по средата на стаята и се огледа.
— Тъй — произнесе той някъде в пространството между Мак и Жабчето. — А тук с какво се занимавате?
— Господин Сим — каза Жабчето, като се изчервяваше, намигаше и потъркваше ръце, — обяснете на господин инспектора с какво… кхе… хм…
— Ами че аз ви познавам — каза великият Мак, който някак неочаквано възникна на две крачки от прокурора. — Прощавайте, но ако не греша, вие сте държавният прокурор.
Не, не беше лесно да имаш работа с Мак — целият внимателно обмислен план отиде по дяволите: Мак изобщо не мислеше да прикрива нищо, не се боеше от нищо, беше му интересно, гледаше прокурора от висотата на ръста си, както се гледа някое странно екзотично животно…
Трябваше спешно да се импровизира.
— Да — със студено учудване произнесе прокурорът и престана да се усмихна. — Доколкото знам, наистина съм държавен прокурор, въпреки че не разбирам…
Той сви вежди и се вгледа в лицето на Мак, който широко се усмихваше.
— Я-я-я! — възкликна прокурорът. — Ама да, разбира се… Мак Сим, или Максим Камерер! Но чакайте, доколкото знам, вие бяхте загинал. Массаракш, как сте попаднал тук?
— Дълга история — махна с ръка Мак. — Между другото аз също съм учуден, че ви виждам тук. Никога не съм предполагал, че нашата работа ще интересува Департамента на юстицията…
— Вашата работа интересува много хора — каза прокурорът. Хвана Мак под ръка, отведе го до по- отдалечения прозорец и се осведоми с доверителен шепот: — Кога ще ни подарите хапчета? Истински хапчета, за всичките трийсет минути?…
— Нима и вие също?… — попита Мак. — Впрочем да, естествено…
Прокурорът поклати горестно глава и с тежка въздишка завъртя очи.
— Нашето благословение и нашето проклятие — произнесе той. — Щастието на държавата ни е мъчение за нейните управители… Массаракш, страшно се радвам, че сте жив, Мак! Трябва да ви кажа, че делото срещу вас беше едно от редките в моята кариера, които ми оставиха чувство за някаква досадна неудовлетвореност… Не-не, не се мъчете да отричате, по буквата на закона вие бяхте виновен, тук всичко е в реда на нещата… Извършихте нападение срещу кула, убихте, доколкото знам, легионер, за това, знаете, не можеха да ви погалят. Но по същество… Да си призная, ръката ми трепна, когато подписвах присъдата. Все едно че осъждах дете, не се обиждайте. В края на краищата това беше по-скоро наша, отколкото ваша акция, така че цялата отговорност…
— Аз не се обиждам — каза Максим. — И не сте далеч от истината — постъпката ни с тая кула беше наистина детинска… Хубаво, че не ни разстреляха.
— Това беше всичко, което можех да направя. Спомням си, че бях много огорчен от съобщението за смъртта ви…
Той се засмя и дружески стисна лакътя на Мак:
— Невероятно се радвам, че всичко е свършило толкова благополучно. Невероятно се радвам, че се запознахме… — прокурорът погледна часовника си. — Слушайте, Мак, защо всъщност сте тук? Не, аз нямам намерение да ви арестувам, това вече не е моя работа, нека сега с вас се занимава военната комендатура. Но какво правите в този институт? Нима сте химик? При това…
Той посочи нашивката.
— Аз съм от всичко по малко — каза Мак. — Малко химик, малко физик…
— Малко нелегален… — каза прокурорът с благодушна усмивка.
— Съвсем малко — решително отсече Мак.
— Малко фокусник…
Мак внимателно го погледна.
— Малко фантазьор… — продължаваше прокурорът. — Малко авантюрист…
— Това вече не е свързано със специалността — възрази Мак. — Това са, ако предпочитате, просто качества на всеки добросъвестен учен.
— И добросъвестен политик.
— Рядко съчетание — забеляза Мак.
Прокурорът въпросително го погледна, после съобрази и се засмя отново.
— Да — каза той. — Политическата дейност си има своя специфика. Никога не слизайте до политиката, Мак, дръжте на своята химия… — той си погледна часовника и каза с досада: — Ах, проклятие, нямам абсолютно никакво време, а толкова ми се искаше да си побъбря с вас… Преглеждах досието ви, интересна личност сте… Но навярно също сте много зает…
— Да — отговори умничето Мак, — макар, разбира се, не толкова много, колкото държавният прокурор.
— Тъй — произнесе с комичен упрек прокурорът. — А вашето началство ни уверява, че тук се работи денонощно… Аз например не мога да кажа същото за себе си. На държавния прокурор понякога му се случват свободни вечери… Може би ще ви учуди, че имам огромно количество въпроси към вас, Мак. Да си призная, искаше ми се да побеседвам с вас още тогава, след процеса. Но нали разбирате, безкрайно количество работа…
— На вашите услуги съм; още повече, аз също имам въпроси към вас.
„Ей, по-внимателно! — мислено му се скара прокурорът. — Недей толкова откровено, не сме сами.“ А гласно каза спокойно:
— Прекрасно! Всичко, което е по силите ми… А сега, прощавайте, трябва да бягам…
Той стисна огромната длан на своя Мак, вече клъвналия, окончателно хванатия на въдицата Мак. „Той прекрасно ми пригласяше, несъмнено иска да се срещнем и аз сега ще дръпна въдицата…“ Прокурорът спря до вратата, щракна с пръсти, обърна се и каза:
— Слушайте, Мак, какво ще правите довечера? Аз всъщност сега съобразих, че вечерта ми е свободна…
— Днес? Какво пък… Наистина днес трябва…
— Елате и двамата! — възкликна прокурорът. — Още по-добре — ще ви запозная с жена си, ще стане чудна вечер. Удобно ли ви е в осем? Ще пратя за вас кола. Съгласен ли сте?
— Съгласен съм.
„Съгласен е“ — ликуваше прокурорът, докато обикаляше последните аудитории на отдела, усмихваше се, потупваше рамене и стискаше ръце. „Съгласен е!“ — мислеше той, докато подписваше акта в кабинета на Жабчето. „Съгласен е, массаракш, съгласен е!“ — крещеше мислено той по пътя към къщи…
Даде разпореждания на шофьора. Заповяда на референта да съобщи в Департамента, че господин прокурорът е зает… Никого да не приема, ще изключи телефона и въобще да изчезва по дяволите, но все пак така, че винаги да е под ръка. Повика жена си, целуна я по шията, мимоходом й напомни, че не са се виждали вече десетина дни и я помоли да приготви една хубава, лека и вкусна вечеря за четирима, да бъде добра и послушна и да се приготви да посрещне един изключително интересен човек. И повече вино, най- добро и разнообразно.
После се заключи в кабинета, отново извади на масата зелената папка и започна да премисля всичко от самото начало. Обезпокоиха го само един път: куриерът от Военния департамент донесе последното комюнике от фронта. Фронтът се бе разпаднал. Някой беше подсказал на хонтийците да обърнат внимание на жълтите танкове и миналата нощ те бяха унищожили с атомни снаряди около деветдесет и пет процента от танковете-излъчватели. За съдбата на нахлулата армия нямаше повече сведения… Това беше краят. Това беше край на войната. Край за генерал Шекагу и генерал Од. Край за Очилатия, Чайника, Облака и другите дребни фигури. Много вероятно беше това да е краят на Графа. И разбира се, това щеше да бъде краят на Умник, ако Умник не беше умник…
Той разтвори комюникето в чаша вода и започна да обикаля из кабинета си. Чувствуваше огромно облекчение. Най-малкото — сега със сигурност знаеше кога ще го извикат. Първо ще ликвидират Барона и не по-малко от денонощие ще избират между Гърчавия и Кътника. После ще трябва да се поблъскат с Очилатия и Облака. Това е още едно денонощие. Е, на Чайника ще му видят сметката между другото, но само генерал Шекагу ще им отнеме не по-малко от две денонощия. И чак после… После за тях вече няма да има никакво „после“.
