гледа, произнесе дълга и съвършено неразбираема фраза.
— Не разбирам — каза Максим.
Червеноокият обърна към него учуденото си лице и, съдейки по интонацията, нещо попита. Максим поклати глава.
— Не разбирам — повтори той.
Червеноокият като че ли се учуди още повече, бръкна в джоба си и извади плоска кутийка, натъпкана с бели пръчици. Една пръчица той пъхна в устата си, а останалите предложи на Максим. От вежливост Максим взе кутията и започна да я разглежда. Беше картонена, от нея остро миришеше на сухи растения. Максим взе една пръчица, отхапа парченце от нея и я сдъвка. Веднага отвори прозорчето, подаде се навън и плю. Това не беше храна.
— Не трябва — каза той. — Не вкусно.
Червеноокият го гледаше с леко отворена уста. Бялата пръчица висеше залепнала на устната му. Максим в съответствие с местните правила докосна с пръст върха на носа си и се представи:
— Максим.
Червеноокият нещо промърмори, в ръката му се появи пламъче. Той допря до него края на бялата пръчица и колата веднага се напълни с отвратителен дим.
— Массаракш! — извика с негодувание Максим и разтвори вратата. — Не трябва!
Той разбра какви са тези пръчици. Когато пътуваха с Гай, почти всички мъже тровеха въздуха със същия дим, но използуваха за това не бели пръчици, а къси и дълги дървени предмети, които приличаха на детски свирки от древността. Те вдишваха някакъв наркотик — несъмнено, крайно вреден обичай — и тогава го утешаваше само това, че Гай очевидно също категорично беше против.
Непознатият побърза да изхвърли наркотичната пръчица през прозореца и кой знае защо размаха длан пред лицето си. Максим за всеки случай също махна с ръка, след което отново се представи. Разбра се, че непознатият се казва Фанк, и с това разговорът приключи. Около пет минути те седяха, разменяха си благожелателни погледи, поред си посочваха един на друг безкрайната колона камиони и повтаряха „Массаракш“. Накрая колоната свърши и Фанк излезе на шосето.
Навярно бързаше много. Във всеки случай веднага направи нещо, от което двигателят издаде кадифен рев, после включи някакво ужасно виещо устройство и, без да спазва, както му се струваше на Максим, никакви правила за безопасност, се понесе по автострадата, изпреварвайки колоната, като едва успяваше да се размине с колите, идващи насреща.
Те изпревариха колоната. Изпревариха, като едва не излетяха на банкета, и една широка червена кола със самотен, много мокър шофьор; минаха край дървена каруца с огромни, колкото човешки ръст, хлабави колела, влачена от изкопаемо животно без опашка; сирената прогони в канавката група пешеходци с брезентови плащове. Влетяха под сянката на мокри дървета с широки корони, посадени на равни интервали от двете страни на пътя. Фанк все повече увеличаваше скоростта, насрещният вятър ревеше в обтекателите, изплашените от сирената коли пред тях се притискаха към банкета, отстъпвайки пътя. Колата се струваше на Максим непригодена за такива скорости, прекалено нестабилна, и от това малко му беше неприятно.
Скоро край пътя се появиха къщи, автомобилът влезе в града и Фанк беше принуден рязко да намали скоростта.
Улиците бяха несъразмерно тесни и буквално претъпкани с коли. Автомобилът на Фанк едва пълзеше, притиснат от всички страни от най-разнообразни механизми. Пред тях, закрила половината небе, се извисяваше задната стена на фургон, покрит с безвкусни разноцветни надписи и груби изображения на хора и животни. Отляво, без да се изпреварват или изостават, пълзяха два еднакви автомобила, пълни с жестикулиращи мъже и жени. Красиви жени, ярки, не като Рибата. Още по-отляво, желязно подрънквайки с единственото си колело, се движеше някаква разновидност на жиромат, сипеща сини и зелени искри и претъпкана с пътници. Отдясно имаше тротоар — неподвижна асфалтова ивица, забранена за превозни средства. По тротоара се движеше гъст поток от хора със странни сини и виолетови дрехи, хората се сблъскваха, изпреварваха се, отскачаха един от друг, промъкваха се с рамото напред и току нахлуваха в ярко осветените врати, за да се смесят с тълпите зад огромните запотени витрини, а понякога изведнъж се събираха на групи, задръствайки движението, протягаха шии и се мъчеха нещо да видят. Имаше много изпити и бледи лица, които приличаха на лицето на Рибата. Почти всички бяха некрасиви, излишно, болезнено мършави, бледи, неловки, ъгловати. Но правеха впечатление на доволни хора: често и охотно се смееха, държаха се непринудено, отвсякъде се чуваха гръмки оживени гласове. Все пак този свят е достатъчно добре организиран, мислеше си Максим. Къщите изглеждаха доста жизнерадостно, навсякъде прозорците светеха заради сумрачния ден — значи поне недостиг на електроенергия няма. Весело мигат разноцветни светлини над покривите, улиците са чисто измити, почти всички хора са акуратно облечени, а колкото до изпитите лица, какво да се прави, светът е беден, не съвсем здрав… и въпреки това достатъчно благополучен, ако се съди по вида му.
И изведнъж на улицата нещо се промени. Разнесоха се възбудени викове. Някакъв човек се изкатери на стъклената будка, увисна на нея и започна енергично да крещи, като размахваше свободната си ръка. На тротоара запяха. Хората спираха, смъкваха шапките си, пееха с опулени очи, крещяха до пресилване, вдигаха тесните си лица към огромните разноцветни надписи, които светнаха напреко на пътя.
— Массаракш… — изсъска Фанк и колата се залюля. Максим го погледна. Фанк беше смъртно блед, лицето му се изкриви. Въртейки глава, той с труд откъсна ръката си от кормилото и се втренчи в часовника.
— Массаракш… — простена той и каза още няколко думи, от които Максим разбра само: „… не разбирам…“
После той се огледа през рамо и лицето му още повече се изкриви. Максим също се обърна, но отзад нямаше нищо особено. Там пълзеше яркожълта кола, квадратна като кутия.
На улицата крещяха вече съвсем непоносимо, но на Максим не му беше до това. Фанк явно губеше съзнание, а фургонът пред тях спря, сигналните му светлини ярко пламнаха, боядисаната задна страна изведнъж налетя върху тях, разнесе се отвратително стържене, глух удар, деформираната каросерия се надигна.
— Фанк! — извика Максим. — Фанк! Не трябва!
Фанк лежеше, отпуснал ръце и глава върху овалното кормило и силно, често стенеше. Наоколо скърцаха спирачки, движението спираше, виеха звукови сигнали. Максим разтърси рамото на Фанк, отказа се, отвори вратата и извика навън:
— Елате! Него лошо! — До колата вече се събираше крещяща, пееща тълпа, енергично се размахваха ръце, тресяха се вдигнати над главите юмруци, десетки кръвясали изцъклени очи бясно се въртяха. Максим абсолютно нищо не разбираше — бяха ли тези хора възмутени от аварията, радваха ли се на нещо или заплашваха някого? Нямаше смисъл да крещи — не можеше да чуе дори себе си. Максим отново се обърна към Фанк, който сега се беше отпуснал по гръб с вдигнато лице и с всички сили стискаше слепоочията си, бузите, черепа, на устните му излезе пяна. Максим разбра, че той изпитва мъчителна болка и здраво стисна лактите му, трескаво се напрегна, готвейки се да поеме болката в себе си. Не беше сигурен дали ще се получи със същество от друга планета, търсеше и не можеше да получи психически контакт; на всичко отгоре Фанк, откъснал ръце от слепоочията си, започна с остатъците от силите си да бута Максим в гърдите и нещо отчаяно да мърмори с плачещ глас. Максим разбираше само: „Вървете, вървете…“ Ясно беше, че не е на себе си.
В този момент вратичката откъм Фанк се отвори, вътре се появиха две разгорещени лица под черни барети, блеснаха два реда металически копчета и веднага множество твърди, здрави ръце хванаха Максим за раменете и шията, откъснаха го от Фанк и го измъкнаха от колата. Максим не се съпротивяваше — в тези ръце нямаше заплаха или зло намерение, по-скоро обратното. Издърпан в крещящата тълпа, той видя как двамата с баретите поведоха превития сгърчен Фанк към жълтата квадратна кола, а още трима с барети го заграждаха от хората, размахващи ръце. После тълпата с рев се затвори около разбитата кола, която тежко се раздвижи, повдигна се, във въздуха се мярнаха бавно въртящи се колела — и ето, колата вече е преобърната, а тълпата се катери по нея, и всички крещят и пеят, обхванати от някакво яростно, бясно веселие.
Максим беше избутан до стената на някаква къща и притиснат до мокра стъклена витрина. Протегнал
