Хей, не се ядосвай! Тези насмешки не ти харесват, но нали ти почти никога не ги чуваш. А пък аз ги слушам постоянно. Стига ми само „синдромът на Сикорски“… И това вече не е шега, нали? Това вече е присъда, миличките ми! Това е диагноза!
Тойво вече беше успял да се овладее.
— Слушай — рече той. — Що се отнася до кваса, това е интересно хрумване. Ами че то е извънредно произшествие! Защо не сте съобщили досега? — строго попита той. — Не знаете ли какъв е редът? Сега ще изправим Магистъра до стената!
— Винаги го обръщаш на шега — сърдито каза Ася. — Всички наоколо едно си знаят — да се шегуват!
— Чудесно! — поде мисълта й Тойво. — Трябва да се радват! Когато започне истинската работа, няма да им е до шеги…
Ася раздразнено тропна с юмрук по коляното си.
— Боже мой! Какво си взел да се преструваш пред мен? Та ти не щеш да се шегуваш, никак не ти е до шеги на тебе, че нали хората най-много от това се дразнят като ви гледат! Изградили сте около себе си един навъсен, мрачен свят, изпълнен със заплахи, във вашия свят царят страх и подозрителност… Но защо? Откъде накъде? Как се появи у вас тази космическа мизантропия?
Тойво не отговори.
— Може би защото всичките тези ваши необясними извънредни произшествия са някакви трагедии? Но нали извънредните произшествия винаги са трагедии! Дали е тайнствено, или може да се обясни — няма значение, защото все си остава извънредно произшествие! Така ли е?
— Не е вярно — рече Тойво.
— Как така? Да не би да има други, щастливи извънредни произшествия?
— Понякога има.
— Например? — злъчно попита Ася.
— Хайде по-добре да пием чай — предложи Тойво.
— Чакай малко, не се измъквай. Моля те, преди това ми дай пример за някое щастливо, бодро, жизнерадостно извънредно произшествие.
— Добре — каза Тойво. — Но после ще пием чай. Разбрахме ли се?
— Престани да се занасяш — рече Ася.
Те замълчаха. Долу, сред гъстия листак на градините, сред сиво-черния здрач заблещукаха разноцветни огньове. И искрите от тази жарава обляха черните стволове на небостъргачите с хиляди етажи.
— Знаеш ли кой е Гужон? — попита Тойво.
— Разбира се.
— А Соди?
— Има си хас!
— С какво според теб са забележителни тези хора?
— „Според мен“! Не според мен, а всички знаят, че Гужон е изключителен композитор, а Соди е велик изповедник… А според теб?
— А според мен те са необикновени хора заради нещо съвсем друго — рече Тойво. — До петдесетгодишна възраст Алберт Гужон просто е бил добър агрофизик и толкоз. Не се е отличавал с никакви музикални способности. А Бартоломю Соди четиридесет години се е занимавал с тъмните функции и е бил сух, педантичен и необщителен човек. Ето къде преди всичко се крие необикновеното в тези хора според мен.
— Какво искаш да кажеш? Откъде накъде намираш нещо изключително в това? Хората имали скрит талант, работили дълго и упорито… а сетне количеството прераснало в качество…
— Не е имало количество, Ася, там е цялата работа. Качеството само по себе си внезапно се променило. Коренно. Просто за миг. Като взрив.
Ася замълча, като мърдаше устни, а после попита със злъч, в която се прокрадваше неувереност:
— Да не би пък според тебе Странниците да са ги вдъхновили, а?
— Не съм казал такова нещо. Ти поиска да ти дам примери за щастливи и жизнерадостни извънредни произшествия. Моля, заповядай. Бих могъл да ти изредя още десетина имена, които наистина са по-малко известни.
— Добре. Но защо всъщност се занимавате с това? Откъде накъде ви засяга тази работа?
— Ние се занимаваме с всякакви извънредни произшествия.
— Та нали това питам: какво им е извънредното на тези произшествия?
— Те не могат да бъдат обяснени в рамките на днешните ни представи.
— Та колко необясними неща има на този свят! — извика Ася. — Ридърството също е необяснимо, само че свикнахме с него…
— Това, с което сме свикнали, не го смятаме за необикновено. Ние не се занимаваме с явленията, Ася. Ние се занимаваме с произшествията, със събитията. Нещо не е било, не е ставали хиляда години, а сетне изведнъж се е случило. Защо се е случило? Не е ясно. Как може да се обясни? Специалистите вдигат рамене. Тогава му обръщаме внимание. Разбираш ли, Асенка, ти неправилно класифицираш извънредните произшествия. Ние не ги делим на щастливи и трагични, ние ги делим на обясними и необясними.
— И ти смяташ, че всяко необяснимо извънредно произшествие представлява потенциална заплаха, така ли?
— Да. Включително и щастливите.
— И каква заплаха може да представлява необяснимото превръщане на един обикновен агрофизик в гениален музикант?
— Не се изразих съвсем точно. Заплаха представлява не извънредното произшествие само по себе си. Обикновено най-тайнствените извънредни произшествия са напълно безобидни. Понякога дори комични. Заплахата може да произтича от самата причина за извънредното произшествие. От механизма, който е породил това произшествие. Нали въпросът може да се постави така: защо на някого е притрябвало да превръща агрофизика в музикант?
— А може би всичко това е просто статистическа флуктуация19!
— Може наистина. Но там е работата, че не знаем дали е така… Между другото обърни внимание докъде стигна ти самата. Бъди така добра да ми кажеш с какво твоето обяснение е по-добро от нашето? Защо да бъде статистическа флуктуация, която по определение не може да ое предскаже, нито да се управлява, а да не са Странниците, които също не са цвете за мирисане, но все пак поне по принцип можеш да се надяваш да ги пипнеш на местопрестъплението. Да, естествено „статистическата флуктуация“ звучи къде-къде по- сериозно, научно и безпристрастно, не е като ония долнопробни, втръснали до гуша, отегчително романтични и досадно легендарни…
— Чакай малко, не бъде толкова злъчен, моля те — каза Ася. — Та никой не отрича твоите Странници. Аз изобщо не ти говорех за това… Съвсем ме обърка… И винаги ме объркваш! И мене, и твоя Максим, а после ходиш с провесен нос и другите, ако си нямат работа, нека да те утешават… Да, сетих се какво исках да кажа. Добре, нека Странниците наистина да се намесват в нашия живот. Не споря. Но защо това да е лошо — ето какво искам да те питам?! Защо ги превръщате в страшни призраци, в плашила — ето това не мога да разбера!? И никой не може да го разбере… Защо, когато ти вкарваше в правия път историята на другите светове, това беше хубаво, а когато някой ое заеме да изправи твоята история… Та днес всяко дете знае, че свръхразумът непременно твори добрини!
— Свръхразумът твори свръхдобрини — рече Тойво.
— Е? Толкова по-добре.
— Не — каза Тойво. — Изобщо не е „толкова по-добре“. Какво нещо е доброто ние знаем, макар и това да не е толкова сигурно. Но виж, какво нещо е свръхдоброто…
Ася отново заудря с юмруци по коленете си.
— Не мога да разбера! Умът ми не го побира! Откъде се е пръкнала у вас тази презумпция за заплаха? Обясни ми, приведи разумни доводи!
— Всички вие абсолютно неправилно схващате нашата позиция — рече Тойво, вече раздразнен. — Никой не смята, че Странниците се стремят да причинят зло на хората от Земята. Това наистина е почти
