— Слушай командата ми! — каза той. — Кука, пали мотора. Зеф в кулата! Гай, провери долните люкове… Хубаво ги провери, главата ще ти откъсна!
Той тръгна около танка, за да огледа веригата. Наоколо стреляха, крещяха, високоговорителите монотонно боботеха, но той си беше дал дума да не се отвлича и не се отвличаше, само отбеляза: високоговорителите — Гай — да не забравя. Звената бяха в сносно състояние, но водещите колела внушаваха безпокойство. „Нищо, стават, няма да пътувам кой знае колко дълго…“ Изпод танка ловко изпълзя Гай — вече мръсен, с изподрани ръце.
— Люковете са ръждясали! — извика той. — Аз не ги затворих, нека стоят отворени, нали е по-добре?
„Там, зад гребена на планината е коварният враг! — вещаеше магнетофонният глас. — Само напред. Само напред. Лостовете към себе си…“
Максим хвана Гай за яката и го дръпна към себе си.
— Ти ме обичаш, нали? — произнесе той, втренчен в разширените зеници. — Вярваш ми, нали?
— Да! — изпъшка Гай.
— Слушай само мен. Никого повече не слушай. Всичко друго е лъжа. Аз съм твой приятел, само аз, никой друг. Запомни. Заповядвам ти: запомни!
Смаяният Гай бързо-бързо кимаше и беззвучно повтаряше:
— Да, да. Само ти… Никой друг…
— Мак! — изкрещя някой в ухото му.
Максим се обърна. Пред него стоеше същият онзи странно познат цивилен с дългото палто, но вече без шапка. Массаракш… Квадратно лице с лющеща се кожа, червени отекли очи… Та това е Фанк! Кървава драскотина на бузата, разбита устна…
— Массаракш — крещеше Фанк, мъчейки се да надвика шума. — Да не сте оглушал? Познахте ли ме?
— Фанк, как попаднахте тук?
Фанк изтри кръвта от устната си.
— Да тръгваме! — изкрещя той. — По-бързо!
— Къде?
— По дяволите! Да тръгваме!
Той хвана Максим за комбинезона и го повлече.
Максим отблъсна ръката му.
— Ще ни убият! — изкрещя той. — Легионерите!
Фанк завъртя глава.
— Да вървим! Имам пропуск за вас! — и изкрещя, като видя, че Максим не мърда. — Търся ви из цялата страна! Едва ви намерих! Тръгвайте незабавно!
— Не съм сам! — изкрещя Максим.
— Не разбирам!
— Не съм сам! Трима сме! Сам няма да тръгна!
— Не говорете глупости! Що за глупаво благородство? Животът ли ви е омръзнал? — Фанк се задави от крещене, хвана се за гърлото и се закашля.
Максим се озърна. Бледият Гай с треперещи устни го гледаше, държеше го за ръкава — беше чул всичко, разбира се.
В съседния танк двама легионери пребиваха с приклади един отбраняващ се блицтрегер.
— Един пропуск! — пресипнало изкрещя Фанк. — Един! — той показа един пръст.
Максим извъртя глава.
— Трима сме! — и показа три пръста. — Без тях никъде не отивам!
От страничния люк се подаде като метла рижото брадище на Зеф. Фанк облиза устните си. Явно не знаеше какво да прави.
— Кой сте вие? — извика Максим. — За какво съм ви нужен?
Фанк бегло го погледна и се втренчи в Гай.
— Той с вас ли е? — изкрещя той.
— Да! И онзи също!
Очите на Фанк подивяха. Той пъхна ръка под палтото си, извади пистолет и го насочи към Гай. Максим с всички сили го удари по ръката отдолу, пистолетът излетя високо във въздуха. Без още да е разбрал добре какво е станало, Максим замислено го съпроводи с поглед. Фанк се преви, пъхна повредената си ръка под мишница. Гай кратко и точно, като на занятие, го удари по шията; Фанк падна по очи. До тях изведнъж се появиха легионери — озъбени, потни от работа, изтощени от бяс.
— В танка! — кресна Максим на Гай, наведе се и хвана Фанк под мишниците.
Фанк беше пълен и едва успяха да го пъхнат през люка. Максим се гмурна след него, като получи прощален дар с приклад по задника. В танка беше тъмно и студено като в гробница, силно вонеше на нафта. Зеф издърпа Фанк от люка и го положи на пода.
— Кой е тоя?
Максим не успя да отговори. Кука, който досега дълго и безуспешно беше измъчвал стартера, най-сетне запали мотора. Всичко наоколо се разтресе и загърмя. Максим махна с ръка, промъкна се в кулата и се подаде навън. Между танковете вече нямаше никой освен легионерите. Всички мотори работеха, разнасяше се адски рев, гъст задушен облак от изгорели газове покриваше склона. Някои танкове се движеха, на места от кулите стърчаха глави; блицтрегерът от съседния танк правеше някакви знаци на Максим, кривеше подпухналата си физиономия. Изведнъж той изчезна; моторите изреваха с удвоена сила и всички танкове с дрънчене и тракане едновременно се понесоха напред и нагоре по склона.
Максим почувствува, че някой го е хванал през кръста и го дърпа надолу. Наведе се и видя изцъклените видиотени очи на Гай. Както тогава в бомбоносеца, Гай го хващаше с ръце, непрестанно бърбореше нещо, лицето му беше станало отвратително, в него нямаше вече нито момчешко веселие, нито наивна мъжественост — само безсмисленост и готовност да бъде убиец. „Започна — помисли Максим, докато се мъчеше с отвращение да отстрани нещастния младеж. — Започна, започна… пуснаха излъчвателите…“
Танкът, тресейки се, се катереше към гребена, буци пръст изхвърчаха изпод веригите. Отзад през сивкавия дим вече нищо не се виждаше, а пред тях изведнъж се простря сива глинеста равнина, в далечината се появиха плоските хълмове на хонтийската страна; без да забавя ход, танковата лавина се понесе натам. Стройните редове бяха изчезнали, танковете се надпреварваха, блъскаха се, безсмислено въртяха кули… На един танк на пълна скорост му изхвърча веригата, той се завъртя като пумпал и се преобърна; втората верига се скъса и като тежка блестяща змия излетя към небето; водещите колела продължаваха бясно да се въртят, а от дънните люкове се показаха две човечета в сиви униформи, скочиха на земята и размахвайки ръце, се втурнаха напред, напред, само напред, срещу коварния враг… Блесна огън, през дрънченето и рева проникна звънкият трясък на оръдеен изстрел; веднага всички танкове започнаха да стрелят, дълги червени езици изскачаха от оръдията, танковете присядаха, подскачаха, обвиваха се в гъстия черен дим на нечист барут; след минута всичко се покри с черножълт облак; а Максим все гледаше и гледаше, безсилен да се откъсне от това грандиозно в своята престъпна нелепост зрелище, търпеливо отблъскваше ръцете на Гай, който го дърпаше, зовеше, умоляваше, жадуваше да го прикрие с гърдите си от всички опасности…
Хора, кукли, зверове…
Хора.
После Максим се опомни. Време беше да поеме управлението. Той се смъкна долу, мимоходом потупа Гай по рамото, хвана се за някакви металически скоби, огледа се в тесния люлеещ се сандък, едва не се задуши от нафтената воня; различи мъртвобледото лице на Фанк и обърнати нагоре очи на Зеф, който се беше свил под сандъка със снарядите; отблъсна притискащия се до него Гай и се промъкна при водача.
Кука дърпаше лостовете към себе си и даваше цялата възможна газ. Той пееше, той крещеше с такъв ужасен глас, че можеше да бъде чут и Максим дори различи думите на „Благодарственото слово“. Сега трябваше някакси да го укроти, да заеме неговото място и да открие в този дим удобен овраг или дълбока падина, или някакъв хълм, за да има къде да се укрият от атомните взривове… Но всичко стана не според плана му. Още щом започна внимателно да разтваря юмруците на Кука, вцепенени върху лостовете,
