шия, той видя над главите как жълтият квадратен автомобил с метално грачене се размърда, заблестя с множество ярки светлини, проби си път през тълпата от хора и коли и изчезна.
Глава четвърта
Късно вечерта Максим почувствува, че този град му е дошъл до гуша, че няма желание нищо повече да вижда и му се иска поне да хапне нещо. Той беше на крака цял ден, видя извънредно много, не разбра почти нищо, научи просто с подслушване няколко нови думи и отъждестви няколко тукашни букви по фирмите и афишите. Нещастният случай с Фанк го смути и учуди, но общо взето беше доволен, че отново е предоставен сам на себе си. Обичаше самостоятелността и точно това не му достигаше в лошо вентилирания пететажен термитник на Хипопотама. След кратък размисъл той реши временно да се загуби. Вежливостта си е вежливост, но информацията си е информация. Разбира се, процедурата на контакта е нещо свято, но пък друг случай да получи независима информация едва ли ще има.
Градът порази въображението му. Той се притискаше към земята. Цялото движение тук се извършваше или по земята, или под нея: огромни пространства между къщите бяха празни, предоставени на дима, дъжда и мъглата. Градът беше сив, димен, безцветен и някак един и същ навсякъде — не с къщите, между които имаше някои доста красиви, не с еднообразно щъкащите по улиците тълпи, не с безкрайната си влага и изумителната безжизненост на камъка и асфалта — един и същ беше в нещо най-общо, най-главно. Приличаше на гигантски часовников механизъм, в който няма повтарящи се детайли, но всичко се движи, върти, съединява и разединява в единен вечен ритъм, чиято промяна би означавала само едно — неизправност, авария, спиране. Странен, на нищо неприличащ, невиждан свят! Навярно той беше достатъчно сложен и подчинен на много закони, но един от тях — най-главния — Максим вече беше открил: прави това, което правят всички, и така, както го правят всички. За пръв път в живота си той искаше да бъде като всички. И правеше това, което правеха всички. Заедно с тълпата нахлуваше в кънтящите обществени складове с мръсни стъклени покриви, заедно с всички ги напускаше и се спускаше под земята, наблъскваше се в препълнените електрически влакове, носеше се някъде сред невъобразим грохот и дрънчене, подхванат от потока, отново излизаше на повърхността на някакви улици — абсолютно също такива, както и предишните…
После настъпи вечерта, светнаха не особено силните фенери, окачени високо над земята, които почти нищо не осветяваха, на големите улици стана съвсем тясно; отстъпвайки пред тази теснота, Максим попадна в някаква полупразна и полутъмна уличка. Тук той разбра, че за днес му стига, и се спря.
Видя три светещи златисти кълба, мигащ син надпис от стъклени газоразрядни тръби и врата, водеща към някакво сутеренно помещение. Вече знаеше, че с три златисти кълба като правило тук се обозначават местата за обществено хранене. Слезе по нащърбените стъпала и видя заличка с нисък таван, десетина празни масички, под, посипан със сравнително чисти стърготини, стъклен бюфет с осветени отдолу бутилки с дъгоцветни течности. В тази закусвалня нямаше почти никой. Зад никелираната бариера до бюфета бавно се движеше пълна възрастна жена в бяла куртка със засукани ръкави; малко по-далеч зад кръгла масичка седеше в небрежна поза невисок набит човек с бледо квадратно лице и дебели черни мустаци.
Максим влезе, избра си масичка по-далеч от бюфета и седна. Дебелата жена зад бариерата погледна към него и каза нещо с висок дрезгав глас. Мустакатият също го погледна с празни очи, обърна се, взе стоящата пред него висока чаша с прозрачна течност, отпи и я остави на мястото. Някъде се хлопна врата и в заличката се появи младо миловидно момиче в бяла дантелена престилка, намери с поглед Максим, приближи се, опря пръсти в масичката и загледа някъде над главата му. Имаше чиста нежна кожа, лек мъхец на горната устна и красиви сиви очи. Максим галантно докосна върха на носа си и произнесе:
— Максим.
Момичето го погледна с изумление, сякаш го видя за пръв път. Беше толкова мила, че Максим неволно се усмихна до ушите; тогава тя също се усмихна, посочи нослето си и каза:
— Рада.
— Добре — каза Максим. — Вечеря.
Тя кимна и попита нещо. За всеки случай Максим също кимна. Усмихвайки се, я проследи с поглед — тя беше тъничка, лека и приятно напомняше, че и в този свят има красиви хора.
Дебелата жена при бюфета произнесе дълга свадлива фраза и се скри зад бариерата си. Максим откри, че мустакатият го гледа. Неприятно го гледаше, недружелюбно. И ако се вгледаш, самият той също беше някак неприятен. Трудно му беше да каже каква е работата, но предизвикваше асоциация с вълк или с маймуна. Е какво пък, нека. Стига за него…
Рада се появи отново и постави пред Максим чиния с димяща каша от месо и зеленчуци и дебелостенна стъклена чаша с пенлива течност.
— Добре! — каза Максим и подканващо потупа стола до себе си.
Много му се искаше Рада да поседи тук, докато той яде, да му разказва нещо, за да послуша гласа й и нека тя да почувствува, че му харесва и че му е приятно с нея.
Но Рада само се усмихна и поклати глава. Каза нещо — Максим разбра само думата „седя“ — и отиде до бариерата. „Жалко“ — помисли си той. Взе двузъбата вилица и започна да яде, мъчейки се същевременно от трийсетината думи, които знаеше, да състави фраза, която да изразява дружелюбие, симпатия и потребност от общуване.
Рада, облегната на бариерата, стоеше със скръстени ръце и от време на време поглеждаше към него. Всеки път, когато очите им се срещаха, те се усмихваха един на друг и Максим изпитваше известно учудване, защото усмивката на Рада с всеки път ставаше все по-бледа и неуверена. Чувствата му бяха твърде разнородни. Беше му приятно да гледа Рада, но към това усещане се примесваше нарастващо безпокойство. Доставяше му удоволствие храната, която се оказа неочаквано вкусна. Същевременно чувствуваше върху себе си косия тежък поглед на мустакатия и безпогрешно долавяше изтичащото иззад бариерата недоволство на дебелата жена… Той внимателно отпи от чашата — това беше бира, студена и освежаваща, но прекалено силна.
Мустакатият каза нещо и Рада се приближи до неговата масичка. Между тях започна някакъв приглушен разговор — неприятен и неприязнен, — но в този момент Максим беше нападнат от някаква муха и се наложи да започне битка. Мухата беше мощна, силна и нагла, налиташе сякаш от всички страни едновременно, бръмчеше и виеше, сякаш му се обясняваше в любов, не искаше да отлита, искаше да бъде тук, с него и неговата чиния, да се разхожда по тях, да ги облизва, беше упорита и многословна. Всичко свърши с това, че Максим направи неточно движение и мухата падна в бирата. Той гнусливо премести чашата на друга масичка и започна да дояжда рагуто. Приближи се Рада и вече без усмивка, гледайки встрани, попита нещо.
— Да — за всеки случай каза Максим. — Рада добра.
Тя го погледна с откровена уплаха, отиде до бариерата и се върна с чинийка, на която носеше чашка с кафява течност.
— Вкусно — каза Максим, като гледаше момичето ласкаво и загрижено. — Какво лошо? Рада, седнете тук и говори. Трябва говори. Не трябва отива.
Тази добре обмислена реч направи на Рада неочаквано лошо впечатление. Стори му се, че тя всеки момент ще се разплаче. Във всеки случай устните й затрепериха, тя прошепна нещо и избяга от залата. Дебелата жена зад бариерата произнесе няколко негодуващи думи. „Правя нещо не както трябва“ — мислеше обезпокоен Максим. Нямаше представа какво именно. Разбираше само, че нито мустакатият, нито дебелата жена не искат Рада да „седи“ и „говори“ с него. Но доколкото явно те не бяха представители на администрацията или пазители на реда, и доколкото той, Максим, очевидно не нарушаваше никакви закони, мнението на тези сърдити хора вероятно не трябваше да се взима под внимание.
Мустакатият произнесе нещо през зъби — тихо, но вече със съвсем неприятен тон, — с една глътка изпразни чашата си, измъкна изпод масичката дебел черен бастун, стана и без бързане се приближи до Максим. Седна срещу него, сложи бастуна напреко върху масата и, без да го гледа, но очевидно обръщайки се към него, започна да цеди бавни тежки думи, често повтаряйки „массаракш“, и речта му се струваше на Максим също така черна и полирана от честа употреба, като уродливият му бастун, в нея имаше черна заплаха, предизвикателство, неприязън и всичко това странно се размиваше от равнодушния тон, равнодушното лице и пустотата на безцветните стъклени очи.
