ДОМЪТ НА ТОЙВО ГЛУМОВ
8 МАЙ 99 ГОДИНА. ВЕЧЕРТА
Те вечеряха в стаята, обагрена в червено от залеза. Ася беше разстроена. Квасът на Пашковски, доставян в деликатесния комбинат направо от Пандора (в живи торби-биоконтейнери, покрити с теракотова скреж и наежени от роговите куки на изпарителите, по шест килограма скъпоценна мая във всяка торба), отново се беше разбунтувал. Ароматът му самопроизволно беше преминал в клас „сигма“, а горчивината му бе достигнала последния допустим градус. В експертния съвет имаше разногласия. Магистъра поиска, докато се изясни причината, да се спре производството на известните по цялата планета „алапайчета“, а Бруно — безочливо дрънкало, хлапе, нахалник — заяви: откъде накъде? Никога досега той не беше се осмелявал да гъкне срещу Магистъра, а днес най-неочаквано взе да държи реч. Обикновените любители, значи, чисто и просто няма да забележат тази промяна във вкуса, а пък що се отнася до познавачите, нека му отсекат главата, ако най-малко всеки пети не се прехласне по тази вкусова разновидност… Като че ли някой после ще седне да му реже главата… Да, но него го подкрепиха! И сега изобщо не е ясно какво ще стане…
Ася отвори прозореца, седна на перваза и се загледа надолу, в двукилометровата синьо-зелена пропаст.
— Страхувам се, че ще се наложи да летя до Пандора — каза тя.
— За дълго ли? — попита Тойво.
— Не знам. Може да се окаже за дълго.
— А какъв смисъл има да ходиш? — попита Тойво внимателно.
— Разбираш ли, работата е там… Магистъра смята, че тук, на Земята, сме проверили всичко, което може да се провери. Значи нещо не е наред на плантациите. Може би там се е появил нов щам… А възможно е нещо да става и при пренасянето… Не знаем.
— Веднъж ти вече летя до Пандора — рече Тойво, който ставаше все по-мрачен. — Замина уж за една седмица, а пък седя там три месеца.
— Ами какво мога да направя аз?
— Не знам какво можеш да направиш ти… Но знам, че три месеца без теб ог чувствувах ужасно.
— А две години как изкара без мен? Когато беше на онази там… как се казваше…
— Сети се, нали! Че то кога беше! Тогава бях млад, глупак бях тогава… По онова време бях прогресор! Железен човек — само мускули, маска и челюст! Слушай, я по-добре на Пандора да отиде твоята Соня, а? Тя е млада, красива, може пък там да се омъжи…
— Разбира се, и Соня ще тръгне. А нещо друго измисли ли?
— Измислих. Нека да замине Магистъра. Той забърка тази каша, нека сега той отиде на Пандора.
Ася само го погледна.
— Добре де, вземам си думите обратно — бързо каза Тойво. — Грешка. Сбърках.
— Той дори Свердловск не бива да напуска! Та той има вкусови пъпчици! Вече четвърт век не е излизал даже от своя квартал!
— Запомних — взе да отсича думите Тойво и да натъртва на всяка от тях. — Край. Втори път — няма. Изтърсих глупост. Изтървах се. Нека Бруно да замине.
Ася още няколко мига го изгаря с очи, искрящи от възмущение, а после се обърна и отново взе да гледа през прозореца.
— Бруно не може да тръгне — рече тя сърдито. — Сега той се занимава с онзи негов нов букет. Иска да го зафиксира и да го стандартизира… Ще видим, все още не се знае кой ще замине… — Тя стрелна с очи Тойво и се засмя. — Виж го ти него! Как само се омърлуши! „Три месеца… Какво ще правя без тебе…“
Тойво веднага стана, прекоси стаята и седна на пода в краката на Ася, като облегна глава на коленете й.
— Та нали така или иначе трябва да излезеш в отпуск — каза Ася. — А там ще имаш възможност да ходиш на лов… Та това все пак е Пандора! Би могъл да се разходиш до Дюните… Плантациите ни можеш да разгледаш… Ти даже си нямаш представа какво нещо са плантациите на Пашковски!…
Тойво не отвърна нищо, само още по-силно притисна бузата си до коленете й. Тогава и тя замълча, и известно време двамата не разговаряха, а после Ася попита:
— Май с тебе става нещо, а?
— Защо мислиш така?
— Не знам. Но като те гледам.
Тойво въздъхна дълбоко, стана от пода и също седна на перваза.
— Права си — мрачно рече той. — Нещо става. С мен.
— Какво ти има?
С премрежени очи Тойво взе да разглежда черните ивици на облаците, прорязващи медночервеното зарево на залеза. Синкаво-черните камари на горичките, пръснати на хоризонта. Тънките черни небостъргачи с хиляди етажи, стърчащи като снопове стрели от колчани сред кварталите. Меднопроблясващия гигантски купол на Форума отляво и неестествено гладката повърхност на кръглото Море отдясно. И черните ластовици, които с писък падаха стремглаво като копия от висящата градина на горния квартал и изчезваха в листака на висящата градина в квартала под него.
— Какво става? — попита Ася.
— Ти си изумително красива — рече Тойво. — Имаш вежди като гайтан. Не знам точно какво значи това, но то е казано за нещо много красиво. За тебе. Ти даже не си красива, ти си прекрасна. Милолика кокотка. И грижите ти са мили. И твоят свят е мил. И дори твоят Бруно е мил, като си помислиш… И изобщо светът е прекрасен, ако искаш да знаеш… „Светът прекрасен е — същинско цвете. Дарени с радости блажени са девет бъбрека, сърцата двете и тези четири дроба черни…“ Не зная какви са тези стихове. Изведнъж изплуваха в главата ми и ми се прииска да ги чуеш… И запомни какво ще ти кажа! Има много голяма вероятност съвсем скоро да пристигна при теб на Пандора. Защото просто всеки момент чакам търпението му да се изчерпи и той наистина да ме отпрати в отпуск. А може и изобщо да ме изпъди. По очите му познавам, твърди са като орехи. От ясно по-ясно се вижда, като на дисплей. А сега давай да пием чай.
— Нищо не излиза, а? — попита тя.
Тойво извърна очи и повдигна неопределено рамене.
— Защото всичко беше замислено погрешно още в началото — разпалено каза Ася. — Защото още от самото начало задачата не беше формулирана правилно! Не можеш да си поставяш една задача така, че никакъв резултат да не те задоволява. Поначало хипотезата ти беше порочна — помниш ли какво ти казах? Ако наистина Странниците бяха излезли наяве, нима щеше да се зарадваш? А сега започваш да мислиш, че тях ги няма никакви, и пак се чувствуваш зле — сбъркал си, излиза, че твоята хипотеза е невярна, смяташ, че си загубил играта, а всъщност нищо не си загубил…
— Да не би да съм спорил с тебе някога — смирено рече Тойво. — Какво да се прави, все аз съм виновен, такава ми е съдбата…
— Видя ли, че сега и той се разочарова от тази ваша идея… Разбира се, не вярвам, че ще те изгони, ама че глупости дрънкаш, та той те обича и те цени, всички го знаят… Но наистина не биваше толкова години да се съсипвате — и за какво всъщност? Фактически нямате нищо черно на бяло, само една гола идея. Несъмнено идеята е много интересна, на всеки може да му настръхнат косите от нея, но толкоз. И нищо повече! По същество това просто е инверсия на нещо, което хората правят толкова отдавна… просто прогресорство наопаки и нищо повече… Щом ние вкарваме в правия път нечия история, значи някой може да се опита да изправи и нашата… Почакай, изслушай ме! Първо, вие забравяте, че не всяка възможна инверсия се проявява в действителността. Граматиката е едно нещо, а действителността — друго. Затова отначало всичко това ви изглежда интересно, а сега просто прилича на… е, да речем, на нещо срамно… Знаеш ли какво ми каза вчера един мой високопоставен колега. Ами той рече: „Вижте, тук не е «Комкон». На ония в «Комкон» само може да им завижда човек. Когато се сблъскат с някоя наистина сериозна загадка, те бързат да я припишат на Странниците, обявяват я за резултат от тяхната дейност и туйто!“
— Интересно кой е казал това? — мрачно попита Тойво.
— Че какво значение има? Ето например нашият квас се разбунтува. Защо трябва да търсим причините? Всичко е ясно: виновни са Странниците! Кървавата ръка на свръхцивилизацията! И не се сърди, моля те.
