рецензии и други вторични суровини), завързах я за по-сигурно с връвчица, напъхах криво-ляво в джоба на якето кафявия плик без обратен адрес (за из път) и излязох.
Сградата на улица „Банная“ се оказа сива, пететажна и бетонна. Лявото й крило беше опасано от скеле, празно и заснежено. Средната част на фасадата изглеждаше достатъчно свежа, а дясното крило плачеше за нов ремонт. Входът беше един — в центъра на фасадата. Порталът беше широк и според замисъла на архитектите бе предвидено едновременното преминаване на шест потока влизащи и излизащи, но както си му е редът, от шестте секции на входа функционираше само една, а останалите бяха стабилно залостени; една беше дори закована с дъски, кокетно декорирани като палитра на художник мърляч. И както си се полага, отляво и отдясно на касата на вратата се мъдреха разнокалибрени табели с наименованията на учреждения, така че аз далеч не веднага открих скромната табела със сребрист надпис: „Институт по лингвистични изследвания към АН на СССР“.
След като не без усилие се промуших през функциониращата секция, известно време блуждах из тъмните кулиси, сред тълпа от същите като мен несретници. Тук беше мрачно, тревожно, а на пода имаше толкова много отъпкан сняг, че от страх да не паднем, всички се придържахме едни други.
Когато най-сетне си пробих път до оперативното пространство, се озовах пред просторно стълбище, което ме доведе до огромна кръгла зала с височината на всичките пет етажа. Средата на тази зала беше преградена на многобройни дървени килийки, а отгоре, през остъкления зарешетен таван, се процеждаше сива дневна светлина. В стъклената будка от лявата ми страна се търгуваше с картички и друга изобразителна продукция, а отдясно се продаваха пържени пирожки и бисквитки с пълнеж от сладко.
Дори не можех да си представя накъде да поема сега, а когато се опитах да разбера нещо по въпроса от онези, с които рамо до рамо си бях пробивал път през кулисите, се оказа, че всички са дошли тук за бисквитки, като изключим едно старче, пратено да купи пирожки.
Бабата в павилиона каза, че работи тук едва от два дни. И само една гримирана, засукана дама без палто и с книга за приходи и разходи под мишница ме упъти надясно и нагоре, където на първата стълбищна площадка открих указател.
Трябваше да се отиде на третия етаж и аз започнах изкачването по желязната вита стълба, по която пак беше тъмно и тревожно. Подметките ми се плъзгаха по стъпала с различна големина, пред мен някой сумтеше тежко и страшно, с намерението да ме бутне долу, или приглушено женско врещене отброяваше стъпалата след всяко подхлъзване. А зад мен нещо твърдо, неодушевено, дървено, ако се съди по усещането, ме подпираше в гръб, изригвайки потоци нечленоразделни псувни.
Впрочем всичко си има край. Озовах се на площадката на третия етаж запъхтян, дишащ шумно и силно. Зачудих се дали да не взема един нитроглицерин, когато за последен път ме блъснаха отзад под кръста и нечий гъгнив глас попита: „Какво стоиш бе, дърво?“, и покрай мен пренесоха дървена сглобяема стълба, ама толкова дълга, че направо не повярвах на очите си: как е възможно такова чудо да бъде пренесено по вита стълба?
Сложих под езика си зрънцето нитроглицерин и се огледах. На площадката, както в приказките, имаше три врати: наляво, надясно и право напред. Ако се съди по надписа, трябваше да поема надясно, и аз поех надясно. Зад вратата открих масичка, а на масичката лампичка, а зад лампичката бабичка с плетка. Тя ме погледна добродушно-въпросително и ние си поговорихме.
Бабчето беше съвсем в час. Писателите трябваше да отиват в стая номер еди-коя си, през залата за конференции, а в залата за конференции се стига по ей оня коридор, без да се свива никъде, освен в бюфета, обаче бюфетът е още затворен. Благодарих и потеглих, а бабчето ми каза на прощаване: „Само че там се провежда събрание…“ — и аз, макар да не я бях разбрал, се обърнах и няколко пъти кимнах в знак на благодарност.
Коридор. Сега рядко се срещат такива коридори. Този беше тесен, без прозорци, с тайнствени отдушници с решетки под самия таван, с плътни железни врати, изникващи ту отляво, ту отдясно, постлан с неравни, скърцащи, опасно поддаващи под краката дъски. И този коридор не беше прав, той се движеше в класически фортификационен зигзаг, при това всеки отрязък на зигзага не надхвърляше двадесет метра. Всичко тук бе пресметнато за оня случай, в който противниковата пехота с ризници успява да сломи нашата съпротива на витата стълба и тя, пехотата, нахлува тук, още без да знае какъв страшен капан й е подготвен: от отдушниците под тавана върху нея рукват потоци вряло масло; от разтворилите са железни врати щръкват копия с назъбени остриета с ширина една длан; дъските под нозете се рушат; зад всеки ъгъл поразяват от упор безпощадни стрели… Целият се изпотих, докато стигна до края на този коридор.
Както ми беше предсказало честното бабче, коридорът излезе в залата за конференции. Но едва в този момент до съзнанието ми достигна смисълът на последните й думи. В залата наистина се провеждаше някакво събрание, сигурно общо, защото нямаше къде игла да падне в навалицата от седящи и правостоящи. Принудих се да се спра на прага. Бях се озовал в задънена улица.
Отначало не възприех събранието като пречка за намеренията ми. Събрание като събрание, маса със зелена покривка, гарафа с вода, някой говори нещо от трибуната, а поне триста смотаняци и смотанячки присъстват (вместо да тласкат напред научно-техническия прогрес). Надигнах се на пръсти и се заоглеждах над морето от глави, докато не открих в далечния от мен ъгъл на залата почти незабележима врата, над която се мъдреше бяло платно с черен надпис: „Писателите — насам“. Чак тогава започнах да осъзнавам мащабите на постигналия ме неуспех.
Не можеше да става и дума да си пробивам път към тази врата през събранието, аз не съм Бенкей16, за да стъпвам по глави и рамене в претъпкан храм, нито го мога, нито го обичам. Не можеше и дума да става да се обърна гордо и да си тръгна, вече бях стигнал твърде далеч. Логически погледнато, ми оставаше само едно: да чакам и да се уповавам на това, че няма събрания, които да продължават вечно.
След като стигнах до този извод, веднага си помислих за бюфета. Някъде отзад, зад една от тези страшни врати даваха кифлички с извара, сандвичи със салам, пепси и може би даже бира. Погледнах часовника си. Показваше три без десет и ако па бюфета изобщо му беше писано да отвори днес, най- вероятно това щеше да стане след десет минути. Десет минути се изтрайваха. Пренесох тежестта на тялото си от единия на другия крак, опрях рамо на касата на вратата и се заслушах.
Много скоро разбрах, че присъствам на другарски съд. Обвиняемият, някой си Жуковицки, беше придобил навика да прави нещастни младите сътруднички от своя отдел. Отначало минавал между капките, но след третия или четвъртия нещастен случай търпението на обществеността се изчерпало, престъпленията апелирали към небесата, а жертвите апелирали към местния управителен комитет. Обвиняемият, мъж с нагла красота, облечен с лъскаво яке от хромова кожа, седеше на стол до президиума, леко привел глава. Той гледаше навъсено изпод вежди и имаше вид на упорстващ и неразкаял се, макар и примирен със съдбата.
