— Не разбирам — сърдито каза Максим.
Тогава мустакатият бавно обърна към него бялото си лице, погледна, сякаш искаше да го прониже, бавно и разчленено зададе някакъв въпрос и изведнъж ловко извади от бастуна дълъг блестящ нож с тясно острие. Максим дори се обърка. Не знаейки какво да каже и как да реагира, той взе вилицата и я повъртя в пръсти. Това оказа върху мустакатия неочаквано въздействие. Той меко, без да се изправя, отскочи, като събори стола, нелепо приклекна, насочил напред ножа; мустаците му се повдигнаха и оголиха дълги жълти зъби. Дебелата жена оглушително изпищя. Максим подскочи от изненада. Мустакатият изведнъж се оказа съвсем близо, но в същата секунда отнякъде се появи Рада, застана между тях и започна силно и звънко да крещи — първо към мустакатия, после, обръщайки се, към Максим. Максим вече съвсем нищо не разбираше, а мустакатият неприятно се заусмихва, взе бастуна си, прибра в него ножа и спокойно тръгна към изхода. На вратата той се обърна, подхвърли няколко тихи думи и изчезна.
Бледа, с треперещи устни, Рада вдигна съборения стол, избърса разлятата на масата кафява течност, отнесе съдовете, върна се и каза нещо на Максим. Той отговори „Да“ — но това не помогна. Рада повтори същото и гласът й беше раздразнен, но Максим чувствуваше, че тя не е толкова сърдита, колкото изплашена. „Не“ — каза Максим и жената зад бариерата веднага закрещя, затресе бузи, и тогава Максим най-сетне призна:
— Не разбирам.
Жената изскочи иззад бариерата, без да престава за секунда да крещи, налетя върху Максим, застана пред него с ръце на кръста и все крещеше, после го хвана за дрехата и започна грубо да пребърква джобовете му. Изненаданият Максим не се съпротивяваше. Само повтаряше: „Не трябва“ и жално поглеждаше към Рада. Дебелата жена го блъсна в гърдите и, сякаш взела някакво страшно решение, втурна се обратно зад бариерата и хвана телефонната слушалка.
— Фанк — проникновено произнесе Максим — Фанк лошо! Върви. Лошо.
После всичко някак неочаквано се успокои. Рада каза нещо на дебелата жена, тя хвърли слушалката, поклокочи още малко и замълча. Рада накара Максим да седне на мястото си, сложи пред него нова чаша бира и, за негово неописуемо удоволствие и облекчение, седна до него. Известно време всичко вървеше много добре. Рада задаваше въпроси, сияещият Максим отговаряше: „Не разбирам“, дебелата жена мърмореше нещо отдалеч. Максим се напъна, състави още една фраза и обяви, че „дъжд върви массаракш лошо мъгла“. Рада се заля в смях. После дойде още едно младо и симпатично момиче, поздрави всички, Рада излезе с нея и след малко се върна, вече без престилката, с блестящ червен шлифер с качулка и с голяма карирана чанта в ръка.
— Елате — каза тя и Максим скочи.
Но не беше толкова лесно да си отидат. Дебелата жена отново се развика. Пак нещо не й харесваше, пак нещо искаше. Този път размахваше писалка и лист хартия. Известно време Рада спореше с нея, но второто момиче се приближи и застана на страната на жената. Ставаше дума за нещо очевидно и в края на краищата Рада отстъпи. Тогава и трите се заеха с Максим. Отначало поред и хорово задаваха един и същ въпрос, който Максим, естествено не разбираше, и само разперваше ръце. Най-сетне Рада накара всички да млъкнат, леко потупа Максим по гърдите и попита:
— Мак Сим?
— Максим — поправи я той.
— Мак? Сим?
— Максим. Мак — не трябва. Сим — не трябва. Максим.
Тогава Рада допря пръст до нослето си и произнесе:
— Рада Гаал. Максим…
Максим най-сетне разбра, че за нещо е потрябвала фамилията му. Това беше странно, но много повече го порази друго.
— Гаал? — попита той. — Гай Гаал?
Настъпи тишина. Всички бяха поразени.
— Гай Гаал — радостно повтори Максим. — Гай добър мъж.
Вдигна се шум. Всички жени говореха едновременно. Рада дърпаше ръката на Максим и нещо питаше. Изглежда, страшно я интересуваше откъде той познава Гай. Гай, Гай, Гай — мяркаше се в потока от непознати думи. Въпросът за фамилията на Максим беше забравен.
— Массаракш! — каза най-сетне дебелата жена и се закиска, и момичетата също се разсмяха, а Рада връчи на Максим карираната си чанта, хвана го под ръка и двамата излязоха под дъжда.
Те изминаха до края тази зле осветена уличка и завиха в още по-тъмна с дървени разкривени къщи от двете страни на мръсния неравен паваж; после завиха пак и пак, кривите улички бяха пусти, те не срещнаха по пътя си нито един човек.
Отначало Рада оживено бърбореше, често повтаряше името на Гай, а Максим потвърждаваше, че „Гай добър“, но добавяше на немски, че хората не бива да се бият по лицето, че това е странно и той, Максим, не разбира това. Обаче колкото по-тесни, тъмни и кални ставаха улиците, толкова по-често Рада замлъкваше. Понякога тя спираше и се вглеждаше в тъмнината; Максим смяташе, че тя избира по-сух път, но тя търсеше в тъмнината нещо друго, защото изобщо не виждаше локвите и на него му се налагаше всеки път лекичко да я издърпва към по-сухи места; а там, където нямаше сухи места, той я взимаше под мишница и я пренасяше — това й харесваше, всеки път тя замираше от удоволствие, но веднага забравяше за това, защото се страхуваше.
Колкото повече се отдалечаваха от закусвалнята, толкова повече тя се страхуваше. Отначало Максим се опита да намери с нея психически контакт и да й предаде малко бодрост, но, както и при Фанк, нищо не излезе. Когато излязоха от мизерните квартали и се оказаха на кален непавиран път, от дясната страна на който се простираше безкрайна мокра ограда с бодлива тел отгоре, а отляво — непрогледно черно, вонящо бунище, Рада съвсем увехна, само дето не плачеше; Максим, стремейки се поне малко да й покачи настроението, започна с цяло гърло да пее подред всички най-весели песни, които знаеше; това помогна, но не за дълго, само до края на сградата. После отново се появиха къщи — жълти, двуетажни, с тъмни прозорци. От тях миришеше на изстиващ метал, органични масла, на нещо задушно и изгоряло. Рядко и мътно светеха фенери, а в дъното, под някаква глуха арка, стояха настръхнали мокри хора и Рада спря.
Тя се вкопчи в ръката му и заговори с прекъслечен шепот; беше пълна със страх за себе си и още повече — за него. Шепнейки, тя го задърпа назад и той се подчини, като мислеше, че от това ще й стане по-добре, но после разбра, че това е безразсъден акт на отчаяние, и се възпротиви.
— Елате — ласкаво й каза той. — Елате, Рада. Лошо няма. Добре.
Тя се подчини като дете. Той я поведе, въпреки че не знаеше пътя, и изведнъж разбра, че тя се страхува от тези мокри фигури и много се учуди, защото в тях нямаше нищо страшно и опасно — просто обикновени, свити под дъжда аборигени стоят и треперят от влагата. Първо бяха двама, после се появиха трети и четвърти с огънчетата на наркотичните пръчици.
Максим вървеше по празната улица, между жълтите къщи, право към тези фигури, а Рада все по-силно се притискаше до него и той я прегърна през раменете. Изведнъж му дойде наум, че греши и Рада трепери не от страх, а просто от студ. В мокрите хора нямаше нищо опасно; той мина край тях — те бяха прегърбени, дълголики, измръзнали, с пъхнати в джобовете ръце, пристъпващи от крак на крак, за да се сгреят, жалки, отровени от наркотика, и сякаш дори не забелязаха него и Рада, дори не вдигнаха очи, когато той мина толкова близо, че чу нездравото им неравно дишане. Мислеше, че сега Рада най-сетне ще се успокои — вече бяха под арката, — когато отпред изведнъж, сякаш изпод земята, сякаш от жълтите стени се появиха и преградиха пътя още четирима, също така мокри и жалки, но един от тях носеше дълъг и дебел бастун и Максим го позна.
Под олющения купол на нелепата арка се клатеше от течението гола крушка, стените бяха покрити с плесен и пукнатини, под краката имаше напукан мръсен цимент с кални следи от много крака и автомобилни гуми. Зад тях се разнесе кънтящ тропот. Максим се огледа — онези четиримата ги догонваха, дишайки нервно, откъслечно, изплювайки отвратителните си наркотични пръчици… Рада сподавено извика, пусна ръката му и изведнъж стана тясно. Максим се оказа притиснат до стената, плътно до него стояха хора; те не го докосваха, държаха ръцете си в джобовете, дори не го гледаха, просто стояха и не му позволяваха да мърда, и над главите им той видя, че двама държат Рада за ръцете, а мустакатият се приближи до нея, бавно премести бастуна в лявата ръка и с дясната все така бавно и лениво я удари по бузата…
