червена светлина; отпред се мяташе, скъсяваше и удължаваше сянката му върху тревата. Отдясно започна гора — рядка, миришеща на гниещи листа; тревата стана мека и влажна. Две големи нощни птици шумно излетяха изпод краката и ниско над водата полетяха към другия бряг. Мярна се мисъл, че огънят може да го догони и тогава ще трябва да се спасява с плуване, а това няма да е приятно; но червената светлина изведнъж помръкна и угасна, и той разбра, че противопожарните устройства за разлика от него са се ориентирали в ситуацията и са изпълнили своето предназначение с присъщата им прецизност. Живо си представи опушените полуразголени балони, стърчащи между горящите парчета и самодоволно изпускащи тежки облаци пирофаг…
„Спокойно — мислеше той. — Главното — никаква паника. Време имам. Всъщност, сега имам много време. Те могат да ме търсят безкрайно: корабът го няма, невъзможно е да ме намерят. А докато не разберат какво е станало, докато не се убедят окончателно, докато не са напълно сигурни, на мама нищо няма да съобщят… А аз през това време ще измисля нещо…“
Той пресече неголямо прохладно блато, промъкна се през храстите и излезе на път, стар, напукан бетонен път, водещ в гората. Приближи се към ръба на сипея и видя ръждивите, обрасли с пълзящи растения опори — остатъци от някакво голямо ажурно съоръжение, наполовина потънало във водата. От другата страна, едва различимо под светещото небе, се виждаше продължението на пътя. Изглежда, някога тук е имало мост. И изглежда, той е пречел на някого и затова са го съборили във водата, от което той не е станал нито по-красив, нито по-удобен. Максим седна на ръба и провеси крака надолу. Направи си вътрешна проверка, убеди се, че няма следа от паника, и започна да размишлява.
„Най-важното намерих. Ето път. Лош, груб и при това старинен, но все пак път, а на всички обитаеми планети пътищата водят към тези, които са ги строили. Какво ми трябва? Храна не ми трябва. Тоест аз бих хапнал, но това е от дремещите инстинкти, а ние сега ще ги подтиснем. Вода ще ми трябва най-рано след денонощие. Въздухът е достатъчно, макар че бих предпочел в атмосферата да имаше по-малко въгледвуокис и радиация. Така че засега нищо насъщно не ми трябва. А ми трябва малък, направо да кажем — примитивен нулев предавател със спирална емисия. Какво по-просто може да има от примитивния нулев предавател?…“ Затвори очи и в паметта се появи отчетлива схема на предавател с позитронни емитери. Ако имаше нужните части, щеше да го сглоби за две минути, без да отваря очи. Няколко пъти мислено извърши сглобяване и разглобяване, а когато отвори очи, предавател нямаше. Нищо нямаше. „Робинзон — помисли той дори с известен интерес. — Максим Крузо. Ама че работа, нищо нямам. Шорти без джобове и кецове. Но затова пък островът ми е обитаем. А щом е обитаем, винаги остава надеждата за примитивен нулев предавател.“ Стараеше се да мисли за нулевия предавател, но нищо не излизаше. През цялото време виждаше майка си — как й съобщават: „Синът ви изчезна безследно“, и какво е лицето й, и как баща му разтрива бузите си и объркано се оглежда, и как им е студено и пусто… „Не — каза си той, — за това е забранено да се мисли. За каквото и да е, само не за това, иначе нищо няма да излезе. Заповядвам и си забранявам. Заповядвам да не мисля и забранявам да мисля. Край.“ Стана и тръгна по пътя.
Отначало плаха и рядка, гората ставаше все по-смела и настъпваше към пътя. Някои нахални млади дръвчета бяха разкъртили бетона и растяха направо сред шосето. Изглежда, пътят бе отпреди няколко десетилетия — или във всеки случай няколко десетилетия не бяха го ползували. Гората от двете страни ставаше все по-висока, все по-гъста, на места клоните се преплитаха над главата. Стана тъмно; ту отдясно, ту отляво в гъсталака се чуваха силни гърлени възгласи. Нещо мърдаше там, шумолеше и тропаше. Веднъж на двадесетина крачки напред някой тъмен, нисък, приведен, тичешком пресече пътя. Звъняха мушици. Максим изведнъж си помисли, че този край е толкова запуснат и див, че хора може да няма наоколо и ще се наложи да се добира до тях няколко денонощия. Дремещите инстинкти отново се пробудиха и напомниха за себе си. Но Максим чувствуваше, че тук наоколо има много живо месо, от глад няма да умреш, че това едва ли ще е вкусно, но пък ловът ще е интересен. И тъй като за главното беше забранено да се мисли, той започна да си припомня как ловуваха с Петер и егера Адолф — с голи ръце, хитрост срещу хитрост, разум срещу инстинкт, сила срещу сила. Три денонощия безспирно да гониш елена през повалените дървета, да го настигнеш и да го повалиш, като го хванеш за рогата… Елени тук може да няма, но без съмнение местният дивеч става за ядене — малко да се разсееш и мушиците започват яростно да те ядат, а както е известно, този, който на друга планета става за ядене, няма да умре от глад… Не би било зле да се заблуди тук и да изкара една-две години из горите. Би си завъдил приятел — вълк някой или мечка — заедно ще ловуват, ще беседват… Ще омръзне, разбира се, пък и едва ли ще е приятно да се броди из тия гори; много желязо има наоколо, не може да се диша… И освен това все пак първо трябва да се сглоби нулев предавател…
Той спря и се вслуша. Някъде в гъсталака се чуваше монотонно глухо бумтене. Максим си спомни, че вече от много време го чува, но едва сега му обърна внимание. Това беше не животно и не водопад, а механизъм, някаква варварска машина. Тя хъркаше, ръмжеше, скърцаше и разпространяваше миризма на ръжда. И се приближаваше.
Максим се приведе и, придържайки се близо до края на пътя, безшумно затича насреща, после спря, като едва не излетя по инерция на кръстопътя. Пътят под прав ъгъл беше пресечен от друго шосе — много мръсно, с дълбоки безобразни коловози, със стърчащи парчета бетон, противно миришещо и много, много радиоактивно. Максим приклекна и погледна наляво. Бумтенето на мотора и металното скърцане настъпваха оттам. То се приближаваше.
След минута се появи. Безсмислено огромно, горещо, смрадливо, цялото от занитени метални плочи, тъпчещо пътя с чудовищни кални вериги, то не летеше, не вървеше — носеше се, гърбаво, дрънчащо с откачени листове желязо, заредено със суров плутоний и лантаниди, безпомощно, заплашително, без хора, тъпо и опасно — пресече кръстопътя и се понесе по-нататък, като пращеше и скърцаше със смачкан бетон, оставяйки зад себе си шлейф от нажежена задуха, скри се в гората, ръмжейки, ревейки, постепенно затихвайки…
Максим си пое дъх и разпъди мушиците. Беше потресен. Нищо по-нелепо и жалко не беше виждал през живота си. „Да — помисли си той, — позитронни емитери тук няма да намеря.“ Погледна подир чудовището и изведнъж забеляза, че напречният път не е просто път, а просека, тесен прорез в гората — над него клоните не закриваха небето, както над шосето. „Дали да не го догоня? — помисли си той. — Да го спра, да угася реактора…“ Вслуша се. Гората беше пълна с шум и трясък, чудовището се въртеше в нея като хипопотам в блато, после бумтенето на мотора започна да се приближава отново. То се връщаше. Отново сумтене, ръмжене, вълна от смрад, дрънчене и хлопане, отново пресича кръстопътя и се носи натам, откъдето е излязло… „Не — каза си Максим, — не искам. Не обичам зли животни и варварски автомати…“ Той почака, излезе от храстите и с едно засилване прескочи заразения кръстопът.
Известно време вървя много бързо, с дълбоко дишане, очиствайки дробовете си от изпаренията на железния хипопотам, после отново мина на походна крачка. Мислеше за това, което успя да види за първите два часа на обитаемия остров и се мъчеше да сглоби всички тези несъобразности и случайности в нещо логически непротиворечиво. Но беше прекалено трудно. Картината се получаваше приказна, а не реална. Приказна беше тази гора, натъпкана със старо желязо, приказни същества се викаха едно друго с почти човешки гласове, стар изоставен път водеше към омагьосан замък и невидими зли вълшебници се мъчеха да попречат на човека, попаднал в тази страна. На далечните подстъпи те го обстреляха с метеорити — нищо не излезе, тогава изгориха кораба, хванаха човека в капан и насъскаха срещу него железен дракон. Обаче драконът се оказа стар и глупав и те, навярно разбрали грешката си, сигурно готвеха нещо по- съвременно…
— Слушайте — каза им Максим, — ами че аз не искам да свалям магии от вашите замъци и да будя летаргични красавици; искам само да се срещна с някой по-умен измежду вас, който ще ми помогне с позитронни емитери…
Но злите вълшебници си знаеха своето. Отначало преградиха пътя с огромно гнило дърво, после разрушиха бетона, изровиха в земята голяма дупка и я напълниха с гнила радиоактивна тиня, а когато и това не помогна, когато мушиците се умориха да хапят и разочаровано изостанаха, вече на разсъмване пуснаха от гората студена зла мъгла. От мъглата Максим започна да трепери и затича, за да се стопли. Мъглата беше лепкава, мазна, намирисваше на мокър метал и тление, но скоро замириса на дим и Максим разбра, че някъде наблизо гори жив огън.
Разсъмваше, небето засвети с утринна сивота, когато той видя край пътя огън и ниска каменна постройка с продънен покрив, празни черни прозорци, стара, обрасла с мъх. Хора не се виждаха, но Максим чувствуваше, че те скоро са били тук и може би скоро ще се върнат. Слезе от шосето, прескочи канавката и,
