преданият Гай, видял, че някой не се подчинява на господаря му, се промуши отстрани и страшно удари обезумелия водач с огромен гаечен ключ по слепоочието. Кука омекна и изтърва лостовете. Максим побесня, отблъсна с всички сили Гай, но вече беше късно, нямаше време за ужас или състрадание. Той издърпа настрани трупа, седна и пое управлението.
През люка не се виждаше почти нищо: малко късче глинеста почва, по която растяха редки тревички, а по-нататък — плътна пелена от сив дим. Не можеше да става и дума да открие нещо в тази мъгла. Оставаше само едно — да забави ход и да се движи внимателно, докато навлязат сред хълмовете. Впрочем, да забавя ход също беше опасно. Ако атомните мини започнеха да избухват преди да се добере до хълмовете, можеше да ослепее и въобще можеха да изгорят… Гай се буташе ту отляво, ту отдясно, надничаше в лицето му, искаше заповеди.
— Нищо, приятелче… — мърмореше Максим, като го избутваше с лакти, — това ще мине… Всичко ще мине, всичко… Потърпи още малко…
Гай виждаше, че му говорят, ронеше сълзи от огорчение, че пак, както тогава в бомбоносеца, не чува нито дума.
Танкът прелетя през гъста струя черен дим: отляво някой гореше. После трябваше рязко да завие, за да не налети върху мъртвец, смазан от вериги. Показа се от дима и веднага изчезна килнат пограничен стълб, зад него се показаха разкъсани, смачкани телени заграждения. От незабележимо окопче се показа за миг човек със странна бяла каска, яростно размаха вдигнатите си юмруци и веднага изчезна, сякаш потъна в земята. Димната пелена отпред малко по малко се разсейваше, Максим видя тъмнокафявите кръгли хълмове съвсем наблизо, и изкаляната задна част на някакъв танк, който пълзеше кой знае защо косо към общото движение, и още един горящ танк. Максим сви наляво, насочвайки танка си към дълбока, обрасла с храсти седловина между два хълма малко по-нагоре. Беше вече близо, когато отпред плисна огън и целият танк зазвъня от страшния удар. От изненада Максим даде пълен газ, храстите и облака белезникав дим над тях се понесоха насреща, мярнаха се бели каски, изкривени от омраза лица, вдигнати юмруци, после под веригите нещо желязно затрещя, чупейки се. Максим стисна зъби, рязко сви вдясно и подкара танка по-далеч от това място, напряко на склона, силно наклонен, малко оставаше да се преобърне; заобиколи хълма и най-сетне влезе в тесен овраг, в който растяха млади дръвчета. Тук реши да спре.
Отвори предния люк, подаде се до кръста и се огледа. Мястото беше подходящо — високи рижи склонове заобикаляха танка от всички страни. Максим спря мотора; и веднага Гай с дрезгав фалцет закрещя някакви предани глупости, нещо нелепо римувано, някаква самодейна ода в чест на най-великия и най- любим Мак. Такава песен би могло да съчини куче, ако се научеше да говори човешки език.
— Млъкни! — заповяда Максим. — Измъкни тези хора навън и ги сложи да лежат до танка… Чакай, не съм свършил! Прави това внимателно, това са мои любими приятели, наши любими приятели…
— А ти къде отиваш? — с ужас попита Гай.
— Аз съм тук, наблизо.
— Не отивай… — захленчи Гай. — Или ми позволи да дойда с теб…
— Ти не ме слушаш… — строго каза Максим. — Прави каквото заповядах. И бъди внимателен, помни, че това са наши приятели…
Гай занарежда нещо, но Максим вече не го слушаше. Измъкна се от танка и затича нагоре по склона на хълма. Някъде наблизо продължаваха да минават танкове, моторите пресипнало ръмжаха, дрънчаха вериги, нарядко гърмяха оръдия. Високо в небето изсвири снаряд. Приведен, Максим изтича до върха, приклекна между храстите и още веднъж от все сърце сам се похвали за удачния избор на мястото.
Долу, съвсем наблизо, имаше широк проход между хълмовете, и по него от покритата с дим равнина се вливаше плътен поток от танкове — верига до верига, ниски, мощни, с огромни плоски кули и дълги оръдия. Това вече не бяха дисциплинарниците — минаваше редовната армия. Няколко минути оглушеният и поразен Максим наблюдаваше това зрелище, страшно и неправдоподобно като исторически филм. Въздухът се люлееше и трептеше от неистовия грохот и рев, хълмът потръпваше под краката като изплашено животно; и въпреки това на Максим му се струваше, че танковете вървят в мрачно, застрашително мълчание. Прекрасно знаеше, че там, под броните пресипнало реват опиянените войници, но всички люкове бяха плътно затворени, сякаш всеки танк беше плътен слитък от неодухотворен метал…
Когато последните танкове отминаха, Максим се обърна назад, погледна надолу и неговият танк, стоящ наклонено между дърветата, му се стори жалка ламаринена играчка, престаряла пародия на боен механизъм. Да, долу беше минала една Сила, за да се срещне с друга, още по-страшна, и когато си спомни за тази друга Сила, Максим побърза да се спусне в горичката.
Заобиколи танка… и спря.
Те лежаха един до друг: пребледнелият до синьо Фанк, който приличаше на мъртвец, превитият, стенещ Зеф, вкопчил се с мръснобели пръсти в рижата си коса, и весело усмихнатият Кука с мъртви куклени очи. Заповедта беше изпълнена с пълна точност. Но самият Гай, целият изподран и окървавен, също лежеше малко по-далеч, отвърнал от небето обиденото си мъртво лице, с разперени ръце; около него цялата трева беше изпомачкана, и от изпочупените храсти стърчаха нечии крака и ботуши.
— Массаракш… — прошепна Максим, който с ужас си представи как преди няколко минути тук са се вкопчили не на живот, а на смърт две ръмжащи виещи кучета, всяко в името на своя господар…
В този момент оная, другата Сила нанесе ответния удар.
Максим получи този удар в очите. Изрева от болка, с всички сили стисна клепачи и падна върху Гай, вече разбрал, че Гай е мъртъв, но все още се стараеше да го прикрие с тялото си. Това беше чисто рефлекторно, той за нищо не успя да помисли, да почувствува, освен болката в очите; все още падаше, когато мозъкът му се изключи.
Когато околният свят отново стана достъпен за човешко възприятие, съзнанието отново се включи. Беше минало навярно много малко време, няколко секунди, но Максим дойде на себе си целият в обилна пот, с пресъхнало гърло, в главата му звънеше, сякаш го бяха ударили с дъска по ухото. Всичко наоколо се бе променило, светът беше пурпурен, светът беше пълен с листа и изпочупени клони, светът беше пълен с нажежен въздух, от червеното небе падаше дъжд от изтръгнати с корен храсти, горящи клонки, буци гореща суха земя. И беше болезнено, звънящо тихо. Живите и мъртвите бяха разхвърляни на всички страни. Гай лежеше по очи, засипан с листа, на десетина крачки от него. До него седеше Зеф; с една ръка продължаваше да се държи за главата, а с другата закриваше очите си. Фанк се бе търколил надолу, докато заседне в някаква яма, и сега се гърчеше там, триеше лицето си в земята. Танкът също беше отнесен по- надолу и извъртян. Облегнат на веригата, мъртвият Кука продължаваше весело да се усмихва…
Максим скочи, разхвърли отрупаните клонки. Изтича до Гай, вдигна го, погледна стъклените му очи, притисна лице до бузата му, прокле и още три пъти прокле този свят, в който е толкова самотен и безпомощен, в който мъртвите завинаги остават мъртви, защото няма нищо, с което отново да ги направиш живи… После като че ли плака, като удряше с юмруци земята, тъпчеше бялата каска, а когато Зеф започна протяжно да стене от болка, дойде на себе си и без да се огледа, без да чувствува нищо освен омразата и жаждата да убива, отново закрета нагоре, към своя наблюдателен пост…
Тук също всичко беше променено. Нямаше вече храсти, опечената глина димеше и пропукваше, обърнатият на север склон на хълма гореше. Пурпурното небе на север се сливаше с плътна стена от чернокафяв дим, а над нея се раздуваха ярко оранжеви и като че ли мазни облаци. И натам, накъдето се възнасяха към пропуканата от удара небесна твърд хиляди и хиляди тонове нажежен прах, изпепелени до атоми надежди за оцеляване в тази адска пещ, разпалена от нещастни глупаци, натам подухваше от юг лек влажен вятър.
Максим погледна надолу към прохода между хълмовете. Проходът беше празен, изровената от вериги и обгорената от атомния удар глина димеше, хиляди пламъчета играеха по нея — тлееха листа, догаряха откъснати клонки. А равнината на юг изглеждаше много широка и много пустинна; вече не я скриваха барутни газове, тя беше червена под червеното небе и по нея неподвижно чернееха самотни кутийки — разбитите и повредени танкове на дисциплинарниците; и по нея вече се доближаваше към хълмовете рядка начупена верига от странни машини.
Те приличаха на танкове, но вместо артилерийска кула всяка от тях имаше висок решетест конус с мътен объл предмет на върха. Движеха се бързо, меко се поклащаха по неравностите и бяха не черни като танковете на нещастните блицтрегери, не сивозелени като армейските ударни танкове — бяха жълти, ярко, весело жълти като жандармеристките патрулни коли… Десният фланг на веригата вече не се виждаше зад
