административната сграда изпъква пресен надпис с бяла боя: „Внимание! При обстрел тази страна е особено опасна…“
Виктор дочете последната страница, запали цигара и погледна листа на пишещата машина. Там имаше само два реда: „Когато излезе от редакцията, журналистът Б. реши да вземе такси, но после се отказа и тръгна към станцията на метрото.“ Виктор знаеше много добре какво ще се случи след това с журналиста Б., но нямаше повече сили да пише. Часовникът му показваше три без петнайсет. Стана и отвори прозореца. На улицата беше тъмна тъмница и в тъмницата проблясваше дъждът. Виктор допуши цигарата си до прозореца, изхвърли угарката в мократа нощ и позвъни на администратора. По телефона се обади непознат глас. Виктор попита кой ден от седмицата е днес. Като се забави малко, непознатият глас го уведоми, че сега е нощта в петък срещу събота. Виктор премига няколко пъти, затвори телефона и решително издърпа листа от машината. Стига толкова. Две денонощия поред, без да вдигне глава от пишещата машина, без да види някого, без да разговаря с когото и да било, изключил телефона, неотговарящ на почукванията, без Диана, без нищо за пиене, без ядене, като само от време на време се примъкваше до леглото, за да види насън как кралицата па дървениците стои до горния праг на вратата и помръдва черните си мустачки… Стига толкова. Журналистът Б. ще почака на перона, докато пристигне влакът с надпис „Места няма“. Нищо друго не му остава. А пък за нас е време да похапнем, ей богу, заслужили сме го… Виктор прибра пишещата машина, пъхна ръкописа в бюрото си и претършува празния бар. После заръфа една корава кифла и тъжно се заоплаква от себе си, че вчера беше излял половин бутилка бренди в мивката, за да не го изкушава, но се радваше, че все пак започна цикъла „Зад кулисите на големия град“ и началото е добро, чудесно го започна и може да е доволен от себе си. Впрочем сигурно ще се наложи да го преписва наново. Странно е обаче, помисли си, защо работата над тези разкази потръгна именно сега? Защо това не стана преди година или преди две години, когато се роди замисълът? Сега би трябвало да пиша за вечно шляещия се по пирове дръвник, който си е въобразил, че е супермен, ето за това би трябвало да пиша. Ама нали така и започнах. Всъщност не ми се случва за първи път. Като си помислиш, ако добре разчовъркаш паметта си, ще видиш, че всеки път такава става. Тъкмо затова не може да се пише по поръчка. Започваш роман за младежките години на господин Президента, а скоро се оказва, че пишеш за необитаем остров, където живеят чудновати маймуни, които не се хранят с банани, а с мислите на корабокрушенците… Е, тук, да речем, връзката е явна. Но кой каквото и да разправя, винаги можеш да я намериш. Трябва само малко да се поровиш, ама кой ще има желание да се рови, когато му се иска да пийне след двудневно въздържателство. Я да взема да сляза долу, при администратора винаги ще се намери нещо за пиене. Ей-сега ще си доям кифлата и слизам…
Виктор трепна и престана да дъвче. От черната бездна зад прозореца сред плисъка на дъжда се разнесе звук, сякаш някой рязко удари с чук по дъска. Стрелят, учуден си помисли. Известно време напрегнато се ослушва.
… Е, добре, а какво е искал да каже авторът с тази своя творба? Защо му е трябвало да възкресява тежките времена след войната, когато тук-таме се срещаха дървеници и лекомислени жени? Може би е искал да опише героизма и непоколебимостта на столицата, която, предвождана от негово високопревъзходителство… Да имате да вземате, господин Банев! Няма да позволим! Целият свят знае, че по лично указание на господин Президента на собствениците на химическите предприятия, които замърсяват околната среда, само в столицата са наложени глоби в размер на… Че благодарение на личната и непрестанна грижа на господин Президента над сто хиляди деца от столицата всяка година се изпращат в извънградски лагери… Че съгласно йерархията чиновете, по-ниски от придворен съветник, нямат право да събират подписи под петиции…
В този миг светлината угасна. „Хей!“ — каза Виктор на глас и лампата отново светна, но вече мъждукаше с половин сила. „Т-това пък какво е?“ — рече Виктор, ала не стана но-светло. Почака малко, после позвъни на администратора. Никой не вдигна слушалката. Мога да се обадя в електроцентралата, но ще трябва да намеря телефонния указател, ама къде да го търся, пък и е време вече да си лягам. Само дето преди това е добре да пийна нещо. Виктор стана и внезапно чу някакво шумолене. Изглежда, нещо се отъркваше във вратата. После взе да я бута. „Кой е?“ — попита Виктор. Никой не му отговори, чуваше се само как онова нещо продължава зловещо да се бута и да сумти. Почувствува, че в душата му се надига страх. Стените, озарени от червеникавия полумрак, взеха да му изглеждат някак различни, чужди, сенките по ъглите на стаята твърде много се бяха сгъстили, а зад вратата шаваше нещо голямо, тъпо и лишено от разум. „С какво да го халосам?“ — помисли си Виктор и се заозърта, но в този миг зад вратата се разнесе дрезгав шепот: „Банев, ей, Банев, тук ли си?“ Като подметна полугласно: „Идиот“, Виктор отиде в антрето и превъртя ключа. В стаята тромаво се вмъкна Р. Квадрига. Беше по халат, с разчорлени коси, а очите му играеха.
— Слава богу, че поне тебе намерих — тутакси заговори той. — Иначе съвсем щях да се побъркам от страх… Виж какво, Банев, давай да се измитаме… Да се махаме оттука, Банев… — Той хвана Виктор за ризата и го задърпа към коридора. — Да вървим, невъзможно е вече…
— Смахнат човек — каза Виктор, като се изтръгна от него. — Върви да спиш, заплес такъв. Три часът е.
Но оня отново го хвана за ризата и Виктор изумен откри, че доктор хонорис кауза Р. Квадрига е абсолютно трезвен и дори не лъха на алкохол.
— Не бива да спим — каза Квадрига. — Трябва да се махнем от този проклет хотел. Виждаш ли какво стана с тока? Спукана ни е работата тука… И изобщо — по-бързо трябва да се махнем от този град. На вилата имам кола. Да вървим. Сам щях да тръгна, ама ме е страх да изляза…
— Чакай малко, нищо страшно няма — каза Виктор. — Първо се успокой.
Той затътри Квадрига в стаята, намести го в креслото и влезе в банята за чаша вода. Квадрига тутакси скочи и побягна след него.
— С тебе сме сам-самички тука, никой не е останал — каза той. — Голем го няма, портиера го няма, директора го няма…
Виктор завъртя крана. Тръбите изхъркаха и прокапа малко вода.
— Какво ти е — каза Квадрига, — вода ли искаш? Да вървим, в стаята си имам цяла бутилка. Само че по-бързо. И да сме двамата заедно.
Виктор разтресе крана, потекоха още няколко капки и тръбите престанаха да хъркат.
— Какво става? — попита, почувствувал, че се вцепенява. — Да няма война?
Квадрига махна с ръка:
— Абе каква ти война… Трябва бързо да изчезваме, докато не е станало късно, а той ми разправя „война“…
— Защо трябва да изчезваме?
— Защото сме в една посока — каза Квадрига и идиотски се изкикоти.
Виктор го отмести с лакът, излезе от стаята и тръгна надолу към администратора. Квадрига заситни след него.
— Виж какво — мрънкаше той. — Дай да минем през задния вход… Само да можем да се измъкнем веднъж, а там имам кола. Бензин съм налял догоре, багажа съм наредил… Боже мой, сякаш предчувствувах… Ще си пийнем водка и тръгваме, че то тука и водка не остана…
В коридора цареше сумрак, светилниците по стълбището блещукаха като червени джуджета на небосвода, никъде не беше светло — нито в коридорите, нито в преддверието, само гишето на рецепцията се осветяваше едва-едва от една тлееща лампа. Там седеше някой, но не беше администраторът.
— Да вървим, да вървим — прошепна Квадрига и задърпа Виктор към изхода. — Нататък не бива, там е опасно…
Виктор се освободи от него и се запъти към рецепцията.
— Какви безобразия стават тук при вас… — започна и млъкна. На мястото на администратора зад гишето седеше Зурзмансор и бързо пишеше нещо в дебела тетрадка.
— Банев — рече той, без да вдига глава. — Край, Банев, това е то. Прощавайте. И не забравяйте нашия разговор.
— Та аз не смятам да заминавам — възрази Виктор. Гласът му секна. — Искам да разбера какво става с тока и водата. Вие имате ли пръст в тази работа?
Зурзмансор вдигна жълтото си лице.
— Не — каза той. — Ние вече не работим. Сбогом, Банев.
