— Мълчи — каза Максим. — Слушай. Събери незабавно всички наши. Всички, които намериш… По дяволите въпросите! Слушай! Всички, които намериш… С оръжие. Срещу главните врати има павилион, нали знаеш? Скрийте се там. Чакайте. Примерно след половин час… Слушаш ли ме, Зеф?
— Е? — нетърпеливо попита Зеф.
— Примерно след половин час ще пристигне Странник…
— Че той пристигна ли?
— Не ме прекъсвай. Примерно след половин час може би ще пристигне Странник. Ако не пристигне, хубаво. Просто стойте там и ме чакайте. Ако пристигне, разстреляйте го.
— Ти какво бе, да не си полудял? — каза Зеф и спря.
Максим продължи нататък, Зеф с проклятие го догони:
— Ами че нас всичките ще ни избият, массаракш! Наоколо охрана, шпиони!…
— Направете всичко възможно — каза Максим. — Странник трябва да се застреля…
Приближиха се до гаража. Максим натисна резето и избута вратата.
— Безумна авантюра… — говореше Зеф. — Защо? Защо Странник? Съвсем приличен чичко, всички тук го обичат…
— Както искаш — студено каза Максим. Отвори багажника, опипа през омаслената хартия детонатора с часовниковия механизъм и отново затвори капака. — Сега не мога да ти кажа нищо. Но имаме шанс. Един- единствен… — той седна зад кормилото и пъхна ключа в контакта. — И още нещо имай пред вид — ако вие не ликвидирате тоя приличен чичко, той ще ликвидира мен. Имаш много малко време. Действувай, Зеф.
Той пусна мотора и на заден ход бавно изкара колата от гаража. Зеф стоеше до вратата. За пръв път в живота си Максим го виждаше такъв — изплашен, шокиран, объркан. „Прощавай, Зеф“ — каза си за всеки случай.
Машината спря пред вратите. Легионерът с каменно лице без бързане записа номера, отвори багажника, погледна, затвори го, върна се при Максим и строго попита:
— Какво изнасяте?
— Рефрактометър — отвърна и му подаде пропуска и разрешението за изнасяне.
— „Рефрактометър РЛ–7, инвентарен номер…“ — промърмори легионерът. — Сега ще си запиша…
Той бавно бръкна в джоба си за бележник.
— По-бързо, моля ви, нямам време — каза Максим.
— Кой е подписал разрешението?
— Не знам. Навярно Жабчето…
— Не знаете… Ако подписваха по-ясно, всичко щеше да е наред…
Най-после той отвори вратите. Максим излезе на шосето и започна да изтисква от таратайката си всичко възможно. „Ако нищо не стане — помисли си той — и ако остана жив, ще трябва да бягам. Тоя проклет Странник, тоя дявол нещо е надушил и на, върна се… А какво ще правя, ако работата стане? Нищо не е готово, нямам схема на двореца — не успя Умник, не ми намери и снимките на Творците… Момчетата не са готови, никакъв план за действие… тоя проклет Странник! Ако не беше той, щях да имам още три дни за разработване на плана… и армията… и щабът, массаракш, щеше да е на мое разположение! Ето кой ще се оживи веднага! Ето откъде ще трябва да започна. Е, това е работа за Вепър, той ще се радва да се заеме с това, той се ориентира там. И някъде още действуват белите подводници… Массаракш, ами че войната още продължава! Или май че свърши. Впрочем, кой знае какво още готвят там…“ Максим свърна от централната улица в тясна пресечка между два гигантски небостъргача от розов камък и по паважа подкара към овехтяла почерняла къщичка. Вепър вече го чакаше, пушеше цигара, облегнат на уличния фенер. Когато колата спря, той хвърли фаса, промуши се през малката вратичка и седна до Максим. Беше спокоен и студен — както винаги.
— Здравейте, Мак. Какво се е случило?
Максим обърна колата и отново излезе на главната улица.
— Знаете ли какво е това термична бомба? — попита той.
— Чувал съм.
— А работил ли сте някога със синхронни детонатори?
— Вчера например.
— Отлично.
Известно време пътуваха мълчаливо. Движението тук беше голямо и Максим се абстрахира от всичко, съсредоточен върху това да си пробие път, да се промъкне между огромните камиони и старите олющени автобуси, без да блъсне никого, без да позволи някой да го блъсне, и да случи зелена светлина, и пак да случи зелена светлина, без да губи поне тая жалка скорост, която имаше; най-сетне колата излезе на Горското шосе, познатата автострада, обградена с огромни дървета.
„Забавно — изведнъж си помисли Максим. — По същия този път аз навлизах в тоя свят, по-точно, возеше ме горкият Фанк, а аз не съобразявах нищо и мислех, че той е специалист по пришълци. А сега по същия този път аз може би напускам тоя свят и света въобще, че и при това отнасям със себе си хубав човек…“ Той погледна към Вепър. Лицето на Вепър беше съвършено спокойно: той седеше, подал лакътя на протезата си през прозорчето, и чакаше да му обяснят всичко. Може би се учудваше, може би се вълнуваше, но това не можеше да се забележи; Максим почувствува гордост от това, че такъв човек му се доверява и разчита на него без никакви съмнения.
— Аз съм ви много благодарен, Вепър.
— Така ли? — попита Вепър и обърна към него сухото си жълтеникаво лице.
— Помните ли, веднъж на едно заседание в щаба вие ме повикахте настрани и ми дадохте няколко разумни съвета?
— Помня.
— За тях съм ви благодарен. Аз ви послушах тогава.
— Да, забелязах. Донякъде дори ме разочаровахте с това.
— Тогава бяхте прав. Аз послушах съветите ви и в резултат нещата се обърнаха така, че получих възможността да проникна в Центъра.
Вепър подскочи:
— Сега ли?
— Да. Трябва да се бърза, аз не можах да приготвя нищо. Могат да ме убият, тогава всичко ще бъде безсмислено. Затова ви взех със себе си.
— Говорете.
— Аз ще вляза в зданието, вие оставате в колата. След известно време ще се вдигне тревога, може да започне стрелба. Това не бива да ви засяга. Вие оставате в колата и чакате. Чакате… — Максим се замисли и пресметна: — Чакате двадесет минути. Ако в течение на това време получите лъчев удар, значи всичко е наред. Припадайте с щастлива усмивка на физиономията… Ако нищо не стане, излезте от колата. В багажника има бомба със синхронен детонатор, поставен на десет минути. Оставете бомбата на улицата, включете детонатора и заминете. Ще има паника, много голяма паника. Постарайте се да използувате всички възможности, които тя ще ви даде.
Известно време Вепър размишляваше.
— Ще ми разрешите ли да позвъня на някои хора?
— Не.
— Виждате ли — каза Вепър, — ако не ви убият, значи, както разбирам, ще ви трябват хора, готови за бой. Ако ви убият, хора ще ми потрябват на мен. Нали именно за това ме взехте — в случай, че ви убият… Сам аз ще мога само да започна, времето ще е малко и хората трябва да се предупредят предварително. Искам именно затова да ги предупредя.
— Щаба ли? — с неприязън попита Максим.
— В никакъв случай. Имам своя група.
Максим мълчеше. В далечината вече се издигаше сивото пететажно здание с каменна стена покрай фронтона. Същото онова здание. Някъде там из коридорите бродеше Риба, крещеше и плюеше разгневеният Хипопотам, и там беше Центъра. Кръгът се затвори.
— Добре — каза Максим. — Пред входа има телефонна будка. Когато вляза вътре — но не преди това — можете да излезете от колата и да се обадите.
