затъвайки до глезените в гниещи листа, се приближи до огъня.

Огънят го посрещна с добра първобитна топлина, която приятно разтревожи дремещите инстинкти. Тук всичко беше просто. Можеш, без да поздравяваш, да приседнеш, да протегнеш ръце към огъня и мълчаливо да чакаш, докато стопанинът също така мълчаливо ти подаде горещо парче и гореща чаша. Стопанинът, наистина, го нямаше, но над огъня висеше опушено котле, в което се вареше нещо с остра миризма, наблизо се търкаляше празна кошница с кръгло дъно, навито тънко метално въже и още някакви метални и пластмасови предмети с неизвестно предназначение.

Максим поседя до огъня, стопли се, гледайки пламъците, после стана и влезе в къщата. Всъщност, от нея беше останала само каменната кутия. През пречупените греди над главата светлееше сутрешното небе, върху гнилите дъски на пода беше страшно да се стъпи, а по ъглите растяха на гроздове малиновочервени гъби — отровни, но напълно годни за ядене след добро изпичане. Впрочем мисълта за ядене изчезна веднага, когато Максим различи в полумрака до стената нечии кости, покрити с избелели парцали. Стана му неприятно, той се обърна, слезе по разрушените стъпала, сложи ръце пред устата си и извика така, че цялата гора закънтя:

— Ехей-хей, шестопръсти!

Ехото почти мигновено потъна в мъглата между дърветата, никой не отговори, само някакви птички над главата сърдито зацъкаха.

Максим се върна при огъня, хвърли в него съчки и надникна в котлето. Нещо вреше. Той се огледа, намери нещо като лъжица, помириса я, избърса я с трева и пак я помириса. После внимателно свали сивкавата пяна от повърхността, изтръска я встрани. Разбърка варивото, загреба малко, подуха и сръбна. Оказа се доста добро, нещо като чорба от черен дроб на тахорг, но по-парливо. Максим остави лъжицата, внимателно с две ръце свали котлето и го сложи на тревата. Огледа се отново и високо каза:

— Закуската е готова!

Не го напускаше усещането, че стопаните са някъде наблизо, но виждаше само неподвижните, мокри от мъглата храсти, черните криви стъбла на дърветата и чуваше само пращенето на огъня и суетливото птиче цвъртене.

— Е, добре — каза той гласно. — Вие както искате, а аз започвам контакта.

И дали лъжицата беше прекалено голяма или дремещите инстинкти се бяха разиграли, но сам не разбра кога изсърба една трета от котлето. Едва тогава се отдръпна със съжаление, поседя, вниквайки във вкусовите усещания, внимателно избърса лъжицата; но не се удържа — още веднъж загреба от самото дъно, от тези апетитни, топящи се в устата кафяви резенчета, отново избърса лъжицата и я положи напреко върху котлето. Сега беше дошло време да им благодари.

Той скочи, избра няколко тънки пръчици и влезе в къщата. Като стъпваше внимателно по гнилите дъски и се стараеше да не гледа останките в полумрака, започна да къса гъби и да нанизва шапчиците им на пръчиците. Избираше най-твърдите. „Малко солчица ви трябва — мислеше той, — и пиперец, но нищо, за първи контакт и така ще мине. Сега ще ви окачим над огънчето и цялата отровна органика ще се изпари от вас, и ще станете истински деликатес, мой първи влог в културата на този обитаем остров…“

Изведнъж в къщата стана малко по-тъмно и той веднага усети, че го гледат. Навреме потисна желанието рязко да се изправи, преброи до десет, бавно стана и, усмихвайки се, обърна глава.

От прозорчето го гледаше дълго тъмно лице със скръбни големи очи, гледаше без всякакъв интерес, без злоба и без радост, гледаше не човека от другия свят, а някакво досадно домашно животно, което пак се пъха не където трябва. Няколко секунди се гледаха. Максим чувствуваше как скръбта, извираща от това лице, залива къщата, гората, цялата планета, целия околен свят — и всичко стана сиво, унило и плачевно: всичко вече е било, много пъти е било едно и също и няма никакво спасение от тази сива, унила, плачевна скука. После в къщата стана още по-тъмно и Максим се обърна към вратата.

Там, разкрачил здрави къси крака, преградил с широките си рамене цялото отверстие, стоеше обрасъл с рижи косми набит човек в безобразен карирай комбинезон. През буйния риж гъсталак към Максим гледаха пронизващи сини очички, много втренчени, недобри и въпреки това някак весели — може би поради контраста с извиращата от прозореца всемирна скръб. Този космат здравеняк също явно не за пръв път срещаше пришълци от други светове, но беше привикнал да се отнася с тях бързо, рязко и решително, без всякакви там контакти и прочее ненужни сложности. На шията му висеше дебела метална тръба със зловещ вид, и отверстието на този инструмент за разправа с пришълци беше насочено право в корема на Максим. Веднага ставаше ясно, че нито за висшата ценност на човешкия живот, нито за Декларацията за правата на човека, нито за другите великолепни изобретения на висшия хуманизъм, пък и за самия хуманизъм този човек никога не е чувал, а и да му разкажеш за тях, няма да повярва.

Но Максим нямаше избор. Протегна напред пръчката с нанизаните гъби, усмихна се още по-широко и произнесе с преувеличена артикулация:

— Мир! Всичко е наред! Всичко е добро!

Скръбната личност зад прозореца откликна на този лозунг с дълга неясна фраза, след което очисти района на контакта и, съдейки по звуците отвън, започна да хвърля съчки в огъня. Рошавата рижа брада на синеокия се раздвижи и от нейния медночервен гъсталак се понесоха ръмжащи, ревящи и дрънчащи звуци, които живо напомниха на Максим железния дракон от кръстопътя.

— Да! — каза Максим с енергично кимване. — Земя! Космос!

Той посочи с пръчката нагоре и червенобрадият послушно погледна издънения таван.

— Максим! — продължаваше Максим, като сочеше гърдите си. — Максим! Казвам се Максим!

За по-голяма убедителност той се удари в гърдите като разярена горила.

— Максим!

— Махх-сим! — изрева червенобрадият със странен акцент.

Без да сваля поглед от Максим, той изстреля през рамо серия гърмящи звуци, в които няколко пъти се повтаряше думата „Махсим“, в отговор на което невидимата скръбна личност започна да издава ужасяващо печални фонеми. Сините очи на червенобрадия се опулиха, той разтвори своята жълтозъба паст и се закиска. Очевидно, неразбираемата за Максим комичност на положението стигна най-после до червенобрадия. След като се насмя, червенобрадият избърса със свободната ръка очите си, отпусна смъртоносното оръжие и направи недвусмислен знак: „Хайде, излизай!“

Максим се подчини с удоволствие. Излезе пред къщата и отново подаде на червенобрадия пръчката с гъбите. Червенобрадият я взе, повъртя я оттам-насам, помириса и я хвърли встрани.

— Е, не! — възрази Максим. — Ще си оближете пръстите…

Той се наведе и взе пръчката. Червенобрадият не възрази. Той потупа Максим по гърба, бутна го към огъня, после натисна рамото му, като го накара да седне и започна нещо да му обяснява. Но Максим не го слушаше. Гледаше скръбния, който седеше срещу него и сушеше пред огъня някакъв голям мръсен парцал. Единият му крак беше бос, той непрекъснато мърдаше пръстите си, които бяха пет. Пет, а не шест.

Глава втора

Приседнал на ръба на пейката до прозореца, Гай полираше с ръкав кокардата на баретата си и гледаше как капрал Варибобу му пише пътните документи. Главата на капрала беше наведена настрани, очите опулени, лявата ръка лежеше на масата, придържайки бланката с червен кант, а дясната без бързане изписваше калиграфски букви… „Добре го прави — мислеше Гай с известна завист. — Такъв един стар мастилен плъх — двайсет години в Легиона, и през цялото време писар. Я как се е опулил — гордостта на бригадата… сега сигурно и езика си ще подаде… ето, подаде го. И езикът му е в мастило. Бъди здрав, Варибобу, стара мастилнице, повече няма да се видим с теб. Жалко че ще заминавам — и момчетата тук са свестни, и господа офицерите, и службата е полезна, значима…“ Гай подсмръкна и погледна през прозореца.

Вятърът носеше бял прах по широката гладка улица без тротоари, покрита със стари шестоъгълни плочи; белееха стените на дългите еднакви постройки на администрацията и инженерния персонал; вървеше, придържайки полата си, госпожа Идоя, пълна и представителна дама, мъжествена жена, която не се уплаши заедно с децата да последва господин бригадира в тези опасни места. Часовият пред комендантството, новак с неизмачкан плащ и нахлузена до ушите барета, взе автомата „на караул“. После минаха два камиона с възпитуеми — сигурно ги караха на ваксинация… А така, цапни го по врата, да не се подава навън, тук да

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату