Побързах към „петачето“.
Почти всички наши се бяха скупчили пред входа на кметството и ожесточено спореха около някакви странни следи в праха. Оставил ги самият марсианин — това вече било известно съвсем точно. Морфей твърдеше, че дори той, препатилият бръснар и масажист, никога не бил виждал такива чудовища. „Паяци бе — казва, — грамадни мъхнати паяци. Тоест при тях самците са мъхнати, а самките — съвсем голички. Ходят на задните лапи, а с предните хващат. Видя ли следите? Гнусна работа! Съвсем като дупки. Ей на, оттук е минал.“ „Работата не е там, че е минал — дълбокоумно нарежда Силен. — На Земята силата на привличане е по-голяма; Аполон ще потвърди, че те така с краката не са способни дори да мръднат. И затова си имат специални пружинени кокили, които правят въпросните дупки.“ „Правилно, кокили — потвърждава Япет с превързана буза. — Само дето не са съвсем кокили. Кола имат такава, на кино съм я виждал. Не на колела, ами на такива лостове като кокили.“ „Пак нашият ковчежник го е измъдрил — подхвърля злъчният Парал. — Миналия път удари град с невиждана сила, поминалия налетяха скакалци, а сега и марсиани е уредил — на нивото на епохата, във връзка с овладяването на космическото пространство.“ „Не мога да гледам тези следи равнодушно — казва Морфей. — Гнусна работа. Да бяхме му ударили по едно, старчета?“ Калаид, който отдавна се натискаше, съскаше и се гърчеше, на края произнесе: „В-времм-мето е чуд-десно, момчета, к-как спахте?“ Заради този свой дефект на речта той винаги изостава от хода на събитията. А ветеринар е все пак човекът, можеше и да каже нещо полезно относно следите. „А Миртил вече си плю на петите“ — казва Димант, кикотейки се глупаво. — „Сбогом, казва, Диманте, ние с теб свястно я карахме. Наглеждай, казва, бензиностанцията, а ако ли стане нещо, казва, изгори я, за да не попадне в ръцете на врага.“ Тук аз предпазливо питам какво се чува за Маратина. „Маратина, казват, изгоряла до основи — откликва с охота Димант. — Звънили оттам, казват, предлагат да се запази спокойствие.“ Убедих се окончателно, че всичко това са зловредни слухове и бях готов да ги опровергая, но точно тогава се разнесе вой на полицейска сирена и всички се обърнахме.
През площада със заешки зигзаг търчеше, залитайки, Минотавър, опърпан и подпухнал, а Пандарей го преследваше на полицейски всъдеход. Стърчеше прав, сграбчил предното стъкло, и крещеше, размахал белезници. „Край, сега ще го стигне“ — предсказа Морфей. „Лесно е да се каже — възрази Димант. — Я виж.“ Минотавър изтича до един телеграфен стълб, обгърна го с ръце и крака и запълзя нагоре. Но Пандарей вече беше скочил от всъдехода и се вкопча в гащите му. Двамата с младшия полицейски смъкнаха нужникаря от стълба, бутнаха го в колата и му надянаха белезници. След това младшият полицейски го отведе, а Пандарей, изтривайки се с носна кърпа и разкопчавайки се ходом, тръгна към нас. „Хвана го — рече Морфей на Димант. — Вечно спориш.“ Пандарей се приближи и попита какво ново. Обясниха му за марсианските следи. Той незабавно приклекна и потъна в изследване на обстоятелствата. Дори ме обхвана неволно уважение към него — веднага се набиваше на очи истинската му професионална рутина: гледа следите някак отстрани, без да докосва нищо. Предчувствувах, че ей сега всичко ще се изясни. Пандарей обикаляше около следите като патица, широко клатейки опънатия си задник, и непрекъснато повтаряше: „Аха… Всичко е ясно… Аха… Ясно…“ Ние търпеливо чакахме, само Калаид се напъваше да произнесе нещо и съскаше. На края Пандарей се изправи с пъшкане и оглеждайки площада, сякаш с намерението да открие някого, произнесе решително: „Двама. Парите са изнесли в чувал. Единият притежава бастун с шип, вторият пуши «Астра».“ „И аз пуша «Астра»“ — подхвърля злъчният Парал. И Пандарей веднага го фиксира. „Какви двама? — пита Димант. — Марсиани ли?“ „И аз в началото мислех, че не са наши — бавно започва Пандарей, без да сваля поглед от Парал. — И аз ей така си мислех в началото, че са момчетата от Милее.“ Тук най-после Калаид се отпушва: „Н-н-няма да го ст-т-тигне с колата.“ „И какво става с марсианите? — пита Димант. — Не разбирам.“ Пандарей, все така игнорирайки директните въпроси, оглежда Парал. „Я ми дай цигарката си, старче“ — казва. „Това пък защо?“ — пита Парал. „Интересувам се да видя маниера на твоето захапване — обяснява Пандарей, — а също и къде си бил между шест и седем тази сутрин.“ Ние се обърнахме към Парал и тогава Парал рече, че според него Пандарей е най-големият тъпак в света, ако не се брои онзи кретен, който е назначил Пандарей на работа в полицията. Бяхме принудени да се съгласим и започнахме да тупаме старшията по гърба: „Да, Пандарей, ти, старче, го даде на празен ход. Не разбра, Пан, че тези следи са марсиански. Пък и откъде, дърто, да си чувал за марсианите? Това не ти е нужникарят!“ Пандарей започна по-малко да се издува, но тогава от кметството излезе еднокракият Полифем и ходом се вряза в нашето веселие. „Мръсна работа, старчета! — загрижено каза той. — Марсианците настъпват, завзели Милее! Нашите бягат, изгарят посеви, взривяват мостове зад гърба си.“ Пак ми се подкосиха краката, даже нямах сили да се дотътря до скамейката. „Направили десант на юг, две дивизии! — викна Полифем. — Скоро ще са тук!“ „Те вече бяха тук — рече Силен. — На такива специални кокили. Ей, на следите…“ Полифем само хвърли бегъл поглед и заяви с негодувание, че това били неговите следи, и всички веднага разбрахме — наистина неговите са. Даже не неговите, а на дървения му крак. За мен това беше голямо облекчение. Тогава Пандарей закопча куртката си от горе до долу и гледайки над главите ни, кресна: „Поговорихме — край! Разпръсниии се! В името на закона.“
Влязох в кметството. Там всичко беше наблъскано с някакви плоски чувалчета — коридорите, стълбищните площадки и дори приемната. От тях се разнасяше непозната миризма и прозорците бяха изцяло разтворени, но иначе всичко си беше нормално: господин Никострат седи зад бюрото и пили ноктите си. Хилейки се многозначително и с твърде съмнителна интонация, той ми дава да разбера, че що се отнася до марсианците, няма право да се разпростира нашироко поради характера на служебните си задължения, но смеел с положителност да твърди, че това едва ли ще има някакво отношение към въпроса за пенсията. Достоверно било само едно: вече ще е неизгодно по нашите места да се сее пшеница, а ще е изгодно да се сее някакво ново хранително растение с универсални, както той се изрази, свойства. В тези торби, значи, са семената и още днес ще започнат да ги разпределят между фермите в окръга. „А откъде са торбите?“ — питам. „Доставиха ги“ — отвръща той авторитетно. Превъзмогнах смущението си и поисках да бъда осведомен кой точно ги е доставил. „Официални лица“ — рече, измъкна се иззад масата, извини се и пое с разхайтената си походка към стаята на кмета. Аз влязох в канцеларията и побеседвах с машинописките и пазача. Колкото и да е странно, те потвърдиха почти всички слухове за марсианците, но не оставиха у мен впечатлението за достоверна информираност. Омръзнаха ми тези слухове! Никой не вярва в тях, а всички ги повтарят. И така се стяга до изопачаване на най-елементарните факти. Полифем например и неговите взривени мостове. Ето какво е станало в действителност: дошъл Полифем на „петачето“ първи видели го през прозореца и го поканили да поправи пишещата машина. Докато се трудил и развличал момичетата, разказвайки как му откъснали крака, в канцеларията влязъл господин кметът, постоял, послушал със замислен вид, казал загадъчната фраза: „Да, господа, очевидно всички мостове са изгорени“ — и се върнал в кабинета си, откъдето веднага поръчал сандвичи със сардинки и бутилка фаргоска бира. А Полифем разтълкувал това на момичетата в смисъл, че мостовете се изгарят при отстъпление с цел да се възпрепятствува напредването на противника. Останалото е ясно. Каква глупост! Сметнах за свой дълг да обясня на чиновниците от кметството, че въпросната тайнствена фраза на господин кмета означава всичко на всичко: приетото решение е окончателно. Естествено, по лицата им премина сянка на облекчение, смесена впрочем и с известно разочарование.
На „петачето“ нямаше никого, Пандарей ги беше разгонил. Почти съвсем успокоен, тръгнах към Ахилес да му разкажа за новите си придобивки и да опипам почвата относно архитектурната серия; може пък и да вземе унищожената — чиста, все едно, няма да намери. И без това ги събира с лепенки. Но Ахилес също се намираше под гнета на витаещите слухове. На моето предложение той разсеяно отговори, че заслужавало да се помисли, и без сам да забележи, подхвърли блестяща идея: „Марсианите — каза, — са нова власт. А ти знаеш, Феб, нова власт — нови марки.“ Бях поразен — как сам не стигнах до тази простичка мисъл! Наистина, ако слуховете, макар и само отчасти, са верни, то първата разумна акция на въпросните митични марсианци ще бъде пускането на нови марки или в краен случай подпечатването на нашите стари. Набързо се сбогувах с Ахилес и право в пощата. Разбира се, никаква кореспонденция с нови марки нямаше и въобще в пощата нямаше нищо ново. Кога най-после ще се отучим да вярваме на слухове! Добре известно е, че Марс има разредена атмосфера, климатът там е прекалено суров и вода — основата на всичко живо — почти няма. Митовете за каналите отдавна напълно са развенчани, оказаха се всичко на всичко зрителна измама. Накратко, всичко това ми напомня паниката по-миналата година, когато еднокракият Полифем тичаше из града с чифте и крещеше, че от столичния зоопарк бил избягал гигантски тритон-човекоядец. Миртил тогава пак се изхитри да изнесе цялата къща и две седмици не събра кураж да се върне.
Помътеният разум на моите необразовани съграждани, приспан от монотонния им начин на живот, и при
