— Вашето име? Чин? Задача?
Гай се възхити от ловкия прийом, обаче задържаният явно не разбираше и хонтийски. Той отново показа великолепните си зъби, потупа се по гърдите и каза: „Махсим“, бутна с пръст каторжника и каза: „Зеф“, а после заговори бавно, с големи паузи, като посочваше ту тавана, ту пода, ту описваше кръгове около себе си. На Гай му се струваше, че долавя в тази реч отделни познати думи, но те нямаха нищо общо с въпроса. Когато задържаният млъкна, обади се капрал Варибобу.
— Според мен това е един ловък шпионин — заяви старата мастилница. — Трябва да доложим на господин бригадира.
Господин ротмистърът не му обърна внимание.
— Свободен сте, Зеф — каза той. — Проявихте усърдие, това ще ви се зачете.
— Премного благодаря, господин ротмистър! — излая Зеф и вече се обръщаше, за да излезе, когато задържаният внезапно издаде тихо възклицание, наведе се през бариерата и хвана пачката чисти бланки, лежащи на масата пред капрала.
Варибобу се изплаши до смърт (и това ми било капрал!), отскочи и запрати писалката си по дивака. Онзи ловко я хвана във въздуха, приседна право на бариерата и започна да драска нещо върху бланката, без да обръща внимание на Гай и Зеф, които го бяха хванали.
— Остави! — изкомандува господин ротмистърът и Гай с удоволствие се подчини: да удържиш този мургав звяр беше все едно да се опиташ да спреш танк, като го хванеш за веригата.
Господин ротмистърът и Зеф застанаха от двете страни на задържания и гледаха какво чертае.
— Според мен това е схема на Света — неуверено каза Зеф.
— Хм… — отзова се господин ротмистърът.
— Да, разбира се! Ето, в центъра е Световното Светило, това тук е Светът… А тук, според него, се намираме ние.
— Но защо всичко е плоско? — недоверчиво попита господин ротмистърът. Зеф сви рамене.
— Възможно е детско възприятие… Инфантилизъм… Ето, вижте! Показва как е попаднал тук.
— Да, възможно е… Чувал съм за такова безумие…
Гай най-сетне успя да се промъкне между гладкото твърдо рамо на задържания и грубата воняща на пот куртка на Зеф. Рисунката, която видя, му се стори направо смешна. Така децата-първокласници изобразяват Света: в средата малко кръгче, изобразяващо Световното Светило, около него голяма окръжност, обозначаваща Световната Сфера, а на окръжността тлъста точка, към която само да нарисуваш ръчички и крачета и ще се получи: „това е Светът, а това съм аз“. Дори Световната Сфера този нещастен луд не може да изобрази като правилна окръжност, получи му се някакъв овал. Ясна работа, ненормален… И на всичко отгоре нарисува пунктирна линия, водеща изпод земята към точката: ето, значи, как е попаднал тук.
През това време задържаният взе втора бланка и бързо начерта две малки Световни Сфери в противоположните ъгли, съедини ги с пунктирна линия и дорисува някакви кривулици. Зеф безнадеждно подсвирна и каза на господин ротмистъра:
— Разрешете да напусна.
Но господин ротмистърът не го пусна.
— Е-е… Зеф — каза той. — Спомням си, че вие се подвизавахте в областта на… е… — той се почука със сгънат пръст по темето.
— Тъй вярно — отговори Зеф след кратко мълчание.
Господин ротмистърът се разходи из канцеларията.
— Не бихте ли могли е-е… как да се изразя… да формулирате мнението си по повод този субект? Професионално, ако мога така да се изразя…
— Съвсем не знам — каза Зеф. — Лишен съм от правото да практикувам професионално.
— Разбирам — каза господин ротмистърът, — всичко това е вярно. Н-но…
Зеф, опулил сините си очички, стоеше мирно. Господин ротмистърът очевидно беше объркан. Гай го разбираше добре. Важен беше случаят, сериозен. (Ами ако този дивак все пак е шпионин?) А господин щаб-лекарят Зогу, разбира се, е прекрасен офицер, блестящ легионер, но все пак е само щаб-лекар. Докато рижата мутра Зеф, преди да прояви престъпни наклонности, много добре е разбирал от работата си.
— Е, какво — каза господин ротмистърът. — Няма какво да се прави… Но по човешки… — той спря пред Зеф. — Разбирате ли? Просто по човешки… смятате ли наистина, че той е луд?
Зеф отново помълча.
— По човешки? — повтори той. — Е, разбира се, по човешки: нали да се греши е човешко… Та по човешки аз съм склонен да предполагам, че това е ярко изразен случай на раздвоение на личността, с изместване и заместване на истинското „аз“ с лъжливо. По човешки, изхождайки от жизнения опит, бих препоръчал електрошок и флеосъдържащи препарати.
Капрал Варибобу крадешком записа всичко това, но господин ротмистърът не можеш го излъга. Той му взе листчето със записките и го пъхна в джоба си. Махсим отново заговори, обръщайки се ту към господин ротмистъра, ту към Зеф — нещо искаше, горкият, от нещо не беше доволен — но в този момент вратата се отвори и влезе господин щаб-лекарят, очевидно откъснат от обеда си.
— Здрасти, Тоот — свадливо каза той. — Какво има? Както виждам, жив и здрав сте, това ме радва. А този тип какъв е?
— Възпитуемите го хванаха в гората — обясни господин ротмистърът, — подозирам, че е луд.
— Симулант е, а не луд — промърмори господин щаб-лекарят и си наля вода от гарафата. — Пратете го обратно в гората, нека работи.
— Той не е наш — възрази господин ротмистърът. — И не знаем откъде се е взел. Подозирам, че някога са го пленили юродивите, той при тях се е побъркал и е избягал при нас.
— Правилно — промърмори господин щаб-лекарят — Трябва да си побъркан, за да избягаш при нас.
Той се приближи до задържания и веднага посегна към клепачите му. Задържаният страшно се озъби и леко го отблъсна.
— Хайде-хайде! — каза господин щаб-лекарят и ловко го хвана за ухото. — Стой спокойно!
Задържаният се подчини. Господин щаб-лекарят му обърна клепачите, опипа, подсвирквайки си, шията и гърлото, сви му и му обтегна ръката, после с пъшкане се наведе и го удари под коленете, върна се при гарафата и изпи още една чаша вода.
— Киселини — съобщи той.
Гай погледна към Зеф. Червенобрадият, опрял гранатохвъргачката до краката си, стоеше встрани и с подчертано равнодушие гледаше стената. Господин щаб-лекарят се напи и отново се зае с лудия. Опипваше го, почукваше го, гледаше зъбите му, два пъти го ръгна с юмрук в корема, после извади плоска кутия, размота от нея кабел, включи го към мрежата и започна да допира кутията до разни места от тялото на дивака.
— Така — каза той, навивайки кабела. — И ням ли е на всичко отгоре?
— Не — каза господин ротмистърът. — Говори, но на някакъв животински език. Нас не ни разбира. А това са рисунките му.
Господин щаб-лекарят погледна рисунките.
— Така — каза той. — Забавно.
Той измъкна писалката от ръцете на капрала и бързо нарисува върху една бланка котка така, както я рисуват децата, от чертички и кръгчета.
— Какво ще кажеш за това, приятел? — попита той, подавайки рисунката на лудия.
Онзи, без нито секунда да се замисля, започна да драска и до котката се появи странно, гъсто обрасло с косми животно с тежък неприятен поглед. Такова животно Гай никога не беше виждал, но разбра едно: това вече не беше детска рисунка. Чудесно беше нарисувано, направо изключително. Да те е страх да го гледаш. Господин щаб-лекарят протегна ръка към писалката, но лудият се отдръпна и нарисува още едно животно — с огромни уши, кожа на бръчки и дебела опашка на мястото на носа.
— Прекрасно! — извика господин щаб-лекарят и се плесна по бедрата.
А лудият не спираше. Този път той рисуваше не животно, а явно някакъв апарат, приличащ на голяма прозрачна мина. Вътре в мината той много ловко изобрази седящо човече, почука по човечето с пръст, после със същия пръст се почука по гърдите и произнесе:
