не ми се надсмива. Въобще, ако размислим трезво, той съвсем не е лош човек и Артемида постъпва не само аморално, но е неблагородно. Пък и този Никострат да е нещо!
Прибирам се в къщи към девет и гледам — двамината пак си седят в градинката на скрито, е, не се целуват, но все пак човек трябва да има и съвест! Влязох в градината, хванах Артемида за ръката и му заявявам на онова конте: „Довиждане, господин Никострат, лека нощ.“ Артемида си дръпва ръката и хуква, без да каже думичка. А онзи нехранимайко, опитвайки се несръчно да прикрие неловката ситуация, захваща да ми приказва за общинските препоръчителства, които следвало да се прилагат към молбата за пенсия. Стоя и го слушам. С тояга трябва да го изхвърля от градината, пък стоя и го слушам. Проклета моя деликатност.
И неувереност. Това вече е комплекс за малоценност! Изведнъж онзи се ухилва гадничко и казва: „А как живее очарователната госпожа Хермиона? Вие, господин Аполон, сте късметлия. От такава икономка и аз не бих се отказал.“ Нещо вътре в мен се преобърна и съвсем онемях. А онзи, без да дочака отговор — пък и за какво ли му е моят отговор? — си тръгва, кикотейки се по цялата улица, а аз останах сам в тъмната градина.
Няма как, трябва да узаконя някак отношенията си с Хермиона. Знам, че това хич и не ми е дотрябвало, но душевното спокойствие изисква жертви.
3 юни
Понякога ме обхваща истински ужас при мисълта, че работата с пенсията не върви. Всичко в мен се свива и с нищо не мога да се захвана.
Но ако разсъждаваме логично, всичко трябва да завърши в най-благоприятна светлина. Първо: изкарах като учител тридесет години, ако не се брои прекъсването през войната. По-точно — тридесет години и два месеца. Второ: нито веднъж не съм сменял местоработата си, никога не съм прекъсвал стажа заради пътувания и тям подобни отвличащи обстоятелства и само веднъж преди седем години взех кратковременна неплатена отпуска. А участието във военните действия не може да се смята за прекъсване на стажа — това е ясно. По приблизителни сметки през моите класове са минали над четири хиляди ученици, почти цялото сегашно градско население. Трето: в последните години заемах авторитетно положение и точно три пъти съм замествал директора през неговите почивки. Четвърто: работих безупречно, имам шестнадесет благодарности от министерството, личен адрес от покойния вече министър по повод петдесетгодишнината ми, а също и бронзов медал „За усърдие на нивата на народната просвета“. Отделил съм специално чекмедже за благодарствени писма от родители. Пето: моята специалност. Сега всички са откачили с този Космос, така че астрономията е актуален предмет. Според мен и това е довод. И като погледнеш всичко — може ли да има някакви съмнения? Ако бях на мястото на министъра, без да се замислям, щях да дам на такъв като мен първа степен! Господи, кога най-после ще се успокоя? Всъщност не ми трябва чак толкова много в този живот: три-четири цигарки, напръстник коняче, дребни пари за карти и това е. Е, и за марките, разбира се. Първа степен са цели сто и петдесет месечно. Сто ще давам на Хермиона за домакинството, двадесет — в книжка бели пари за черни дни, а останалото ще си е само за мен. И за марки ще стигат, и за всичко останало. Нима не съм заслужил?
Лошо е, че старият човек никому не е потребен. Изстискат те като лимон и върви да мреш. Благодарности, поздравления? Че кого вече интересува това? Медал? Че кой вече няма медал? И винаги ще се намери някой да се заяде, че си бил в плен. Бил ли си в плен? Бил съм. Три години? Три. Край! Значи, стажът ти се прекъсва за три години, получавай си третата степен и не раздувай преписката.
Ех, да имах връзки… Между другото един мой ученик, а именно генерал Алким, и досега седи в Долния конгрес. Какво ли, ако му пиша? Трябва да ме помни: имахме много от онези дребни конфликти, за които учениците с удоволствие си спомнят, щом станат на възраст. Ей богу, ще му пиша! Така директно и ще започна: „Здрасти, момче. Ето аз вече съм стар…“ Ще почакам малко и ще му пиша.
Целия ден си седях в къщи: Хермиона вчера беше на гости у леля си и ми донесе дебел пакет със стари марки. Разгръщайки го, получих огромно удоволствие, с нищо не може да се сравни — то е като безкраен меден месец. Намериха се няколко великолепни екземпляра, наистина всички изпортени, трябва да се реставрират. Миртил разпъна в двора палатка и живее там с цялото си домочадие. Фука се, че можел да се комплектува и да се изнесе само за десет минути. Според него връзка с Маратина все още няма. Навярно лъже. Пияният Минотавър налетял с мръсната си цистерна върху червения автомобил на господин Лаомедонт и се сбил с шофьора. И двамата отвели в участъка. След това задържали Минотавър до пълно отрезвяване, а шофьора, казват, закарали в болницата. Все пак има справедливост на този свят! Артемида кротува като плъхче — всеки момент Харон може да се върне. Нищо не казвам на Хермиона. Може някак да се размине.
Ех, ако получа първа степен!
4 юни
Току-що изчетох вечерните вестници, но така и нищичко не разбирам. Без съмнение случили са се някакви промени. Но какви именно? И вследствие на какви събития? Обичат у нас да си послъгват и туйто.
Сутринта след кафето поех към „петачето“. Утрото-хубаво, топло.(Температура — плюс седемнадесет, облачност — нула бала, вятър — южен, един метър в секунда според моя анемометър.) На излизане видях Миртил да се суети около разгънатата на земята палатка. Питам го: „Какво така?“ „Добре де, добре — отговаря той, силно раздразнен. — Намериха се и тарикати. Стойте и чакайте, докато всички ви изколят.“ На Миртил не хващам вяра за пукнат грош, но от такива приказки винаги ме полазват тръпки. „Ама какво е станало?“ — питам. „Марсианци“ — отговаря лаконично и продължава да натиска палатката с коляно. Не го разбрах веднага, може би точно затова от тази странна дума усетих, че идва нещо страшно и непреодолимо. Краката ми се подкосиха и седнах на бронята на камионетката. Миртил — нито дума, само пръхти и сумти. „Как го каза?“ — питам. Той сгъва палатката, мята я в багажника и запалва цигара. „Марсианци са ни нападнали — казва шепнешком. — Сега вече ще ни видят сметката. Запалили Маратина, казват, до основи, десет милиона убити за една нощ, представяш ли си? А сега натиснали и нашето кметство. Властта е вече тяхна, тъй че — кран! Забранили да се сее, а сега, казват, на всички ще изрязват стомасите. Трябвали им за нещо тези стомаси, представяш ли си? Само че за Миртил да имат да взимат, и на него стомахът му трябва. Като чух, веднага ми стана ясно — новите порядки не са за мен; ако щат всички да изпукат, аз отивам във фермата на брата! Старата и децата вече изпратих с автобус. Ще изчакаме, ще се огледаме по-нататък, ще видим кой какво.“ „Почакай — казвам, ясно разбирайки, че лъже, и все пак… — Стой, Миртил, какво дрънкаш! Кой нападнал? Кой изгорил? Зет ми е в Маратина.“ „Отпиши го зет си — казва Миртил съчувствено и хвърля фаса. — Брой дъщеря си за вдовица. Тъкмо секретарят ще се уреди… Е, тръгвам. Сбогом, Аполон. С теб свястно я карахме. Нямам ти зъб за нищо и ти не ме споменавай с лошо.“ „Господи! — крещя отчаяно, съвсем изгубил ума и дума. — Кой ни е нападнал бе, човек?“ „Марсианци, марсианци! — казва той пак шепнешком. — Оттам! — И вдига показалец към небето. — От комета се смъкнали.“ „Хайде бе, марсианци?“ „Добре де, добре. Ти си даскал, по ги разбираш. А на мен ми е все едно кой ще ми разпори корема.“ „Господи, Миртил — казвам, разбирайки най-после, че всичко от начало до край е лъжа. — Ама не може така, стар човек си, внуци имаш. Какви ти марсианци, щом Марс е безжизнена планета. Няма живот там, научен факт е.“ „Добре де, добре — мърмори Миртил, но вече с явно съмнение. — Ега ти и научният факт.“ „Не «добре де», ами наистина си е факт — казвам. — Питай който искаш учен. Какво ти учен, всеки, ученик го знае.“ Миртил изпъшква и излиза от кабината. „Всичко да върви по дяволите! Кого да слушам? Тебе ли да слушам? Или Пандарей да слушам? Нищо не разбирам.“ Плюна и хлътна в къщи.
Аз също реших да се върна в къщи, за да позвъня в полицията. Пандарей, както се разбра, бил много зает, защото Минотавър разбил решетката на ареста и избягал, и сега Пандарей трябвало да организира хайка. Иначе някой наистина преди час и половина бил дошъл в кметството, уж началство, пък може даже и марсианин, ходят слухове, че може би е марсианин, но относно изрязването на стомасите отгоре не са спуснати никакви указания и въобще на него не му е до марсианците, защото според него един Минотавър бил много по-лош от всички марсианци, взети заедно.
