използуване на атомно оръжие. Струваше ли си да се вдига такава аларма! Господи, да можех да заспя спокойно сега!
2 юни
Целият се чеша. И най-важното — нямам кураж да поговоря с Артемида. Не понасям прекалено личните разговори, тази интимност. И после — откъде да предполагам какво ще ми отговори?
Дявол ги знае тези дъщери… Поне да разбирах какво не й достига! Има си мъж, и то не някакъв прегърбен мухльо, а здраво мъжище в разцвета си, не урод някакъв и недъгав и Същевременно — съвсем не женкар. А би могъл: племенницата на ковчежника го стреля с призивни погледи и Тиона му се кокори, всички знаят, да не говорим за гимназистките, летовничките или мадам Персефона — най-котешката котка сред котките, на която не може да устои нито един котарак. Ама си знам какво ще ми отговори Артемида. „Скучно, ще каже, татенце, до смърт е скапано у нас.“ И какво да крием — млада красива жена, деца няма, темперамент завиден; че да полети във вихъра на развлеченията, че танци, че флиртове и прочие… А Харон за съжаление е от онези, от дървените философи. Мислител. Тоталитаризъм, фашизъм, мениджъризъм, комунизъм. Танците били сексуален наркотик; гостите му — все глупаци, един от друг по- страшни. Да поиграе на винт или белот — абсурд! Що се отнася до пийването, няма нищо против; нареди около масата петима умници, сложи пред всеки бутилка коняк и се захване да мъдрува до сутринта. Дъщерята се прозее, прозее, пък хлопне вратата и иде да спи. Живот ли е това? Разбирам, мъжкото — за мъжете, но, от друга страна, и за жените — женското. Не, аз си обичам зетя, мой зет е и си го обичам. Но колко може да се мъдрува? И какво се променя от това мъдруване? Колкото щеш умувай за фашизма, от това на фашизма нито топло му става, нито студено; докато ахнеш, нахлузват ти желязна каска и — напред, да живее фюрерът! Но ако си престанал да обръщаш внимание на младата си жена, и тя с това ще ти отвърне. И тук вече никакво философствуване не помага. Разбирам, образованият човек трябва понякога да разсъждава и на отвлечени теми, но да се спазват пропорциите, господа!
Днес утрото беше вълшебно. (Температура — плюс деветнадесет, облачност — един бал, вятър — южен, половин метър в секунда. Трябва да се кача до метеостанцията, да проверя анемометъра, пак го изпуснах.) След закуска реших, че мързеливата вода жабунясва, и тръгнах към кметството да изясня въпроса с пенсията. Вървях и се наслаждавах на покоя и изведнъж гледам — на ъгъла на улиците „Свободна“ и „Калунска“ се е скупчила тълпа. Изяснява се, че Минотавър нахлул с цистерната си в бижутерийната витрина, и народът се е насъбрал да позяпа как той — мръсен, подпухнал, гипсиран от сутринта — дава показания на пътния инспектор. И така дисхармонираше със сияещото утро, че цялото ми настроение пропадна. Ясно е — полицията не трябва да освобождава Минотавър толкова рано; знаят, че отново ще се напие, явно е в период на запивка. Но как да не го пуснеш, от друга страна, като е единственият нужникар в града? Едно от двете: или превъзпитавай Минотавър и потъвай в нечистотии, или прави компромис в името на хигиената.
Закъснях заради Минотавър и когато стигнах до „петачето“, нашите вече се бяха сбрали. Платих си глобата, а след това еднокракият Полифем ме почерпи с превъзходна пура в алуминиева опаковка. Пурата била изпратена за мен от първородния му, Поликарп, лейтенант от търговския флот. Този Поликарп го учех няколко години, докато избяга да стане юнга. Чевръсто момче, голям пакостник! Когато офейка от града, Полифем едва не ме даде под съд. „Учителят доведе момчето до безпътство, казва, със своите лекции за множествеността на световете.“ Самият Полифем и досега е убеден, че небето е твърдо и по него спътниците препускат като мотоциклетисти в цирка. Моите доводи в полза на астрономията са му недостъпни; и тогава бяха недостъпни, и сега са по предишному недостъпни.
Нашите разговаряха за това, че градският ковчежник пак е прахосал парите, отпуснати за строителството на стадиона. Това, значи, се случва за седми път. В началото обсъждахме мерките за пресичане на въпросното деяние. Силен свиваше рамене, твърдейки, че освен съдебна разправа нищо друго няма да помогне. „Стига полумерки! — говореше той. — Открит съд! Целият град да се събере в изкопа на стадиона и да прикове прахосника към позорния стълб, направо на местопрестъплението. Слава богу — повтаряше той, — нашият закон е достатъчно гъвкав и мерките за пресичане точно съответствуват на тежестта на престъплението.“ „Бих казал дори — подметна злъчният Парал, — че нашият закон е прекалено гъвкав. Този ковчежник е съден вече два пъти и двата пъти нашият гъвкав закон го заобикаля отстрани. Но ти, изглежда, мислиш, че се е получило така, защото не е съден в изкопа, а в съда.“ След дълбоки разсъждения Морфей рече, че от днес престава да бръсне и подстригва ковчежника. Нека си ходи космат. „Задници сте всичките! — изригна Полифем. — Не можете да схванете, че плюе на вас. Той си има своя компания.“ „Именно“ — подхвана злъчният Парал и ни напомни, че освен градския ковчежник живее и още твори градският архитект, който е проектирал стадиона според способностите си и сега, естествено, е също заинтересован — не дай си боже да го построят. Пелтекът Калаид зафъфла, разтресе се и привличайки по този начин всеобщото внимание, напомни, че именно той, Калаид, миналата година едва не се скарал с въпросния архитект на празника на цветята. Това изявление придаде на разговора нотки на решителност. Еднокракият Полифем — като ветеран и устояващ на кръв — предложи да причакаме двамата във входа на мадам Персефона и да им счупим рогата. В такива напрегнати минути Полифем въобще не контролира езика си — целият става казарма. „Да строшим копитата на тези порове! — гърмеше той. — Да им натрием свинските мутри със стари фашкии!“ Просто да не повярваш как възбуждащо действуват такива думи върху нашите! Всички се разпалиха, размахаха ръце, а Калаид съскаше и се тресеше по-силно отвсякога, не можейки от вълнение да изговори нито дума. Но тук злъчният Парал, единствен от нас запазил спокойствие, отбеляза, че освен ковчежника и архитекта в града си живурка в свояталятна резиденция най-важното им приятелче — някой си господин Лаомедонт — и всички млъкнаха като прерязани, започнаха да разпалват позагасналите от разговора пури и цигари, защото на този господин Лаомедонт нито да му счупиш рогата, нито пък — още повече — да му натриеш муцуната. И когато в настъпилата тишина пелтекът Калаид избухна съвсем неволно със съкровеното: „Да го х-х-хлопнем по муцуната!“ — всички го погледнаха с неодобрение.
Спомних си, че отдавна трябваше да съм в кметството, поставих недопушената пура в алуминиевата опаковка и се качих на втория етаж, в приемната на господин кмета. Порази ме необикновеното оживление в канцеларията. Служителите бяха някак развълнувани. Дори господин секретарят, вместо да се занимава с обичайното за него съзерцание на собствените си нокти, запечатваше с червен восък големи пликове с вид между другото необикновено гнуслив, но отговорен. С чувство на особена неловкост се приближих към този зализан по последна мода красавец. Господи, всичко бих дал да нямам работа с него, да не го виждам и да не го чувам! И по-рано не обичах господин Никострат, както и всички млади контета в града, не го обичах още когато беше мой ученик заради мързела, наглостта, хлапашката му самонадеяност, а след вчерашната история ми се повдига само като го гледам. Нямах представа как да се държа с него. Но какво да се прави, в края на краищата се решавам да произнеса: „Господин Никострат, чува ли се нещо по моя въпрос?“ Не се обръща дори, така да се каже, не ме удостоява с поглед. „Извинете, господин Аполон, но отговор от министерството още няма“ — казва и продължава да бие печатите си. Попристъпих от крак на крак и тръгнах към изхода, чувствувайки се отвратително, както винаги на обществени места. Внезапно той ме спира с абсолютно неочаквана новина: казва, че от вчера няма връзка с Маратина. „Какво говорите! — възкликвам. — Нима маневрите не са свършили?“ „Какви маневри?“ — учудва се той. Тук ме преряза. И досега не знам трябваше ли да го правя, но аз го погледнах внимателно и направо в лицето му казах: „Как така какви маневри! Същите, които благоволихте да наблюдавате миналата нощ.“ „Нима това бяха маневри? — със завидно хладнокръвие произнася господин Никострат, навеждайки се отново над своите пликове. — Това беше фойерверк. Прегледайте сутрешните вестници.“ Трябваше, трябваше да му рекна аз две-три думички на него, както бяхме сами в стаята, но нима мога така…
Когато се върнах на „петачето“, вече се спореше за същността на нощния феномен. Бяха дошли още Миртил и Пандарей. Пандарей беше с разкопчана куртка, небръснат и уморен след нощното дежурство. Миртил не изглеждаше по-добре — цялата нощ караулил около дома си в очакване на нещастия. Всички държаха сутрешни вестници и обсъждаха дописката на „наш наблюдател“ под заглавие „Празникът е пред прага“. „Наш наблюдател“ съобщаваше, че Маратина се подготвя за празника на своята 153-годишнина и както се разбрало от добре осведомени източници, през миналата нощ е бил възпроизведен тренировъчен фойерверк, на който са могли да се любуват жителите на околните градчета и селца в радиус до двеста
