шофьора, секретарката… и най-загадъчно загинаха до един, всичките двадесет и четири души с две картечници… Да, Мазола тогава можеше да нахлуе в Апаратната, но там щеше да заседне, нямаше да мине по-нататък, защото там има бариера от депресионно излъчване, а сега може би вече са две; впрочем стига и една, все едно никой не може да мине: дегенератът ще припадне от болка, а простият лоялен гражданин ще се отпусне на колене и тихичко ще вие от безкрайна тъга… Само Мак ще може да мине оттам. Ще бръкне със златните си ръце в генераторите и преди всичко ще превключи Центъра, цялата система от кули на депресионно поле. После, вече съвсем безпрепятствено, ще се качи в радиостудиото и ще постави лентата с предварително подготвена реч за многоциклово предаване. Цялата страна от хонтийската граница до Заречието ще бъде в депресия, милионите глупаци ще се въргалят, обляни в сълзи, неспособни да си мръднат пръста, а високоговорителите вече ще реват с цяло гърло, че Огненосните Творци са престъпници, истинските им имена са еди-какви си, намират се еди-къде си, убийте ги, спасете страната, това ви казвам аз, Мак Сим, живият бог на земята (или там… законният наследник на императорския престол, или великият диктатор — каквото му хареса повече). На оръжие, мой Легионе! На оръжие, моя армия! На оръжие, поданици мои!… И слиза после в Апаратната, превключва генераторите на поле за повишено внимание, и ето вече цялата страна слуша с наострени уши, старае се да не пропусне нито дума, заучава речта наизуст, повтаря си я отново и отново. Високоговорителите реват, кулите работят — и така един час, а после той ще превключи излъчвателите на възторг, само половин час възторг — и край на предаването… И когато дойда на себе си — массаракш, половин час адска болка, но трябва, массаракш, да издържа — Канцлер вече го няма, няма нито един от тях, а има Мак, великият бог Мак и неговият верен съветник, бившият държавен прокурор, днешен глава на правителството на великия Мак… По дяволите правителството, аз просто ще бъда жив и нищо няма да ме заплашва, а там ще видим… Мак не е от онези, които изоставят полезните си приятели, той не изоставя дори безполезните приятели, а аз ще му бъда много полезен приятел. О, какъв полезен приятел ще му бъда!…“
Той сам се прекъсна, върна се до масата, хвърли поглед на жълтия телефон, подсмихна се, взе слушалката на зеления и позвъни на заместник-началника на Департамента за специални изследвания.
— Жабчо, ти ли си? Добро утро, обажда ти се Умник. Как си днес? Стомахът ти как е?… Е, чудесно… Странник няма ли го още?… Аха… Е, добре… Обадиха ми се от канцеларията на Барона и ми наредиха малко да ви поинспектирам… Не-не, мисля, че това е чиста формалност, все едно от вашите работи аз нищо не разбирам, но ти приготви там някакъв рапорт… проект на заключението на инспекцията и тям подобни. И се погрижи всички да са си на местата, а не като миналия път… М-хм… Към единайсет часа сигурно… Ти направи така, че към дванайсет да мога да си тръгна с всички документи… Е, до среща. Да вървим да страдаме… И ти страдаш, нали? Или може би вече сте изобретили защитата, само я криете от началството? Добре, добре, шегувам се… Хайде.
Той затвори телефона и погледна часовника си. Беше десет без четвърт. Простена гласно и се повлече към банята. Пак този кошмар… половин час кошмар. От него няма защита… Няма спасение… Не ти се живее… Колко е обидно все пак: Странник ще трябва да се пощади.
Ваната вече беше пълна с гореща вода. Прокурорът смъкна хавлията и нощницата си и лапна болкоуспокояващото хапче. И така цял живот. Една двадесет и четвърта от живота ти е истински ад. Повече от четири процента… И то без да броим повикванията в Двореца. Е, повикванията скоро ще свършат, а тия четири процента ще останат до края… „Впрочем, ще видим. Когато всичко се установи, аз сам ще се заема със Странник…“ Той се потопи във ваната, настани се по-удобно и започна да обмисля как ще се заеме със Странник. Но нищо не успя да измисли. Познатата болка удари в темето, търкули се по гръбнака, заби нокти във всяка клетка, във всички нерви и започна да ги дере — люто, методично, в такт с бесните удари на сърцето…
Когато всичко свърши, той полежа още малко в сладостна немощ. Адските мъки също си имат някакво положително качество: половината час кошмар му подаряваше няколко минути райско блаженство. После излезе, разтри се пред огледалото, открехна вратата, взе от камериера си чисто бельо, облече се, върна се в кабинета, изпи още една чаша топло мляко, смесено този път с лечебна вода, изяде гъстата каша с дървесен мед, поседя още малко просто така, за да дойде на себе си, и след това позвъни на дневния референт и заповяда да му докарат колата.
Към Департамента за специални изследвания водеше правителствено шосе, празно по това време на деня, обградено от двете страни с къдрави дървета, които приличаха на изкуствени. Шофьорът караше, без да спира на светофарите, от време на време включваше басово виеща сирена. До високите железни врати на Департамента стигнаха в единадесет часа без три минути. Легионерът с параден мундир се приближи, наведе се, позна го и отдаде чест. Вратите веднага се разтвориха, появи се гъста градина, бели и жълти жилищни корпуси, зад които се извисяваше гигантският стъклен паралелепипед на института. Бавно минаха по автомобилната алея със заплашителни предупредителни знаци за ограничаване на скоростта; отминаха детската площадка, ниското здание на басейна, пъстрата весела постройка на клуб-ресторанта — и всичко това беше потънало в зеленина, цели облаци зеленина, въздухът беше прекрасен и чист, пълен — масссаракш! — с някаква чудна миризма, каквато не можеш да усетиш никъде, в никакво поле, в никаква гора… „Ох, този Странник, това са все негови измислици, що пари хвръкнаха за всичко това, но затова пък колко го обичат тук! Ето как трябва да се живее, да се уреждат нещата. Страшно много пари хвръкнаха, Султана беше недоволен, той и сега е недоволен… Рисковано? Да, рисковано беше наистина, голям риск пое Странник, но затова сега неговият Департамент е наистина негов, никой тук няма да го предаде, да му подлее вода… Петстотин души са тук, предимно младежи; вестници не четат, радио не слушат — нямало време, важни научни изследвания… Така че излъчването тук удря встрани от целта, или по-точно — в съвсем друга цел. Да, Странник, на твое място аз щях дълго да протакам работата над защитните шлемове. А може би ти наистина протакаш? Сигурно… Но, дявол го взел, как да те подхване човек? Ех, ако можеше да се намери втори Странник… Да, второ такова главище в цял свят няма да се намери. И той знае това. И много внимателно следи за появата на всеки повече или по-малко талантлив човек. Подхваща го от най- млади години, обсипва го с ласки, отделя го от родителите — а глупавите родители са радостни до небето! — и току-виж, още едно войниче застава в строя му… Ох, колко хубаво е, че сега Странник го няма, какъв късмет!“
Колата спря, референтът отвори вратичката. Прокурорът излезе, качи се по стълбата към остъкления вестибюл. Жабчето със своите референти вече го чакаше. С подобаваща скука върху лицето прокурорът вяло стисна ръката на Жабчето, погледна референтите и разреши да бъде съпроводен до асансьора. В кабината влязоха според регламента: първо господин държавният прокурор, след него господин заместник- началникът на Департамента, след тях референтът на държавния прокурор и старшият референт на господин заместник-началника. Другите бяха оставени във вестибюла. В кабинета на Жабчето влязоха също по регламент: господин прокурорът, а след него Жабчето; референтът на прокурора и старшият референт на Жабчето бяха оставени в приемната. Прокурорът веднага се отпусна уморено в креслото, а Жабчето незабавно се засуети, заудря с пръсти по копчетата на ръба на масата и когато в кабинета дотича цяла тълпа секретарки, заповяда да поднесат чай.
Първите няколко минути прокурорът се развличаше, разглеждайки Жабчето. Той имаше рядко виновен вид. Избягваше да гледа в очите, често-често приглаждаше косата си, трескаво потриваше ръце, покашляше неестествено и извършваше множество суетливи безсмислени движения. Винаги изглеждаше така. Външността и поведението му бяха неговият основен капитал. Той предизвикваше непрестанни подозрения в нечиста съвест и навличаше върху себе си непрестанни щателни проверки. Департаментът на общественото здраве изучаваше живота му по часове. И доколкото животът му беше безукорен, а всяка следваща проверка само потвърждаваше този неочакван факт, изкачването на Жабчето по служебната стълба ставаше с рядка бързина.
Прокурорът прекрасно знаеше всичко това: три пъти лично беше проверявал най-подробно Жабчето; и въпреки всичко сега, докато го разглеждаше и се развличаше с него, той изведнъж долови в себе си мисълта, че, ей богу, тоя мошеник Жабчето знае къде всъщност се намира Странник и ужасно се страхува да не измъкнат тази тайна от него. И прокурорът не издържа.
— Много поздрави от Странник — небрежно каза той, докато почукваше с пръсти по дръжката на креслото.
Жабчето бързо погледна прокурора и веднага отмести очи.
— М-м… да… — каза той, като хапеше устната си. — Кхе… Сега такова — хм… ще донесат чая де…
