заниманията с професор Хипопотам и ментоскопа са само имитация на контакт, печелене на време, докато някакви високи инстанции решават съдбата на Максим.
„Така или иначе работата ми е лоша — реши той, докато преглъщаше последното парче. — Трябва по- бързо да уча езика и тогава всичко ще се изясни…“
— Добре — каза Риба и взе чинията. — Да вървим.
Максим въздъхна и стана. Излязоха в коридора. Коридорът беше дълъг, мръсносин, отдясно и отляво се точеха два реда затворени врати — също като тази на стаята му. Максим никога никого не срещаше тук, но един-два пъти чу иззад вратите някакви странни възбудени гласове. Може би там също бяха затворени пришълци, очакващи решаването на съдбата си.
Рибата вървеше с широка мъжка крачка, права като кол и Максим изведнъж я съжали. Тази страна очевидно още не познаваше козметичната промишленост и бедната Риба беше предоставена сама на себе си. С тези редки безцветни коси, подаващи се под бялата шапчица, с тези огромни, стърчащи под бялата престилка лопатки, с безобразно мършавите крака навярно беше невъзможно да се чувствуваш на висота — освен с чуждопланетни същества, и то ако са нехуманоиди. Асистентът на професора се отнасяше към нея пренебрежително, а Хипопотам изобщо не я забелязваше и се обръщаше към нея с „Ъ-ъ-ъ…“, което вероятно съответствуваше на интеркосмическото „Е-е-е…“. Максим си спомни за своето също не кой знае колко добро отношение към нея и почувствува угризение на съвестта. Той я догони, погали я по костеливото рамо и каза:
— Нолу добра…
Тя вдигна към него сухото си лице и като никога заприлича на учудена риба. Отмести ръката му, намръщи едва забележимите си вежди и строго обяви:
— Максим лош. Мъж. Жена. Не трябва.
Максим се сконфузи и пак изостана.
Така стигнаха края на коридора. Рибата бутна вратата. Намериха се в голямата светла стая, която Максим за себе си наричаше приемна. Прозорците бяха безвкусно декорирани с правоъгълна решетка от дебели железни пръчки. Високата, тапицирана с кожа врата водеше в лабораторията на Хипопотама, а пред нея, кой знае защо, винаги стояха двама много високи и малко подвижни аборигени, които не отговаряха на поздравите и като че ли постоянно се намираха в транс.
Рибата, както винаги, веднага влезе в лабораторията и остави Максим в приемната. Той, както винаги, поздрави; както винаги, не му отговориха. Вратата на лабораторията остана открехната, оттам се чуваше гръмкият раздразнен глас на Хипопотама и звънкото щракане на включения ментоскоп. Максим отиде до прозореца и известно време погледа мъгливия мокър пейзаж, гористата равнина, разсечена от лентата на автострадата, високата металическа кула, едва видима в мъглата. Доскуча му бързо и, без да дочака да го повикат, влезе в лабораторията.
Тук, както винаги, приятно миришеше на озон, мигаха дублиращите екрани, плешивият измъчен асистент с незапомнящо се име и прякор Лампион се правеше, че настройва апаратурата и с интерес се вслушваше в скандала. В лабораторията ставаше скандал.
В креслото на Хипопотама, зад неговото бюро, седеше непознат човек с квадратно лице, лющеща се кожа и червени подпухнали очи. Хипопотама стоеше пред него в разкрачена стойка, с ръце, подпрени на кръста, леко наведен. Крещеше. Шията му беше потъмняла, плешивото теме пламтеше с пурпура на залязващо слънце, от устата на всички страни хвърчаха пръски.
Стараейки се да не привлича вниманието към себе си, Максим тихо отиде до работното си място и полугласно поздрави асистента. Лампион — нервно, измъчено същество — ужасен отскочи и се подхлъзна на дебелия кабел. Максим едва успя да го хване за раменете. Нещастният Лампион се отпусна и затвори очи. Странен човек беше — до смърт се страхуваше от Максим. Отнякъде безшумно изникна Риба с отворено флаконче, което веднага беше поднесено към носа на асистента. Лампион хлъцна и оживя. Максим го подпря на железния шкаф и побърза да се отдалечи.
Вече седнал в стендовото кресло, той откри, че непознатият е престанал да слуша Хипопотама и внимателно разглежда него, Максим. Максим приветливо се усмихна. Непознатият леко кимна. Тогава Хипопотама с ужасен трясък удари с юмрук по масата и сграбчи телефонния апарат. Възползувал се от възникналата пауза, непознатият произнесе няколко думи, от които Максим разбра само „трябва“ и „не трябва“, взе от масата лист плътна синкава хартия с яркозелен кант и я размаха пред лицето на Хипопотама. Хипопотама нервно я отстрани и започна да лае в телефонната слушалка. „Трябва“, „не трябва“ и непонятното „массаракш“ се сипеха от него като от рог на изобилието. Всичко свърши с това, че Хипопотама в пълно раздразнение запокити слушалката, кресна още няколко пъти срещу непознатия, като го оплю целия, изтърколи се навън и затръшна вратата.
Непознатият избърса с носна кърпа лицето си, стана, отвори дълга плоска кутия, сложена на перваза, и извади от нея някакви тъмни дрехи.
— Елате — каза той. — Обличайте се.
Максим погледна към Риба.
— Вървете — каза тя. — Обличайте се. Трябва.
Максим разбра, че в съдбата му най-сетне е настъпил дългоочакваният поврат. Забравил за наставленията на Риба, той веднага хвърли уродливия халат и с помощта на непознатия се облече в новите дрехи. Това одеяние не се отличаваше нито с красота, нито с удобство, но беше абсолютно същото, както и на непознатия. Можеше дори да се предположи, че онзи е пожертвувал собствените си излишни дрехи, защото ръкавите на куртката бяха къси, а панталонът отзад висеше като чувал и се смъкваше. Впрочем, на всички останали външният вид на Максим се хареса. Непознатият мърмореше нещо одобрително. Риба, смекчила чертите на лицето си, доколкото това беше възможно за риба, гладеше раменете му и оправяше куртката. Дори Лампион, скрит зад пулта, бледо се усмихваше.
— Елате — каза непознатият и тръгна към вратата, през която се беше изтърколил разяреният Хипопотам.
— Довиждане — каза Максим на Риба. — Благодаря — добави той на линкос.
— Довиждане — отговори Риба. — Максим добър. Здрав. Трябва.
Изглеждаше трогната. Или може би я безпокоеше, че костюмът му стои лошо. Максим махна с ръка на бледия Лампион и побърза след непознатия.
Минаха през няколко стаи, пълни с тромава архаична апаратура, с гърмящия и скърцащ асансьор се спуснаха на първия етаж и се намериха в обширния нисък вестибюл, където преди няколко дни Гай беше довел Максим. И, както тогава, наложи се отново да чакат, докато пишат някакви документи, смешното човече с нелепа шапка драска нещо на розови картончета, а червеноокият непознат — на зелени, жената с оптически коректори на очите прави в тези картончета фигурни прорези, после всички си разменят картончетата, като при това се объркват и крещят един към друг, хващат телефонните апарати, най-сетне човечето с нелепата шапка взима двете зелени и едното розово картонче, като последното го скъсва на две половини и едната я дава на жената, която правеше прорезите, а непознатият получава две розови и едно синьо картонче и освен това кръгъл метален жетон с гравиран надпис и всичко това след минута го връчва на високия човек със светли копчета, стоящ на изходната врата, но когато вече излизат на улицата, високият изведнъж дрезгаво започва да крещи, червеноокият непознат се връща, защото се оказва, че е забравил да вземе едно синьо картонено квадратче, и той взима синьото картонено квадратче и с въздишка го пъха в пазвата си. Едва сега Максим, който вече е мокър, получава възможността да влезе в нерационално дългата кола от дясната страна на червеноокия, който раздразнено пъшка и повтаря любимото заклинание на Хипопотама: „Массаракш“.
Колата заръмжа, меко тръгна напред, измъкна се от неподвижното стадо други коли — празни и мокри, — пресече голямата асфалтирана площадка пред сградата, заобиколи огромната леха с вехнещи цветя и край високата жълта стена излезе на завоя, където рязко спря.
— Массаракш — отново изсъска непознатият и спря мотора.
По шосето се влачеше дълга колона от еднакви петнисти камиони с каросерии от нагънато накриво занитено желязо. Над железните бордове стърчаха редове неподвижни заоблени предмети от влажен блестящ метал. Камионите се движеха бавно, на равни интервали, равномерно бучаха и разпространяваха ужасно зловонен дим от изгоряла органика.
Максим огледа своята вратичка, съобрази кое за какво е и вдигна стъклото. Червеноокият, без да го
