— Той помоли да му се обадиш — още по-небрежно каза прокурорът.
— Кво?… А-а… Хубаво… Чаят днеска ще бъде чудесен. Новата секретарка е направо специалист по чай… Тоест… кхе… А къде да му се обадя?
— Не разбирам — каза прокурорът.
— Не, аз такова, че… хм… ако му се обаждам, то трябва да знам… кхе… телефона… щото той никога не оставя никакви телефони…
Жабчето изведнъж се засуети, ужасно се изчерви, затупа с длан по масата, докато намери молив.
— Та на кой телефон трябва да му се обадя?
Прокурорът отстъпи:
— Аз само се пошегувах.
— А?… Кво?… — върху лицето на Жабчето мигом се смениха множество най-подозрителни изражения. — А! Ама ти си се шегувал? — той се закиска с фалшив смях. — Ти си много хитър, бе… Ама че майтап! Пък аз си мислех… Хе-хе-хе!… А ето и чайчето!
Прокурорът пое чашата със силен горещ чай от красивите ръце на красивата секретарка и каза:
— Добре, стига сме се шегували. Малко време имам. Къде ти е протоколът?
Жабчето извърши маса ненужни движения, извади от чекмеджето и подаде на прокурора проектния инспекционен акт. Ако се съди по всичките негови треперения и поклони, проектът беше натъпкан с фалшива информация, имаше за цел да въведе инспектора в заблуждение и изобщо беше съставен със саботьорски намерения.
— Тъй-тъй… — произнесе прокурорът, докато гризеше парченце захар. — Какво си писал тук? „Акт за проверочно изследване“… Тъй… Лаборатория по интерференция… Лаборатория за спектрални изследвания… Лаборатория по интегрално излъчване. Нищо не разбирам, тук и дяволът ще се оплете! Абе как се оправяш във всички тия работи?
— Ами аз… хм… Аз, видиш ли, също не се оправям, нали по специалност… съм хм… администратор… и работата ми е… такова… общо ръководство, де…
Жабчето избягваше да гледа в очите, хапеше устните си, поривисто рошеше коси и беше съвършено ясно, че той не е никакъв администратор, а хонтийски шпионин със специално висше образование. Голям терк беше.
Прокурорът отново се задълбочи в акта. Направи дълбокомислена забележка за преразхода на средства, допуснат от работната група по усилване на мощността; попита кой е този Зон Боруту, дали не е роднина на известния писател-пропагандист Мор Боруту; изказа упрек по повод безлещовия рефрактометър, който струва безумно скъпо, а и досега не е пуснат в действие, и резюмира резултатите от работата на сектора по изследване и усъвършенствуване на излъчването, като добави, че не забелязва никакви съществени постижения („И слава, богу!“ — добави той мислено) и че това негово мнение непременно трябва да бъде внесено в беловата на акта.
Онази част от акта, която се отнасяше до работата на сектора по защита от излъчването, той прегледа още по-небрежно.
— Тъпчете на едно място. Във физическата защита не сте постигнали нищо, във физиологическата също… Изобщо физиологическата защита не е това, което ни трябва: откъде-накъде ще ви позволявам да ме режете, току-виж сте ме направили идиот… О, браво на химиците — още една минута са спечелили! Миналата година една, по-миналата — минута и половина… Какво излиза тогава? Значи сега аз мога да взема едно хапче и вместо тридесет минути ще се измъчвам двадесет и две… Не е лошо, никак не е лошо. Почти тридесет процента… Я запиши и това мнение: да се усилят темповете на работа по физическата защита, да се поощрят сътрудниците на отдела по химическа защита. Толкоз. — Той прехвърли листовете на Жабчето. — Нареди да напечатат всичко това начисто… и моето мнение също. И вземи за проформа да ме съпроводиш… например… м-м-м… При физиците бях миналия път. Съпроводи ме при химиците, искам да видя как е при тях…
Жабчето скочи и отново заудря по копчетата, а прокурорът се изправи с крайно изморен вид.
Съпроводен от Жабчето и дневния референт, той без бързане тръгна из лабораториите на отдела по химическа защита, като вежливо се усмихваше на хората с една нашивка на халата, понякога потупваше по рамото онези без нашивки или спираше до носителите на две нашивки, за да им стисне ръка, разбиращо да поклати глава и да се осведоми имат ли някакви претенции.
Претенции нямаше. Всички като че ли работеха или се правеха, че работят — човек не можеше да ги разбере. Мигаха някакви лампички на някакви прибори, някакви течности кипяха в някакви колби, миришеше на някаква гадост, тук и там измъчваха животни. Всичко тук беше чисто, светло, просторно; хората изглеждаха сити и спокойни, не проявяваха особен ентусиазъм, с инспектора се държаха напълно коректно, но без никаква топлота и във всеки случай без подобаващата за случая сервилност.
И в много от стаите — независимо дали беше кабинет или лаборатория — висеше портрет на Странник: над работни маси, до таблици и графики, между два прозореца, над вратата; понякога беше сложен под стъклото на масата. Имаше снимки, портрети, нарисувани с молив и креда; дори един портрет беше нарисуван с маслени бои. Странник беше изобразен, играещ на топка, четящ лекция, захапал ябълка; беше изобразен суров, замислен, уморен, разярен и дори смеещ се с цяло гърло. Тези кучи синове дори му рисуваха шаржове и ги окачаха на най-видните места… Прокурорът си представи как влиза в кабинета на младшия юстиционен съветник Филтик и вижда там собствения си карикатурен портрет. Массаракш, това беше невъобразимо, невъзможно!
Той се усмихваше, потупваше рамене, стискаше ръце и през цялото време мислеше, че от миналата година насам е за втори път тук и като че ли всичко е както преди, но тогава той някак не обръщаше внимание… А ето сега обърна. Защо едва сега?… Да, ето защо! Какво беше за мен Странник преди година- две! Формално — един от нас, фактически — кабинетна фигура, която нямаше влияние нито върху политиката, нито върху своето място в политиката, нито свои цели в политиката. Оттогава обаче той успя в много неща. Общодържавната по мащаб операция за ликвидиране на чуждестранни шпиони беше негова инициатива. Прокурорът сам води тези процеси и бе потресен, когато разбра, че има работа не с обикновени бездарни шпиони-дегенерати, а с истински вълци-разузнавачи, изпратени от Островната Империя за събиране на научна и икономическа информация. Странник ги разкри всички до един и оттогава стана несменяем шеф на особеното контраразузнаване.
По-нататък именно Странник разкри заговора на плешивия Мазол, тая страшна и силна фигура, която силно и опасно подкопаваше шефството на Странник над контраразузнаването. И Странник сам го ликвидира, не се довери на никого. Той винаги действуваше открито, никога не се маскираше и не сключваше никакви коалиции, никакви унии, никакви временни съюзи. Така повали един след друг трима началници на Военния департамент — те дори не успяваха да се усетят, когато ги повикваха горе — докато постави Гърчавия, който панически се боеше от война… И пак той преди година провали „Златния проект“, представен от Имперския Съюз на промишлеността и финансите… Тогава изглеждаше че Странник виси на косъм, защото самият Канцлер беше изявил възторга си от този проект, но Странник някак успя да му докаже, че всички изгоди ще бъдат временни, а после ще започне масова епидемия от лудост и пълна разруха… Той винаги някак успяваше да им доказва; никой никога нищо не можеше да им докаже — освен Странник. И общо взето ясно беше защо: никога от нищо не се страхуваше. Да, той дълго седя в кабинета си, но в края на краищата разбра истинската си цена. Разбра, че ни е нужен на всички нас, които и да сме, колкото и да се гризем помежду си; защото само той може да създаде защита, само той може да ни избави от мъченията…
А тия сополанковци с бели престилки му рисуват карикатури…
Референтът разтвори пред прокурора поредната врата и прокурорът видя своя Мак. Облечен в бяла престилка с нашивка на ръкава, Мак седеше на перваза на прозореца и гледаше навън. Ако някой юстиционен съветник си позволеше през работно време да стърчи на перваза и да брои гаргите, него с чиста съвест щяха да го изхвърлят по етапен ред като явен безделник и дори саботьор. В дадения случай, массаракш, нищо не можеше да се каже. Ти го хванеш за яката, а той те срязва: „Позволете! Та аз поставям мислен експеримент! Дръпнете се и не ми пречете!“
Великият Мак броеше гарги. Бегло погледна към влезлите, върна се към заниманието си, но веднага се озърна отново и се вгледа по-внимателно. „Позна ме — помисли си прокурорът. — Позна ме умничето ми…“ Той се усмихна на Мак, потупа по рамото младия лаборант, който въртеше ръчката на аритмометъра, спря
