му намотаят черна превръзка на устата и всичко ще свърши.
— Ягоди да сте яли? — попита Голем. — Горски или градински?
— Да — покорно отвърна Виктор. — Парникови.
— Сигурно сте излапали най-малко два килограма — рече Голем.
— Какво общо имат тука ягодите? — развика се Виктор и издърпа ръката си. — Направете нещо! Не може вече да е късно. Та това едва сега започва…
— Престанете да крещите. Имате копривна треска. Алергичен сте. Просто не биваше да се тъпчете с толкова много ягоди.
Виктор още не разбираше. Той разглеждаше ръцете си и мърмореше: „Та нали вие сам казвахте… отоци… обриви…“
— Отоци стават и от дървениците — назидателно рече Голем. — Имате идиосинкразия към някои вещества. И въображението ви е много по-развито от ума в главата. Като при повечето писатели. Ама че бързо се извъдихте и вие мокрец…
Виктор почувствува, че се съживява. Размина ми се, кънтеше в главата му. Май че ми се размина. Ако ми се е разминало, не знам какво ще направя. Ще престана да пуша.
— А не ме ли лъжете? — жално попита Виктор.
Голем се усмихна.
— Изпийте коняка — посъветва го той. — При алергия не бива да се пие коняк, ама вие го изпийте. Че ми е жал да ви гледам, такъв окаян вид имате.
Виктор взе неговата чаша, примижа и изпи коняка на един дъх.
Нищо му нямаше! Почувствува, че малко му се гади, но то сигурно беше от снощното препиване. Ей-сега ще му мине. И всичко мина.
— Драги ми писателю — рече Голем. — За да станете архитект, не е достатъчно само да имате отоци по ръцете.
Сервитьорът, дойде и сложи на масата още коняк и сода. Виктор въздъхна дълбоко и свободно, после с пълни гърди вдиша познатия ресторантски въздух и усети прекрасния мирис на тютюнев дим, на маринован лук, на прегоряло олио и печено месо. Животът се завръщаше.
— Приятелю — каза на сервитьора. — Бъди така добър да отнесеш бутилка джин, лимонов сок, лед и четири порции минога в двеста и шестнайсета стая. И моля те, по-бързичко!… Алкохолици — рече на Голем и Р. Квадрига. — Чупете си тука главите, а аз отивам при Диана!
Беше готов да ги разцелува.
Голем рече, без да се обръща към никого:
— Горкото красиво патенце!
За миг Виктор усети, че го обзема съжаление. Изплува и изчезна споменът за някакви огромни пропуснати възможности. Но той само се засмя, бутна креслото настрана и закрачи към изхода.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
На другата година след края на войната демобилизирали поручик Б. заради старото нараняване. Окачили му медал „Виктория“, тикнали му в ръцете една месечна заплата, за да има пари на първо време, и картонена кутия с подаръци от Президента: бутилка трофеен шнапс, две консерви страсбургски пастет, две подкови пушен конски салам и един чифт пак трофейни копринени долни гащи, за да си уреди по-лесно семейния живот. Щом се връща в столицата, поручикът не пада духом. Добър техник е и стига да пожелае, веднага ще го вземат на работа в работилниците на университета, откъдето навремето е отишъл доброволец, но той не бърза — възобновява старите си познанства, намира си нови приятели, а междувременно пропива вехториите, иззети от неприятеля под формата на репарации. На една вечеринка среща жена на име Нора, която много прилича на Диана. Следва описание на вечеринката: изтъркани грамофонни плочи отпреди войната, домашно пречистен денатуриран спирт, американски консерви със задушено месо, копринени блузки, облечени на голо, и моркови, приготвени по всякакъв начин. Като подрънква с медалите си, поручикът тутакси разпъжда разните там цивилни, които неуморно й слагат допълнително варени моркови, и започва да я обсажда, както му е редът. Нора се държи странно. От една страна, явно няма нищо против, ама, от друга страна, му дава да разбере, че е опасно да започва връзка с нея. Обаче, разгорещен от денатурирания спирт, бившият поручик не иска нищо да знае. Те напускат вечеринката и тръгват към дома на Нора. Столицата нощем в първите години след войната: тук-таме светят улични фенери, паважът е осеян с дупки, развалините вече са оградени, в недостроения цирк гният шест хиляди военнопленници, охранявани от двама инвалиди, в една вече абсолютно тъмна пресечка ограбват някого. Нора живее в старинна триетажна къща, стълбището е невероятно мръсно, на една врата е написано с тебешир: „Вътре има немска овчарка“. В дългия коридор, затрупан с разни стари мебели и боклуци, странни личности, вмирисани ма мухъл, бързо се отдръпват в сянката. Като дрънчи силно с многобройните си ключове, Нора отваря своята врата, облицована с по чудо запазила се блестяща кожа. В преддверието още веднъж го предупреждава, но като предполага, че става дума за някаква престъпна шайка, Б. само й отвръща, че на кон и с гола сабя е влизал в бой с танкове. Стаичката е твърде чиста и уютна за онова време, като по-голямата част от нея е заета от огромен диван. Нора гледа поручика, сякаш го съжалява, излиза за малко, и се връща с начената бутилка коняк, облечена по възможно най- съблазнителния начин. Оказва се, че имат на разположение само половин час. След като изтича половината час, напълно задоволеният поручик си тръгва с надеждата отново да се срещнат. В края на коридора вече го чакат — двамата вмирисани на мухъл мъже се измъкват от сянката. Гадно ухилени, те му преграждат пътя и му предлагат да си поговорят. Без излишни думи поручикът започва да ги бие и неочаквано бързо и леко се разправя с тях. Повалени на пода, като подсмърчат и се кискат, вмирисаните на мухъл мъже разясняват на поручик Б. в какво положение е изпаднал. Сега те, всичките, вече са от една черга. Нора не е просто съблазнителна жена. Нора е кралица на столичните дървеници. С вас вече е свършено, господин офицер, ще се срещнем в „Атакама“, ние се събираме там всяка вечер. Вървете си вкъщи, а когато почувствувате, че не можете повече да издържите, елате там, отворено е до сутринта…
В западните покрайнини на столицата, в къща, носеща приличен доход, близо до химически завод живее многодетният титулярен съветник Б. Следва преднамерено подробно и преднамерено скучно описание на семейния бит на героя: три стаички, кухня, преддверие, похабена вече жена, пет дребни дечица, стара, но едра и здрава тъща, която се е пренесла тук от село. От химическия завод се разнася ужасна воня, денем и нощем над него се издигат стълбове разноцветен дим, от отровната смрад умират дърветата, тревата жълтее, а мухите мутират в някакви диви и чудновати насекоми. Вече няколко години титулярният съветник води кампания да обуздае завода: пише гневни протести до администрацията, изпраща сълзливи петиции до всички инстанции, публикува унищожителни фейлетони във всички вестници, прави безплодни опити да организира стачни постове пред портала. Обаче заводът е като непревземаема крепост. На крайбрежната улица пред него отровените постове падат в несвяст като снопи, гинат домашните животни, цели семейства напускат домовете си и тръгват да скитат; във вестниците се появява некролог за преждевременната смърт на директора на завода. Жената на титулярния съветник Б. умира, а децата му едно след друго заболяват от бронхиална астма. Една вечер, когато слиза за дърва в мазата, той открива минохвъргачка и огромно количество мини, останали там от времето на Съпротивата. Още същата нощ пренася всичко това на тавана и отваря капака на прозорчето. Заводът се вижда като на длан: под силната светлина на прожекторите насам-натам сноват работници, летят вагонетки, плуват жълти и зелени облаци отровни пари. Ще ти видя сметката, прошепва титулярният съветник и открива огън. Него ден не отива на работа, на следващия — също. Не спи и не яде, клекнал е до прозорчето и стреля. Спира само от време на време, за да изстине тялото на минохвъргачката. Оглушал е от изстрелите и е ослепял от барутния дим. Понякога му се струва, че химическата смрад отслабва и тогава се усмихва, облизва устните си и шепне: ще ти видя сметката. После, останал без сили, пада и заспива, а когато се събужда, вижда, че мините свършват — останали са само три. Изстрелва ги и се показва през прозорчето. Обширният двор на завода е осеян с взривни ями, пусто зеят прозорците с избити стъкла, по грамадните газохранилища тъмнеят следите от попаденията, които само леко са понакривили гладките цилиндрични повърхности, в двора с прокопана сложна система от окопи, по които току прибягват работници, много по-бързо отпреди летят вагонетките, шофьорите на мотокарите са защитени с метална броня, а когато вятърът отвява облаците отровни изпарения, върху тухлената стена на
