задоволство. А пък такова нещо — още повече. Ще отида при Голем, няма защо да ми се прави на пророк. Сигурно много неща са му разказали… Дявол да го вземе, та това е бъдещето, същото това бъдеще, плъзнало пипалца в сърцето на днешния ден! Пред нас са само те… Обхвана го трескава възбуда. Всяка секунда беше историческа и жалко че не знаеше това вчера, защото и вчера, и онзи ден, и преди седмица всяка секунда също беше историческа…
Скочи, светна лампата и като примижа от острите болки в очите, пипнешком си затърси дрехите. Не можа да ги намери, но после очите му привикнаха със светлината, грабна панталоните, преметнати върху облегалото на креслото, и изведнъж видя ръката си. Беше покрита чак до лакътя с червени обриви и големи мъртвобелезникавн отоци. От чесането някои от отоците кървяха. Другата му ръка беше в същото състояние. Дяволска работа, помисли си той вцепенен, защото вече знаеше какво е това. Вече беше си спомнил: първо се променя кожата, появяват се обриви, мехури, а понякога и гнойни рани… Гнойни рани засега нямаше, но по цялото му тяло изби студена пот и като изпусна панталоните си, седна на леглото. Не може да бъде, помисли си. И аз. Нима и аз?… Внимателно поглади с длан отоците по кожата, после затвори очи и като спря да диша, се заслуша в себе си. Ударите на сърцето му кънтяха отчетливо и рядко, кръвта тънко звънтеше в ушите, главата му се струваше огромна и празна, нищо не го болеше, нямаше я и меката тежест в мозъка. Ей че съм глупак, помисли си и се усмихна. Какво се надявам да забележа? Та това трябва да е като смъртта, преди секунда си бил човек и само след квант време вече си бог и не знаеш това, и никога няма да го научиш, както глупакът не знае, че е глупак, както умният, ако наистина е умен, не знае, че е умен… Сигурно е станало, докато съм спал. Във всеки случай, преди да заспя, същността на мокриците ми беше твърде мъглява, а сега всичко изникна пред очите ми съвсем ясно и го постигнах само с гола логика, без дори да забележа…
Щастливо се засмя, стъпи на пода, бодро се разкърши и отиде до прозореца. Моят свят, помисли си, докато гледаше през залятото с вода стъкло, и стъклото изчезна, някъде далеч надолу потънаха в дъжда замрелият от ужас град и огромната прогизнала страна, а после всичко плавно се раздвижи и постепенно се изгуби, и остана само едно малко синьо кълбо с дълга синя опашка, и той видя гигантската леща на галактиката, висяща полегато и безжизнено в мъждукащата бездна, отломките от светеща материя, усукани от силови полета, и бездънните пропасти там, където дареше мракът, и той протегна ръка и я потопи в пухкавото бяло ядро, и лека топлина се разля по ръката му, и когато сви юмрука си, материята се изплъзна между пръстите му като сапунена пяна. Отново се засмя, чукна с пръст по носа отражението си в стъклото и леко погали отоците по набъбналата си и подпухнала кожа.
— По този повод си заслужава да пийне човек! — рече на глас… В бутилката беше останал още малко джин, горкият стар Голем не беше успял да го доизпие, горкият стар лъжепророк… не беше лъжепророк, защото предсказанията му бяха неверни, а просто защото беше само една говоряща марионетка. Винаги ще те обичам, Голем, помисли си Виктор, ти си добър човек, но за съжаление си само човек… Той прехвърли остатъка от джина в чашата и с привично движение изля алкохола в гърлото си, но още преди да успее да го преглътне, се втурна в банята. Трябваше да повърне. По дяволите, помисли си, каква гадост. Видя лицето си в огледалото — сънливо, леко подпухнало, с неестествено големи и необикновено черни очи. Е, това е то, помисли си, това е — край на Виктор Банев, пияницата и хвалипръцкото. Няма да пиеш вече, нито ще пееш с прегракнало гърло и няма да се хилиш на глупостите, и няма весело и разпуснато да дрънкаш врели- некипели, няма да се биеш, няма да буйствуваш и да вършиш дивотии, няма да плашиш минувачите, няма да псуваш полицията, няма да се караш с господин Президента, няма с шум и врява да нахълтваш в нощните барове с компания от почитатели… Върна се на леглото. Не му се пушеше. Нищо не искаше, от всичко му се повдигаше и му стана мъчно. Чувството, че е загубил нещо завинаги, отначало леко, едва забележимо, като докосване до паяжина, взе да нараства, мрачни редици от бодлива тел се изправяха между него и този свят, който така много обичаше. За всичко се плаща, мислеше си, нищо не можеш да получиш даром и колкото повече си получил, толкова по-скъпо трябва да заплатиш, за новия живот трябва да платиш със стария живот… Той настървено си чешеше ръцете, съдираше си кожата, но не забелязваше това.
Диана влезе, без да чука, захвърли наметалото си, застана пред него усмихната и съблазнителна и повдигна ръце да си оправи косите.
— Измръзнах до кости — рече тя. — Дали ще ме пуснат тук да се постопля?
— Да — каза Виктор.
Почти не разбираше какво му говорят. Тя угаси лампата и той вече не я виждаше, само чу как ключът се превъртя в бравата, долови как пукат бързо разкопчаваните копчета, прошумоляха дрехи, обувките й изтропаха на пода и в следващия миг тя се озова до него, топла, гладка, благоухаеща, а той продължаваше да си мисли, че всичко вече е свършило — останали са само вечният дъжд, мрачните къщи с надупчените като решето покриви, чуждите непознати хора с мокрите черни дрехи и мокрите превръзки на лицата… и ето — те снемат превръзките, снемат ръкавиците, снемат лицата си и ги подреждат в специални шкафове, а ръцете им са покрити с гнойни рани — печал, ужас и самота… Диана се притисна до него и той по навик я прегърна. Тя си беше предишната, но той, той не беше предишният, той беше безсилен, защото нямаше нужда от нищо.
— Какво ти има, моето момче? — ласкаво попита Диана. — Снощи да не си препил?
Виктор внимателно свали ръцете й от врата си. Страхът го беше обзел докрай.
— Почакай малко — каза той. — Почакай.
Стана, пипнешком намери ключа, светна лампата, постоя няколко секунди с гръб към нея, не се решаваше да се обърне, но все пак накрая се обърна. Не, тя беше прекрасна. Навярно беше дори по- красива, отколкото обикновено, винаги е била по-красива, отколкото обикновено, но сега беше хубава като картина. Караше го да се чувствува горд за човешкия род, предизвикваше възхищение пред човешкото съвършенство, но нищо друго не будеше у него. Тя го гледаше, повдигнала учудено вежди, а после явно се изплаши, защото изведнъж седна и той видя, че устните й се размърдаха. Говореше му нещо, но той не я чуваше.
— Почакай — повтори. — Не може да бъде. Почакай.
Взе да се облича с трескава бързина, като постоянно повтаряше: почакай малко, почакай, но вече не мислеше за нея, мислите му не опираха само до нея. Изскочи в коридора, хукна към стаята на Голем, блъсна се в заключената врата, не се сети веднага къде трябва да го потърси, а после рязко се извърна и се втурна надолу по стълбите към ресторанта. Не искам, постоянно повтаряше той, не ми трябва това, никого не съм молил.
Слава богу, Голем си седеше на обичайното място. Беше преметнал ръка зад облегалката на креслото и разглеждаше на светлината цвета на коняка в чашата си. А доктор Р. Квадрига беше зачервен и агресивно настроен; щом видя Виктор, ревна така, че всички в залата да го чуят:
— Ех, тия мокрици. Гадини мръсни. Махайте се.
Виктор се строполи в своето кресло и Голем му наля коняк, без да каже нито дума.
— Голем — рече Виктор. — Голем, да знаеш, заразих се!
— Дайте спринцовката! — заяви Р. Квадрига. — И на мен.
— Изпийте си коняка, Виктор — каза Голем. — Не бива толкова да се вълнувате.
— Вървете по дяволите — рече Виктор, като го гледаше ужасен. — Прихванах очилатата болест. Какво да правя?
— Добре, добре — каза Голем. — Все пак го изпийте.
Той вдигна пръст и викна на сервитьора:
— Сода! И още коняк.
— Голем — рече Виктор напълно отчаян. — Не ме разбирате. Не мога да пия. Болен съм, ви казвам. Заразих се! Това е нечестно… Нали казвахте, че не е заразна…
Той се ужаси при мисълта, че говори доста несвързано, а Голем не го разбира и просто смята, че е пиян. Тогава пъхна ръката си под носа на Голем. Чашата се катурна, катъркули се по масата и падна на пода.
В първия момент Голем се отдръпна, после се загледа, наведе се напред, подхвана ръката на Виктор за върха на пръстите и заразглежда раздраните отоци по подпухналата кожа. Пръстите му бяха студени и твърди. Е, това е то, помисли си Виктор, ето го и първия лекарски преглед, може би му предстоят и други прегледи, и лъжливи обещания, че все още има някаква надежда, и сиропи разни ще му дават за успокоение, а после ще свикне и вече няма да има никакви прегледи, а ще го отведат, в лепрозариума, ще
