Чак до идването на госта той не излезе от кабинета си.
Гостът направи най-добро впечатление. Беше великолепен. Толкова великолепен, че прокуроршата, студена и светска в най-страшния смисъл на думата жена, която в очите на прокурора отдавна бе само стар боен другар, след първия хвърлен към Мак поглед се подмлади с двадесетина години; държеше се невероятно естествено — сякаш знаеше каква роля трябва да изиграе Мак в нейната съдба.
— Но защо сте сам? — учуди се тя. — Мъжът ми ми поръча вечеря за четирима…
— Да, наистина — потвърди прокурорът, — аз ви разбрах, че вие искате да дойдете със своята дама. Аз помня това момиче, заради вас то без малко не изпадна в беда…
— Тя изпадна в беда — спокойно каза Мак. — Но за това ще поговорим после, ако позволите…
Вечеряха дълго, весело, много се смяха, малко пиха. Прокурорът разказа последните сплетни. Прокуроршата много мило вмяташе нескромни анекдоти, а Мак с хумористичен тон описа своя полет с бомбоносеца. Докато се смееше на разказа му, прокурорът с ужас мислеше какво щеше да го чака сега, ако само една ракета бе улучила целта си…
Когато всичко беше изядено и изпито, прокуроршата се извини и предложи на мъжете да докажат, че са способни да изкарат без женско присъствие поне един час. Прокурорът войнствено прие това предизвикателство, хвана Мак под ръка и го поведе към кабинета си, обещавайки да го почерпи с вино, което имат възможност да дегустират не повече от тридесет души в цялата страна.
Настаниха се в меките кресла от двете страни на ниска масичка в най-уютния ъгъл на кабинета, отпиха от скъпоценното вино и се погледнаха. Мак беше много сериозен. Умничето Мак явно знаеше за какво ще стане дума; и прокурорът изведнъж се отказа от първоначалния си план за хитроумна изтощителна беседа, построена върху полунамеци и разчетена за постепенно взаимопризнание. Съдбата на Рада, интригите на Странник, интригите на Творците — всичко това губеше значение. С учудваща и отчайваща яснота той разбра, че цялото му майсторство в беседи от подобен род е напълно излишно пред този човек. Мак или ще се съгласи, или ще се откаже. Това беше пределно ясно — както и това, че прокурорът или ще живее, или ще бъде смачкан след няколко дни. Пръстите му трепнаха, той побърза да сложи чашата върху масата и без всякакви уводи започна:
— Мак, аз знам, че вие сте нелегален, член на щаба на съпротивата и активен враг на съществуващия ред. Освен това вие сте избягал каторжник и убиец на екипажа на танк със специално предназначение… Сега ще ви кажа нещо за себе си. Аз съм държавен прокурор, доверено лице на правителството, допуснато до висшите държавни тайни — и също съм враг на съществуващия ред. Предлагам ви да свалите Огненосните Творци. Запомнете, че това се отнася до вас, само до вас и няма нищо общо с организацията ви. Моля ви да разберете, че намесата на съпротивата може само да провали работата. Предлагам ви заговор, който се базира върху знанието на най-главната държавна тайна. Аз ще ви я съобщя. Само ние двамата трябва да я знаем. Ако за нея научи трети, всички ние ще бъдем унищожени в най-близко време. Имайте пред вид, че съпротивата и щабът са препълнени с провокатори. Затова не смейте да се доверявате на когото и да било, и особено на близки приятели…
Той на един дъх изпразни чашата си, без да почувствува вкуса на виното, наведе се към Мак и продължи:
— Аз знам къде се намира Центъра. Вие сте единственият човек, който е способен да го превземе. Предлагам ви разработен план за превземане на Центъра и по-нататъшните действия. Вие изпълнявате този план и поемате държавната власт. Аз оставам като ваш политически и икономически съветник, тъй като вие нищо не разбирате от такива неща. Политическата ви програма в общи линии ми е известна. Не възразявам срещу нея. Съгласен съм с нея дори и затова, защото нищо не може да бъде по-лошо от съществуващото положение. Това е. Аз свърших. Сега е ваш ред.
Мак мълчеше. Въртеше в пръсти скъпата чаша със скъпото вино и мълчеше. Прокурорът чакаше. Не чувствуваше тялото си. Струваше му се, че го няма тук, че виси някъде в небесната пустота, гледа надолу и вижда меко осветеното уютно ъгълче, мълчащия Мак и — в креслото до него — нещо мъртво, вкоченясало, безмълвно и бездиханно…
После Мак запита:
— Какви са шансовете ми да остана жив при завземането на Центъра?
— Петдесет на петдесет — отговори прокурорът.
Или по-скоро му се стори, че е отговорил, защото Мак сви вежди и отново, този път по-високо, повтори въпроса си.
— Петдесет на петдесет — дрезгаво каза прокурорът. — Може би и повече. Не знам. Мак отново дълго мълча.
— Добре — каза той накрая. — Къде се намира Центъра?
Глава деветнадесета
Около обед зазвъня телефонът. Максим взе слушалката. Гласът на прокурора каза:
— Може ли да се обади господин Сим?
— Слушам ви — отзова се Максим. — Здравейте.
Веднага почувствува, че се е случило нещо нередно.
— Той пристигна — каза прокурорът. — Започнете веднага. Възможно ли ви е?
— Да — отвърна през зъби Максим, — но вие ми бяхте обещал някои неща…
— Не успях да направя нищо — в гласа на прокурора се появиха панически нотки. — И вече няма кога. Започвайте незабавно, не губете нито минута! Слушате ли ме, Мак?
— Добре. Това ли е всичко?
— Той пътува към вас. Ще бъде там след тридесет-четиридесет минути.
— Разбрах. Това ли е?
— Да. Действувайте, Мак, действувайте. Бог да ви е на помощ!
Максим хвърли слушалката и няколко минути поседя, размишлявайки. „Массаракш, всичко се обръща с главата надолу… Впрочем, ще имам време за мислене…“ Той отново грабна слушалката:
— Дайте ми професор Аллу Зеф.
— Да! — кресна Зеф.
— Обажда ти се Мак…
— Массаракш, нали те молих да не ми досаждаш днес…
— Млъкни и слушай. Веднага слез във вестибюла и ме чакай…
— Зает съм, массаракш!
Максим скръцна със зъби и погледна към лаборанта. Онзи прилежно смяташе на аритмометъра.
— Зеф, незабавно слез във вестибюла. Разбра ли? Незабавно!
Той прекъсна и набра номера на Вепър. Провървя му: Вепър си беше в къщи.
— Обажда се Мак. Излезте на улицата и ме чакайте, ще имаме срочна работа.
— Добре — каза Вепър. — Отивам.
Максим затвори телефона, бръкна в чекмеджето; извади първата попаднала му папка и я прелисти, докато трескаво съобразяваше дали всичко е готово. „Колата е в гаража, бомбата е в багажника, резервоарът е пълен… Нямам оръжие… по дяволите, не ми и трябва… Документите са в джоба ми, Вепър ме чака, браво на мен, хубаво се сетих за Вепър… Наистина, той може да се откаже… Не, едва ли, аз не бих се отказал… Това е… Струва ми се, че това е всичко…“ Той каза на лаборанта:
— Викат ме. Ако ме търсят, кажи че съм в Департамента на строителството. Ще се върна след един-два часа. Довиждане.
Взе папката под мишница, излезе от лабораторията и тичешком се спусна по стълбището. Зеф вече се разхождаше из вестибюла. Когато видя Максим, спря, сложи ръце зад гърба си и се наду.
— За кой дявол, массаракш… — започна той още отдалеч.
Без да спира, Максим го хвана под ръка и го помъкна към изхода.
— Какво, по дяволите? — бърбореше Зеф и се дърпаше. — Къде, защо?…
Максим го избута навън и по асфалтовата алея го повлече зад ъгъла към гаражите. Наоколо беше пусто, само на лехата далеч от тях прекъслечно тракаше тревокосачка.
— Кажи накрая къде ме мъкнеш? — извика Зеф.
