километра. Достатъчно е Харон да замине в командировка, и нашият вестник катастрофално затъпява. Поне да бяха се потрудили да помислят как ще изглежда фойерверк от разстояние двеста километра. Мъничко поне да бяха се замислили откога фойерверките се придружават от подземни тласъци. Без закъснение изложих всичко това пред нашите, но те ми отговориха, че сами знаят колко е две и две, и ме посъветваха да прочета „Милески известител“. В „Известителя“ черно на бяло пишеше, че предната нощ „жителите на Милее имаха възможността да се любуват на впечатляващи със своята зрелищност военни маневри с използуването на най-новите средства на бойната техника.“ „А аз какво ви говорих!“ — исках да възкликна, но Миртил ме изпревари. Разказа, че рано сутринта в бензиностанцията дошъл да зарежда непознат шофьор от фирмата „Далечни превози“, взел сто и петдесет литра бензин, две бутилки масло, каче мармалад и под секрет му съобщил, че през нощта по неизвестни причини се взривили подземните заводи за ракетно гориво. Уж били загинали двадесет и трима от охраната и цялата нощна смяна и още сто седемдесет и девет човека безследно изчезнали. Всички изтръпнахме, но злъчният Парал агресивно се нахвърли: „А за какво, пита се, му е трябвало тогава мармалад?“ Този въпрос постави Миртил в безизходица. „Добре де, добре — каза. — Чухме. Стига сте се заяждали.“ И не можеш да възразиш — наистина за какъв дявол е мармаладът? Калаид зафъфла, разтресе се, но така и нищо не продума. Тогава отпред се надига старото магаре Пандарей. „Старчета — казва, — слушайте. Какви ви там ракетни заводи. Мармаладени заводи са били, ясно ли е? Ха сега да ви видя!“ Останахме като треснати. „Подземни мармаладени заводи? — казва Парал. — Ех, дърто, днес си в отлична форма.“ Започнахме да потупваме Пандарей по гърба: „Да, Пан, направо си личи, лошо си спал снощи, старче. Скапал те е Минотавър, спуканата ти е работата. Време ти е за пенсия, приятелю.“ „Полицай, а сам всява паника“ — обидено каза Миртил, единственият, който прие думите на Пандарей сериозно. „Затова е и Пан, за да всява паника“ — остроумничеше Димант. И Полифем добави нещо остроумно, но съвсем неприлично. Докато се развличахме, Пандарей стърчеше като дирек, надуваше се буквално пред очите ни и току въртеше глава — точно като бик, на който матадорите досаждат. В края на краищата той пристегна куртката, закопча всички копчета и гледайки над главите ни, кресна: „Побъбрахме — край! Разпръсниии се! В името на закона.“ Миртил пое към бензиностанцията си, а останалите се отправихме към кръчмата.
В кръчмата незабавно си поръчахме бира. Ето от това удоволствие бях лишен, докато не се пенсионирах! В градче като нашето всички познават учителя. И не знам защо родителите на твоите ученици си въобразяват, че си чудотворец и с личния си пример можеш да попречиш на децата им да се втурнат по техните стъпки. Кръчмата от сутрин до късно през нощта буквално гъмжи от въпросните родители, но ако ти си позволиш невинна чашка бира, на другия ден непременно те чака унизителен разговор с директора. А аз си обичам кръчмата! Обичам да поседя в прилична мъжка компания, търпеливо и сериозно да беседвам на произволни теми, да ловя разсеяно бръмченето на гласовете и звъна на чашите зад гърба си, да разкажа и послушам солено анекдотче, да поиграя белот — по мъничко, но с достойнство! — и като спечеля, да викна на всички по чашка. Ама нейсе.
Япет ни донесе халбите и се разприказвахме за войната. Еднокракият Полифем заяви, че ако това било война, щяло вече да има мобилизация, а злъчният Парал възрази, че ако наистина е война, ние отдавна нямало да сме на тоя свят. Не обичам разговорите за война; с удоволствие бих побъбрал за пенсийката, но къде ти… Полифем пльосна патерицата напреки на масата и попита какво собствено разбира Парал от войни. „Знаеш ли например какво е това базука? — заплашително попита той. — Знаеш ли какво е да седиш в окоп, срещу теб да напират танкове и докато се усетиш, вече си напълнил гащите.“ Парал възрази, че по въпроса за танковете и пълните гащи нищо не знае и не иска да знае, но — виж — за атомната война всички знаем еднакво. „Лягаш с крака към епицентъра и пълзиш към най-близкото гробище“ — каза той. „Мухльо си ти и мухльо ще си умреш, нестроевак! — обижда еднокракият Полифем. — Атомната война е война на нерви, загряваш ли? Те — нас, ние — тях и който първи напълни гащите, той губи.“ Парал нехайно сви рамене и Полифем окончателно избухна: „Базуки! — крещи. — Гаубици! Огън — и гащите пълни! Тъй ли е, Аполон?“ Като се накрещя до насита, удари го на спомени: как двамата сме отблъсквали в снега танкова атака. Въобще не мога да търпя тези спомени! Накъдето и да се обърнеш — посрани гащи. Не знам, може и тъй да е било, не помня. Пък и не обичам да се връщам към онези времена. А Полифем какъвто си беше в казармата, такъв и си остана. Нямам представа какво още трябва да откъснеш на човека, та веднъж завинаги да престане да бъде унтерофицер? А може би цялата работа е в това, че не му се случи да попадне в „дупка“, както на мен? Или всичко е въпрос на характер?
Заседяхме се и аз реших между другото да се наобядвам. Обикновено Япет храни добре, но този път фирменият специалитет — супа с топчета — беше само зехтин, не се сдържах и го казах. Стана ясно, че Япет трети ден е с такъв непоносим зъбобол, че нищичко не можел да опита, както трябва. „А помниш ли, Феб, как ти избих един зъб?“ — тъжно попита той. Оставаше и да не помня! В седми клас бяхме, едновременно ухажвахме Ифигения и всеки ден се биехме. Боже мой, колко далечни са времената, когато можех да се бия! Ифигения е женена на юг за някакъв инженер, даже вече се сдобила с внуци и гръдна жаба.
Когато отивах към Ахилес, пред дома на господин Лаомедонт стоеше страшната му червена кола с бронирани стъкла, а зад волана пафкаше онзи гнусен младок, дето винаги издевателствува над мен. И сега така се лепна за мен, че се наложи достойно да мина на другата страна на улицата, без да му обръщам никакво внимание. Ахилес се мъдреше зад касата и разглеждаше своя „Космос“. Откак се сдоби с този син триъгълник със сребриста препечатка, той по правило вади класьора си винаги преди моето идване, уж случайно. Ясен ми е като бял ден, затова се разсейвам. Макар че, честно казано, сърцето ми се облива в кръв всеки път. Утешавам се поне, че е с лепенка. Така и му казах. „Да — казвам, — Ахил, думи нямам. Страшно нещо, братко, само да не беше с лепенка.“ Целият се изкривява и говори: „Хайде, на мен ли, гроздето, значи, било зелено.“ „Какво да правиш — отговарям спокойно, — лепенката си е лепенка, къде ще я денеш. Лично аз не бих взел такава марка за тази цена. За какво ми е с лепенка? Е, някои, разбира се — казвам, — имат толкова широки възгледи, че купуват и унищожени, и с лепенки, но на мен не ми отива, несериозно е някак. Такива взимам единствено за обменния фонд. Винаги ще се намери простак, за когото с лепенка или без лепенка е все едно.“ Ще те отуча аз теб да ми тикаш под носа тази сребриста препечатка!
Общо взето, добре си прекарахме времето. Той ме убеждаваше, че вчерашният фойерверк бил уникално полярно сияние, случайно съвпаднало с особен вид земетресение, а аз му набивах в главата за маневрите и за взрива в мармаладения завод. Невъзможно е да се спори с Ахилес. Виждаш го, че сам не хваща вяра на думите си, но пак спори и упорствува. Стърчи като монголска статуя, зяпа през прозореца и твърди едно и също: че в този град, значи, не само аз съм бил разбирал от природните феномени. Човек може да си помисли, че те там, в тяхното фармацевтично училище, действително са се занимавали със сериозни науки. Не, с никой от нашите не можеш да доведеш спора до разумен завършек. Полифем например никога не дискутира по същество. Истината въобще не го интересува, за него е важно едно: да засрами опонента. С абсолютно точни и известни на всеки образован човек аргументи аз му доказвам, че Земята, грубо казано, е кръгла. Той ожесточено и без успех атакува всеки аргумент поред, а когато стигнем до формата на земната сянка при лунни затъмнения, той ни в клин, ни в ръкав заявява нещо такова: „Сянка, сянка… Знаеш да засенчваш само! Първом си изрежи брадавицата под носа и си отгледай косми върху плешивината, пък тогава ела да спориш.“ Или, да кажем, Парал. Спорихме веднъж за начините за лечение на алкохолизма. И докато се огледаш, скочил към външната политика на тогавашния президент, а оттам — към проблема за панспермията. И което е най-удивителното: нито тогава, нито пък сега ми е до външната политика и до панспермията, докато от алкохолизъм — мъчително за всички околни — страдаше вторият племенник на Хермиона. Сега той е в армията военен фелдшер, а тогава целият ми живот беше един кошмар. Да, алкохолизмът наистина е бич за народите!
Спорът ни завърши с това, че Ахил донесе мечтаната бутилка и ударихме по чашка джин. Търговията му нещо не върви. Струва ми се, че и за джина не биха му стигали парите, ако не беше мадам Персефона. И днес дойдоха от нейно име. „Мога да предложа антибебе“ — казва Ахилес с деликатен шепот… „Не — отговаря куриерката, — помолиха за нещо по-сигурно.“ По-сигурно, виждате ли, за нея! Дотича и чирачето на Япет за капки против зъбобол, повече никой не намина и си побъбрахме до насита. Смених розовата „Монумент“ за неговата серия „Червен кръст“. Всъщност „Червен кръст“ не ми е притрябвала, но завчера Харон ми рече, че в редакцията се е получило обявление: „Търся «Червен кръст», предлагам с обърната препечатка.“ Трябва да се признае, колкото и да е странно — Харон е единственият в нашата къща, който
