най-малките колебания ражда наистина фантастични призраци. Светът ни прилича на потънал в дълбок сън кокошарник; стига само едва-едва да докоснеш перцето на някоя ярка, дремеща на пръта, и всички останали скачат в неописуемо вълнение, накокошинват се, кудкудякат и цвъкат куришки във всички посоки. А според мен животът и без това е достатъчно неспокоен, би трябвало да пазим нервите си. Някъде четох, че слуховете били много по-вредни за здравето, отколкото даже пушенето. Авторът доказваше горепосоченото с цифри. Беше написано още, че силата на въздействие на паническия слух е правопропорционална на невежеството на широките маси, и това е вярно, макар трябва да се признае, че и най-образованите от нас изненадващо бързо се поддават на общото настроение и са готови да се юрнат, където им видят ечите, в едно с обезумялата тълпа.
Имах намерението да разкажа всичко туй на нашите, но по пътя към кръчмата забелязах, че „петачето“ отново се е насъбрала тълпа. Отклоних се и се убедих, че слуховете вече са оказали своето разрушително действие. Никой не искаше да се вслуша в разсъжденията ми. Всички бяха прекомерно възбудени, а ветераните дрънкаха оръжие, още непочистено много добре от смазката. Разбира се, че от казармите на осемдесет и осми полк се върнали уволнени войници и разказали някакви врели-некипели.
По-миналата нощ полкът бил вдигнат в тревога и определено време, а именно — до сутринта, прекарал в бойна готовност по бронетранспортьори и камиони на плаца. Сутринта отменили тревогата и вчерашният ден си минал, както обикновено. Снощи всичко се повторило с тази обаче разлика, че с вертолет пристигнал полковник от генералния щаб, наредил да се строят в каре и без да слиза от вертолета, произнесъл дълга и абсолютно неразбираема реч, след което излетял, а полка разпуснали изцяло. Трябва да кажа, че войниците, вече порядъчно заредени при Япет, говореха съвсем неясно и току подхващаха известната непристойна песничка „Ниоба, Ниобея, по тебе аз лудея…“ Стана ясно обаче, че в речта си полковникът от генералния щаб не е изрекъл и думичка за марсианци. Най-точно казано, полковникът говорил само за две неща — за високия патриотичен дълг на воините и за техния стомашен сок, свързвайки по непонятен начин двете понятия в едно. Самите войници, разбира се, не схванали тънкостите, но разбрали ясно, че който от днес бъде заловен с дъвка „нарко“ или с цигара „опи“, незабавно ще изгърми в карцера за десет денонощия и там ще го скапят. Веднага подир отлитането на полковника командирът на полка, без да разпуска карето, наредил на младшите офицери и сержантите да извършат пълен обиск за предмети, подлежащи на конфискация — цигари и дъвки с тонизиращи вещества. Повече войниците нищо не знаеха, пък и не искаха да знаят. Мъжки прегърнали се през рамо, те с такъв заплашителен вид гърмяха „Ниоба, Ниобея, за тебе мършавея…“, че ние побързахме да се разпръснем.
Полифем се тръшна със своята патерица и двуцевката на скамейката и закрещя, че генералите ни предали, че наоколо всички са шпиони и че истинските патриоти трябва да [???] сплотят около високото знаме, тъй като патриотизмът и така нататък. Не може да живее Полифем без патриотизъм и това си е. Без крак може да живее, ама на — без патриотизъм не може. Когато прегракна и замълча, за да запуши, аз се опитах все пак да вразумя нашите и понечих да разкажа, че живот на Марс няма и не може да има, че всичко това са измишльотини, но пак не дадоха да продумам. Отначало Морфей ми тикна под носа сутрешния столичен вестник с голяма статия „Има ли живот на Марс?“ Във въпросната статия всички досегашни научни данни се подлагаха на иронични съмнения, а когато аз, без да губя присъствие на духа, се опитах да дискутирам, Полифем се промъкна до мен, сграбчи ме за врата и гневно изхриптя: „Бдителността ни приспиващ, а, мръснико неден! Шпионин марсиански, лайно плешиво! Такива като теб — до стената!“ Не понасям да се отнасят така към мен. Получих сърцебиене и закрещях за полиция. Виж ти какво хулиганство! Цял живот няма да му простя аз на Полифем, какво си въобразява той! Измъкнах се, нарекох го еднокрака свиня и отидох в кръчмата.
Приятно е да се убедиш, че патриотарските вопли на Полифем са противни не само на теб. В кръчмата вече седяха някои и други от нашите, всички бяха превзели Кронид — архивариуса, — поят го подред с бира и го разпитват относно сутрешното посещение на марсианина… „Какво пък с тези марсиани — говори Кронид и се пули пиянски. — Марсианци като марсианци! Единият го наричат Калханд, другият — Елей и двамата са южняци, с ей такива носове…“ „Ами колата?“ — питат го. „Кола като кола, черна, лети… Не, не вертолет. Лети си бе и туйто. Какво, аз да не съм ви летец! Откъде мога да знам как лети…“ Аз похапнах, почаках, докато го оставят на мира, взех два джина и се присламчих до него. Но Кронид вече за нищо не го биваше — очите му сълзят, само гаврътва като автомат чашка след чашка и мърмори: „Марсиани като марсиани, единият — Калханд, другият — Елей… Черни, летят… Не, не дирижабли… Ебей, ти казвам… Не аз, ами летецът…“ И заспа.
Когато в кръчмата се втурна Полифем със своята банда, аз най-демонстративно поех към къщи. Миртил още не е заминал — разгънал палатката, седи и готви вечеря на газовия примус. Артемида я нямаше, отишла някъде, без да се обади, а Хермиона чистеше килимите. За да се успокоя, започнах да реставрирам марки. Приятно е все пак да си помислиш до какво майсторство съм стигнал. Не знам способен ли е някой да различи положеното от мен лепило от оригиналното. Във всеки случай Ахилес не е способен.
Думата ми е за днешните вестници. Странно нещо са тези вестници. Почти всички колони са заети от разсъждения на разни там лекари за разумните режими на хранене. С някакво неестествено негодувание се говори против медицинските препарати, съдържащи опиум, морфин и кофеин. Добре де, ако ме заболи черният дроб, трябва да търпя, така ли! В нито един вестник няма филателна рубрика, за футбола — нито думичка, но затова пък всички вестници препечатват гигантска, абсолютно безсъдържателна статия за значението на, стомашния сок. Човек може да си помисли, че аз например нищичко не знам за значението на стомашния си сок. Нито една телеграма от чужбина, нито думичка за последиците от ембаргото, а ми захванали глупава дискусия за пшеницата, в пшеницата, значи, нямало достатъчно витамини, пшеницата, ако искате да знаете, твърде леко се поддавала на вредителите, а някой си Марсий, магистър на селскостопанските науки, стигнал дотам, че хилядолетната история на култивирането на пшеницата и другите житни култури (овес, царевица, маис) били световна грешка на човечеството, която грешка впрочем още не било късно да поправим. Не разбирам от пшеница, специалистите по знаят, но статията е написана в недопустимо критикарски, бих казал, дори подривен тон. Направо се вижда, че този Марсий е типичен южняк, нихилист и кресльо.
Вече е дванадесет, а Артемида още я няма. И в къщи не се е върнала, и в градината не се мярка, а по улиците шарят пияни войници. Можеше поне да позвъни къде се намира. Ще дойде Хермиона и ще попита за Артемида, представа нямам какво ще отговоря. Не обичам такива разговори, не ги понасям. Пита се: откъде ми дойде на главата такава дъщеря? Покойницата беше скромна женица, само веднъж се увлече с градския архитект, но какво ти увлечение — две-три бележчици, едно писъмце. Самият аз никога не съм бил коч, както би се изразил Полифем. И досега си спомням с ужас своето посещение при мадам Персефона. Не, такова прекарване на свободното време не е за цивилизован човек. Все пак любовта, дори и възможно най-плътската, е тайнство и да се занимаваш с любене в компанията на макар и добре познати и доброжелателни хора, съвсем не е така увлекателно, както се описва в някои книги. Опазил ме господ, не си мисля, разбира се, че моята Артемида сега се е отдала на вакхически танци сред бутилки, но можеше поне да позвъни. Човек само да се чуди на глупостта на зет ми. На негово място аз отдавна бих се върнал.
Мислех да затворя дневника и да отида да спя, когато ми хрумна следната мисъл: а може би Харон не случайно се задържа толкова в Маратина? Пепел ми на устата, ама аз, струва ми се, подушвам къде е тайната. Нима вече са се решили? Спомням си онези сборища под моя покрив, неговите странни приятели с вулгарни навици и гадни маниери — механици някакви с груби гласове, пиещи уиски без сода и пушещи отвратителни евтини пури; някакви остригани кресльовци с болнав цвят на лицето, издокарани в джинси и шарени ризи, които никога не изтриват обувки пред входа; и всички тези техни разговори за световно правителство, за някаква технокрация, за разните невъзможни „изми“, които са абсолютни противници на всичко, гарантиращо на мирния човек спокойствие и безопасност; сега си спомням и разбирам какво е станало. Да, моят зет и неговите съучастници са екстремисти и ето — дошло им е времето. Всички тези разговори за марсианци са само изопачен отзвук на истинските събития. Във всички времена заговорниците са обичали гръмката и тайнствено звучаща дума и не е изключено сега да са се нарекли „марсианци“ или някакво „Дружество по благоустрояването на планетата Марс“, или, да речем, „Марсианско възраждане“. Даже фактът, че магистърът на селскостопанските науки носи името Марсий, ми звучи многозначително; напълно е вероятно той да е глава на преврата. Става неясна само омразата на погромаджиите към пшеницата и нелепата им заинтересованост от стомашния сок. Сигурно е само отклоняваща маневра с цел да бъде шашната обществеността.
