Той протегна през гишето ръката си в черна ръкавица. Виктор машинално я пое, усети ръкостискането и също я стисна.
— Такъв е животът — каза Зурзмансор. — Човек създава бъдещето, но не за себе си. Навярно вече сте го разбрали. Или скоро ще го разберете. Това се отнася повече за вас, отколкото за нас. Сбогом.
Той кимна и отново се зае да пише.
— Ще вървим ли? — просъска в ухото на Виктор Квадрига.
— Нищо не разбирам — рече високо Виктор и гласът му се разнесе из цялото преддверие. — Какво става тук?
Не му се искаше в преддверието да е тихо. Не му се искаше да чувствува тук чужд, външен човек. Не той беше чуждият и нямаше защо Зурзмансор да седи в три часа през нощта на мястото на администратора. И няма какво да ме заплашвате, да не съм ви Квадрига… Но Зурзмансор не го чуваше или не искаше да го слуша. Тогава Виктор демонстративно сви рамене, извърна се и тръгна към ресторанта. На входа обаче се спря.
Лампионите вътре светеха мъждиво, полилеите мъждукаха на тавана, аплиците се мержелееха по стените и залата беше пълна. Около масите бяха насядали мокрици. Всички изглеждаха еднакви, само дето седяха в различни пози. Едни четяха, други спяха, а мнозина, вцепенени просто се бяха загледали някъде в пространството. Голите им черепи проблясваха, носеше се дъх на влага и лекарства. Прозорците бяха разтворени, а на пода тъмнееше вода. Не се чуваше нито звук, само отвън до ушите му достигаше плисъкът на дъжда…
После отнякъде се появи Голем — напрегнат, загрижен, съвсем състарен — и застана пред Виктор.
— Защо сте още тук? — полугласно попита той. — Вървете си, тук нямате работа.
— Какво значи „нямам работа тук“? — отново се ядоса Виктор. — Искам да пия нещо.
— По-тихо — каза Голем. — Мислех, че вече сте си заминали. Чуках на вратата ви. Къде отивате сега?
— Горе, в стаята си. Ще взема една бутилка и ще се кача в стаята си.
— Тук няма алкохол — каза Голем.
Виктор мълчаливо му посочи с пръст бара, където мъждиво проблясваха редиците бутилки. Голем се огледа.
— Няма — каза той. — Уви.
— Искам да пия — упорито повтори Виктор.
Но не чувствуваше никакво упорство в себе си. Просто се перчеше. Мокриците го загледаха. Четящите свалиха книгите, вцепенените извърнаха черепите си и само спящите продължиха да спят. Сякаш увиснали в червеникавия полумрак, десетки блестящи очи се загледаха в него.
— Не отивайте в стаята си — каза Голем. — Махнете се от хотела. Идете при Лола… Или при доктора, на вилата… Само трябва да знам къде ще бъдете. Ще мина да ви взема. Вижте какво, Виктор, не се дърпайте като магаре на мост, ами правете каквото ви казвам. Сега нито имам време, нито е прилично да ви разказвам какво става. Съжалявам, че я няма Диана, тя щеше да потвърди…
— А Диана къде е?
Голем пак се огледа и погледна часовника си.
— В четири часа… или в пет… тя ще бъде на автогарата до Слънчевите порти.
— А сега къде е?
— Сега е заета.
— Аха — рече Виктор и също погледна часовника си. — Към четири или към пет часа до Слънчевите порти.
Много му се искаше да се махне. Непоносимо беше да стои в центъра на вниманието на това тихо сборище.
— До Слънчевите порти… — повтори Виктор. — Близо до вилата на нашия доктор, нали?
— Точно така — каза Голем. — Отивайте на вилата и чакайте там.
— Струва ми се, че просто искате да се отървете от мен — рече Виктор.
— Да — каза Голем. Изведнъж той с интерес се загледа във Виктор. — Виктоар, нима наистина никак, ама никак не ви се иска да си оберете крушите?
— Иска ми се да спя — нехайно подметна Виктор. — Две нощи не съм спал. — Той хвана Голем за копчето на ризата и го изведе в преддверието. — Добре, ще се махна оттук — рече той, — ама що за свърталище на зли духове е това? Да нямате конгрес?
— Да — каза Голем.
— Или вдигнахте въстание?
— Да — каза Голем.
— Или пък е избухнала война?
— Да — каза Голем. — Да, да. Махайте се оттук.
— Добре — рече Виктор. Понечи да си тръгне, но се спря и запита: — А Диана как е?
— Нищо не я заплашва — каза Голем. — И мене също. За никого от вас няма никаква опасност. Поне до шест или може би до седем часа.
— Ще отговаряте пред мен за Диана, така да знаете — тихо рече Виктор.
Голем измъкна носната си кърпа и си изтри врата.
— Аз отговарям за всичко — каза той.
— Така ли? А пък аз бих предпочел да отговаряте само за Диана.
— Омръзнахте ми вече — каза Голем. — Ах, да знаете само как ми омръзнахте, красиво патенце. Диана е с децата. Абсолютно нищо не я заплашва. И си вървете вече. Трябва да работя.
Виктор се извърна и тръгна към стълбището. Зурзмансор вече не беше на мястото на администратора, само лампата тлееше над дебелата тетрадка с непромокаеми корици.
— Банев — повика го Р. Квадрига откъм един от тъмните ъгли. — Къде отиваш? Да вървим!
— Няма да се мъкна по чехли под дъжда я! — ядно отвърна Виктор, без да се обръща Изгониха ни, мислеше си. От хотела ни изгониха. А може би ни изгониха и от кметството. Може дори и от града да ни изгонят… А после какво ще стане?
Горе, в стаята си, той бързо се преоблече и надяна наметалото. Квадрига непрекъснато се мотаеше в краката му.
— Така ли ще тръгнеш? С халата? — попита го Виктор.
— Знаеш ли как топли — каза Квадрига. — А на вилата имам още един.
— Не се прави на дръвник, иди да се облечеш.
— Няма да отида — твърдо рече Квадрига.
— Ще дойда с теб — предложи Виктор.
— Не. И с тебе да е — няма нужда. Не се безпокои, ще карам така… Свикнал съм…
Квадрига беше като пудел, който нямаше търпение да хукне на разходка. Подскачаше, току поглеждаше Виктор в очите, дишаше тежко, на пресекулки, подръпваше го за дрехите, подтичваше до вратата и се връщаше. Виктор реши, че няма никакъв смисъл да се разправя повече с него. Пъхна в ръцете му старото си наметало и за миг се замисли. После измъкна от бюрото документите и парите си, разпредели ги по джобовете, затвори прозореца и загаси лампата. След това се остави Квалрига да го води.
Свел глава, доктор хонорис кауза Р. Квадрига стремително го помъкна по коридора, по служебното стълбище, покрай тъмната и студена кухня, изтика го през вратата навън, под проливния дъжд, в черната тъмница и изскочи след него.
— Слава богу, измъкнахме се! — каза той. — Давай да бягаме.
Ала Квадрига не можеше да бяга. Задухът му веднага се обади, пък и беше тъмно като в рог, така че се налагаше да вървят почти слепешката, като се ориентират опипом по стените. Накъде се насочваха, можеха да познаят само по уличните лампи, които горяха с половин сила, а и тук-таме през процепите на завесите се процеждаше червеникава светлина. Дъждът плющеше, без да отслабва нито за миг, но улиците не бяха съвсем безлюдни. Някъде се чуваше хората да си разменят полугласно по две-трн думи, проплака като коте кърмаче, два пъти покрай тях минаха тежки камиони, някаква каруца изтрополи с железните си обръчи по асфалта. „Всички бягат — мърмореше Квадрига. — Всички се измитат. Само ние се влачим едва-едва…“ Виктор мълчеше. Вода и кал жвакаха под краката му, обувките му прогизнаха, по лицето му пълзяха топли
