свалени картини, рисувани с маслени бои. Под краката им скърцаха натрошени стъкла, всичко беше осеяно с изстискани и сбръчкани тубички боя, правоъгълният екран на телевизора зееше пусто, масата беше затрупана с мръсни чинии, съдини, прибори и развалени остатъци от ядене. Изобщо, кажи-речи, само ъглите на хола не бяха затрупани, а може и да бяха затрупани, но в полумрака не личеше. И наоколо така вонеше, че Виктор не издържа и отвори прозореца.
Квадрига се залови да шета. Първата му работа беше да подхване масата от единия край и да я надигне, така че всичко с трясък се изсипа на пода. После я избърса с мокрия халат, изтича някъде и донесе три кристални чаши, гордост за всеки антикварен магазин, и две квадратни бутилки. Като подскачаше от нетърпение, бързо измъкна тапите им и напълни чашите.
— Да сме живи и здрави… — смотолеви той, грабна своята чаша и жадно я притисна до устните си, като предварително подбели очи от насладата.
Виктор мачкаше цигарата си и го гледаше бащински усмихнат. Внезапно по лицето на Квадрига се изписа изумление, примесено с обида.
— И тука е същото… — отвратен рече той.
— Какво става? — попита Виктор.
— Вода е — плахо се обади войничето. — Чиста вода. Студена.
Виктор отпи от своята чаша. Да, наистина беше вода, чиста студена вода, може дори да беше дестилирана.
— С това ли смяташ да ни поиш? — попита той Квадрига.
Без да продума, Квадрига взе втората бутилка и отпи глътка. Лицето му се изкриви. Той плю, скочи и излезе на пръсти от стаята. Войничето пак захлипа. Виктор разгледа етикетите на бутилките. На тях си пишеше „ром“, „уиски“. Отново пийна от чашата. Беше си вода. Тази работа миришеше на най-обикновена дяволска магия, дъските на пода изскърцаха някъде от само себе си; кожата на гърба му настръхна под втренчения поглед на нечии очи. Войничето завря глава дълбоко в яката на огромната фланела на Квадрига и издърпа ръкавите й, така че ръцете му се скриха вътре. Очите му бяха опуленн, не откъсваше поглед от Виктор.
— Какво ти стана, че си ме зяпнал така? — дрезгаво попита Виктор.
— А на вас какво ви е? — прошепна войничето.
— На мен нищо ми няма, а ти какво си се облещил такъв?
— Ами на, като ви гледам… Някак страшно ми стана… Не с редна тази…
По-спокойно, рече си Виктор. Нищо страшно няма. Та нали са суперчовеци. Те, суперчовеците, братко, и други работи могат да правят. Всичко могат. Водата във вино да превръщат, а виното — във вода. Седят си там, в ресторанта, и превръщат всичко във вода. Подриват основата, крайъгълния камък… Мамицата им, трезвеници…
— Уплаши ли се? — попита той войничето. — Ех, заек.
— Ами то си е за страх! — оживи се войнпчето. — На вас какво ви е, а пък аз там се нагледах и се напатих… Както си стоиш на пост нощем и той току вземе, че излети от зоната, погледне те отгоре и замине… Един капрал от нашите дори гащите напълни… А капитанът все ни разправя: ще свикнете, казва, клетва сте дали, казва… Ще свикнеш, ама на куково лято. Ето на, преди известно време един долетя, кацна на покрива на караулното и ме гледа, и ме гледа… а очите му, нали не са човешки, едни такива червени, светят и целият направо вони на сяра…
Войничето измъкна ръцете си от ръкавите и взе да се кръсти. От дебрите на вилата пак изникна Квадрига, все така сгърбен и пристъпващ на пръсти.
— Всичко е станало на вода — рече той. — Виктор, давай да се махаме по-бързо оттука. Колата е в гаража, резервоарът е пълен, само се качваме и дим да ни няма! А?
— Стига си всявал паника — каза Виктор. — Винаги можем да се изметем… Всъщност както искаш. Аз сега няма да тръгна, а ти, щом искаш, заминавай. Вземи и момчето.
— Не — каза Квадрига. — Без тебе не тръгвам.
— Тогава престани да трепериш и донеси нещо за ядене — разпореди се Виктор. — Иди да видиш дали и хлябът не се е превърнал в камък.
Хлябът не беше се превърнал в камък. И консервите си бяха останали консерви, при това доста вкусни. Те ядяха и войничето разказваше колко страх е брало през последните два дни, за летящите мокрици, за нашествието на дъждовните червеи, за децата, които за два дни станали възрастни, за своя приятел, редник Крупман, момче на двайсет години, който от страх умишлено стрелял в себе си… и как донесли обеда в караулното, сложили го да се стопли, два часа стоял обедът на печката, но така и не се стоплил и го изяли студен… А тази вечер застъпвам на пост в осем часа, вали адски дъжд, примесен с градушка, гледам над зоната някакви огньове, а там изобщо не може да има огньове, музика се разнася, една такава нечовешка, и някакъв глас говори ли, говори, говори ли, говори, а какво говори — една дума не мога да разбера. А после гледам — от степта се зададоха стълбове, въртят се и идват насам, и аз хоп — в зоната. И щом те влязоха в зоната, вратите се отвориха и от зоната излетя с колата си господин капитанът. Дори не успях да взема „за почест“, гледам само, че господин капитанът е на задната седалка без фуражка, без пелерина, бъхти шофьора по врата и реве: „По-бързо, кучи сине! — крещи той. — Давай по-бързо!“ Сви ми се на мен нещо отвътре и сякаш някой ми рече: Бягай, ми вика, плюй си на петите и драскай, че тука и здрав кокал няма да ти остане. Е, аз си плюх на петите. Ама не хукнах по пътя, а направо през степта, през деретата, за малко да затъна в блатото, пелерината ми остана някъде там, съвсем нова беше, вчера ми я дадоха, и най- сетне стигнах до града, а в града пълно с патрули. Едвам се измъкнах от едните, на други налетях. И от тях едвам се измъкнах и се добрах ей тука, до автогарата, и гледам — бяга народът, цивилните ги пускат, а такива като мене — друг път, пропуск искат. Та тогава се престраших и…
Щом разказа патилата си, войничето се сгуши в креслото и тутакси заспа. Измъчван от алкохолното въздържание, трезвият като кукуряк Квадрига отново заповтаря, че трябва да се махнат, и то незабавно. „Виж го човека — настояваше той, като сочеше с вилицата спящото войниче. — Та той е човек и разбира… А ти си дръвник, Банев, непрозорлив дръвник. Не мога да проумея как нищо не чувствуваш, аз просто физически усещам, че от север се надига паплач, която ще ме премаже… Повярвай ми… знам, че не ми вярваш, но сега ми повярвай, откога ви разправям, че не бива да оставаме тук… Голем ти размъти главата, пияницата, да му окапе големият нос дано… Разбери, пътят сега е свободен, защото всички чакат да съмне, а после ще разрушат всички мостове, както през четирийсета година… Твърдоглав дръвник си ти, Банев, и винаги си бил такъв, и в гимназията беше такъв…“
Виктор му нареди да спи или да върви по дяволите. Квадрига се нацупи, дояде консервите и се настани на дивана, като се зави с мъхесто вълнено одеяло. Известно време се въртя, пъшка, мърмори, като най-вече предвещаваше нов апокалипсис, а после притихна. Беше четири часът.
В четири и десет светлината примига и угасна съвсем. Виктор се изтегна в креслото, покри се с някакви сухи вехтории и също притихна; гледаше в тъмния прозорец и се ослушваше. В съня си войничето току издаваше слаби стонове, а капналият от умора доктор хонорис кауза похъркваше. Някъде — изглежда, на автогарата — ревяха автомобилни двигатели и хора крещяха нещо неразбираемо. Виктор се опита да събере мислите си в тази неразбория и стигна до извода, че мокриците все пак са се сдърпали с генерал Пферд, изхвърлили са го от лепрозариума, твърде лекомислено са пренесли седалището си в града и си въобразяват, че щом умеят да превръщат виното във вода и да карат хората да изтръпват от ужас, ще могат да издържат и срещу съвременната армия… каква ти армия — и срещу съвременната полиция. Идиоти. Града ще разрушат и не само ще загинат, ами и хората ще оставят без покрив. И децата… Децата ще погубят, мръсниците! А защо? Какво искат? Как ли започва борба за власт? Ех, вие, а ще ми се пишете суперчовеци. Ама че сте умни и талантливи… същите негодници сте като нас. Още един нов ред искате да въведете, а колкото е по-нов един ред, толкова е по-лош — това вече всички го знаят. Помисли за Ирма… за Диана… Сепна се, напипа в тъмнината телефона, свали слушалката. Телефонът мълчеше. Пак са се скарали, защото не са могли да поделят нещо, а ние, които нямаме нужда нито от едните, нито от другите, а искаме само да ни оставят на мира, ние пак ще трябва да си вдигаме чукалата, да се тъпчем един друг, да бягаме, да се спасяваме или — още по-лошо — ще трябва да избираме на чия страна да застанем, без нищо да разбираме, без да знаем каквото и да било, като вярваме само на думите им и дори не на думите им, а дявол знае на какво… и да стреляме един в друг, и да се ядем един друг…
Обичайните мисли в обичайната посока. Хиляди пъти вече съм мислил по този начин. Свикнал съм. От
