хълмовете и Максим успя да наброи само осем излъчвания. В тях се чувствуваше някаква наглост на господари на положението; те влизаха в боя, но не смятаха за нужно нито да се прикриват, нито да се маскират; сякаш нарочно се показваха на всеобщо обозрение и с окраската си, и с уродлявата си петметрова гърбица, и с липсата на нормално въоръжение. Тези, които ги управляваха, навярно се чувствуваха в пълна безопасност. Впрочем, те едва ли мислеха за това; те просто бързаха напред, шибаха с лъчевите бичове желязното стадо, което се носеше сега през ада, и навярно нищо не знаеха за тези бичове, не знаеха, че сами са шибани от тях… Максим видя, че лявофланговият излъчвател се насочва към оврага и тръгна срещу него, надолу по склона на хълма.
Вървеше изправен с цял ръст. Знаеше, че ще трябва със сила да изтръгва черните пастири от тяхната желязна черупка, и искаше това. Никога през живота си не беше искал нищо повече от това, да почувствува сега под пръстите си жива плът… Когато слезе в оврага, излъчвателят вече беше съвсем близо. Жълтият танк се носеше право срещу него, сляпо втренчен със стъкълцата на перископите, решетестият конус тежко се поклащаше извън такта на приклякането на машината и сега се виждаше, че на върха му се люлее сребристо кълбо, от което гъсто стърчаха дълги блестящи игли…
Танкът изобщо нямаше намерение да спира; Максим му отстъпи път, пропусна го, потича няколко метра успоредно с него и скочи върху бронята.
Част пета
Земянин
Глава осемнадесета
Сънят на държавния прокурор беше лек и мъркането на телефона го прекъсна веднага. Без да отваря очи, той взе слушалката и дрезгаво каза:
— Държавният прокурор слуша.
Мяукащият глас на референта произнесе с извинителен тон:
— Седем часът е, ваше превъзходителство.
— Да — каза прокурорът, без още да отваря очи. — Да. Благодаря ви.
Той запали светлината, отметна одеялото и седна. Известно време седя, забил поглед в мършавите си бледи крака, и с тъжно учудване размишляваше за това, че ето вече мина петдесетте години, но не помни един ден, в който да са му позволили да се наспи. През цялото време все някой те буди. Когато беше поручик, след пиянство го будеше говедото-вестовой. Когато беше председател на Черния трибунал, будеше го глупакът-секретар с неподписаните заповеди. Когато беше ученик, го будеше майка му и това беше най- неприятното. И винаги му казваха: трябва! Трябва, ваше благородие… Трябва, господин председател… Трябва, синчето ми… А сега той сам си казва „трябва“… Стана, наметна си халата, плисна в лицето си шепа одеколон, сложи си изкуствените зъби, огледа се в огледалото, докато масажираше бузите, направи гримаса и отиде в кабинета.
На масата вече имаше чаша топло мляко, а под колосаната салфетка — чинийка със солени бисквити. Това трябваше да се изпие и изяде като лекарство, но първо той отиде до сейфа, отмести вратичката, извади зелената папка и я сложи на масата до закуската. Като хрупаше бисквити и сърбаше мляко, той внимателно разгледа папката, докато се убеди, че от вчера никой не я е отварял. Колко много неща се промениха, помисли си прокурорът. Някакви си три месеца, а колко се промени всичко!… Той машинално погледна жълтия телефон и няколко секунди не можа да отмести поглед от него. Телефонът мълчеше — ярък, изящен като весела играчка… страшен, като тиктакаща адска машина, която не можеш да обезвредиш…
Прокурорът трескаво се вкопчи с две ръце в зелената папка, стисна очи. Почувствува, че страхът нараства и побърза да се овладее. Не, така работите няма да тръгнат. Сега трябва да се пази абсолютно спокойствие, да се разсъждава съвсем безпристрастно… „Все едно нямам избор… Значи избираме риска… Е, какво — рискът си е риск. Винаги го е имало и ще го има, трябва само да го сведем до минимум. И аз ще го сведа. Да, массаракш, до минимум!… Вие като че ли не сте сигурен в това, Умник? Ах, вие се съмнявате? Вие винаги се съмнявате, Умник, имате такова едно качество, браво на вас… Е, ще се постараем да разсеем съмненията ви. Чувал ли сте за човек на име Максим Камерер? Нима сте чувал? Така ви се струва. Вие никога преди не сте чувал за този човек. Сега за пръв път ще чуете за него. Много ви моля, изслушайте ме и си съставете за него най-обективно, най-непредубедено мнение. За мен е много важно да знам обективното ви мнение, Умник: от него, знаете ли, зависи целостта на кожата ми. На моята бледа и толкова скъпа кожа със сини жилчици…“
Той сдъвка последната бисквита и на един дъх допи млякото.
После каза гласно:
— Да пристъпим.
И отвори папката. „Миналото на този човек е неясно. И това, разбира се, е калпаво начало на едно запознанство. Но ние с вас знаем не само как от миналото се извежда настоящето, но и как от настоящето се извежда миналото. И ако чак толкова ни потрябва миналото на нашия Мак, ние ще го изведем от настоящето. Това се нарича екстраполация… Нашият Мак започва началото си с това, че бяга от каторгата. Изведнъж. Неочаквано. Точно в момента, когато ние със Странник посягаме към него. Ето паническият рапорт на генерал-коменданта, класически вопъл на идиот, който е извършил пакост и бърза да отърве наказанието: той в нищо не е виновен, направил всичко според инструкцията, той не знаел, че обектът доброволно е постъпил в отряда на сапьорите-смъртници, а обектът постъпил там и загинал на минното поле. Не знаел… Ето, ние със Странник също не знаехме. А трябваше да знаем! Обектът ни е човек непредсказуем, вие трябваше да очаквате от него нещо подобно, господин Умник… Да, тогава това ме порази, но сега разбираме каква е работата: някой е разказал на нашия Мак за кулите, той решил, че в Страната на Творците няма какво да прави повече и избягал на Юг, симулирайки гибел…“
Прокурорът подпря главата си с ръка, вяло се потърка по челото.
„Да, тогава започна всичко… Това беше първата от цяла серия мои грешки: повярвах, че той е загинал. А как можех да не повярвам? Кой нормален човек ще бяга на Юг?… Всеки би повярвал. А виж, Странник не повярва.“
Прокурорът взе поредния рапорт.
„Ох, тоя Странник! Умният, гениалният Странник! Ето как трябваше да действувам — като него! Бях сигурен, че Мак е загинал: Югът си е Юг. А той наводни цялото Заречие със свои агенти. Тлъстият Фанк — ах, не се добрах аз до него на времето, не го опитомих! — този тлъст оплешивял шопар отслабна, докато се мотаеше из цялата страна и все душеше, и търсеше, а неговият Кокошар пукна от малария на Шесто трасе, а Тапа Петлето беше пленен от планинците, а после Петдесет-и-Пети — досега не знаем кой е бил той — беше заловен от пиратите на самото крайбрежие, но успя да съобщи, че Мак се е появявал там. Предал се е на патрулите и е изпратен обратно в каторгата…
Ето как постъпват хората, които имат глава на раменете: в нищо не вярват и никого не жалят. Ето как трябваше да постъпя тогава. Да изоставя всичко, да се заема само с Мак, та аз още тогава разбирах каква страшна сила е Мак, а вместо това аз се сбих с Гърчавия и загубих, после се свързах с тая идиотска война и също загубих… И сега също щях да загубя, но ми провървя: Мак се появи в столицата, в бърлогата на Странник и аз научих това преди Странник. Да, Странник, да, клепоушко, сега загуби ти. Точно сега ли трябваше да заминеш, а? И знаеш ли, Странник, дори не ме огорчава обстоятелството, че отново не ми е известно къде и защо си заминал. Заминал си — хубаво. Ти, разбира се, във всичко се осланяш на твоя Фанк, а твоят Фанк ти докара Мак, но — каква неприятност — разболя се твоят Фанк след военните си приключения, лежи в безсъзнание в дворцовата болница — нали е важна фигура, такива са само за дворцовата болница! — и сега ще бъда точен, сега той ще лежи там толкова, колкото аз намеря за добре. Теб те няма, Фанк го няма, а Мак е тук, и това е голям късмет…“
Прокурорът почувствува радост, забеляза я и веднага я угаси.
„Пак емоции, массаракш… По-спокойно, Умник. Ти се запознаваш с човек на име Мак и трябва да бъдеш много обективен. Още повече, че този нов Мак съвсем не прилича на предишния, сега той е съвсем зрял, сега вече знае какво е това финанси и детска престъпност. Поумня нашият Мак, по-суров стана… Ето, утвърди се в щаба на съпротивата (поръчители — Мемо Грамену и Аллу Зеф); като гръм от ясно небе им
