не им възлагай. Или — веднъж се намъкна в час по физкултура, наруга учителя с най-долни думи и започна с дървения си крак да учи децата на строева подготовка. Че ако него го поставиш в патрул, ще гърми с чифтето по всеки, докато не стане ненужно снабдяването града с продоволствия. Ами той и на марсианците, моля ви се, ще се нахвърли, а те за отмъщение ще вземат да ни подпалят града. Но нашите старчета са като деца, ей богу. Патрули, та патрули! Плюх демонстративно и тръгнах към кметството.
Господин Никострат пилеше ноктите си и на моите стеснителни въпроси отговори горе-долу така. Финансовата политика на правителството се променя съобразно новите условия. Важна роля в паричното обръщение вече ще играе така нареченият стомашен сок. Следва да се очаква, че в най-близко време гореспоменатият сок ще има валидност наравно с парите. Засега няма специални разпореждания относно пенсиите, но имаме твърдото основание да предполагаме, че след като данъците ще се приемат, във вид на така наречения стомашен сок, то и пенсиите ще се изплащат във вид на така наречения стомашен сок. Сърцето ми се сви, но се съвзех и направо попитах господин Никострат, не трябва ли думите му да се разбират в смисъл, че така нареченият стомашен сок не е съвсем стомашен сок, а представлява в същността си някакъв символ на новата финансова политика. Господин Никострат неопределено повдигна рамене и продължавайки да се възхищава от ноктите си, произнесе: „Стомашният сок, господин Аполон, си е стомашен сок.“ „Но за какво ми е на мен стомашен сок?“ — попитах, напълно отчаян. Той втори път повдигна рамене и отбеляза: „Вие прекрасно знаете, че стомашен сок е необходим на всеки гражданин.“ Беше ми абсолютно ясно, че господин Никострат или лъже, или нещо премълчава. Така се отчаях, че поисках визита при господин кмета. Беше ми отказано. Тогава напуснах кметството и се записах в патрулните органи.
Ако на човек, съвестно проработил тридесет години на нивата на народната просвета, му предложат за награда канче стомашен сок, този човек има пълнота право да демонстрира в известна степен недоволство. Марсианите ли са виновни, или не са марсианите — няма абсолютно никакво значение. Не понасям никакви анархистични действия, но за своите права съм готов да се боря с оръжие в ръка. И макар всички да разбират, че протестът ми има чисто символичен характер, нека се замислят, нека знаят, че нямат работа с някаква безсловесна твар. Разбира се, ако донорските пунктове станат система и ако банките наистина приемат сок срещу валута, аз ще се отнеса към всичко това по-иначе. Но за банките и касите единствено Силен говори и засега е само непотвърден слух. Що се отнася до донорните пунктове: Морфей, който се записал в патрулните органи и решил незабавно да полее тази работа, се отдал в ръцете на едноокия, бандит, върна се със зачервени плачещи очи и показвайки една новичка шумоляща петарка, заяви, че фургоните, значи, си отиват. Ето — не може и да се говори за система, дойдоха и си отидоха. Ако си успял да си дадеш излишъка — добре, не си ли успял — ругай себе си. Това е възмутително според мен.
Полифем ме назначи в двойка с пелтека Калаид да патрулираме по площад „Съгласие“ и прилежащите към него улици от дванадесет до два през нощта. Давайки ни удостоверението, собственоръчно написано от Силен, той трогателно ме потупа по рамото и рече: „Ех, ти стара гвардийо! Какво щяха да правят тези говнени навлеци без нас, Феб! Знаех си, че в решителния час ще бъдем рамо до рамо.“ Прегърнахме се, просълзени и двамата. Всъщност Полифем не е лош човек, само дето обича да му се подчиняваш безпрекословно. Напълно разбираемо желание. Поисках разрешение да напусна и тръгнах към Ахилес. Патрулът си е патрул, но за всеки случай са необходими и предпазни мерки. „Какво е това стомашен сок? — питам Ахилес. — За какво може да служи? За какви цели е подходящ?“ Ахилес рече, че сокът е необходим за успешното смилане на храната и, значи, за нищо друго. Че това го знаех и без него. „Скоро ще мога да ти предложа голяма партида от така наречения стомашен сок — казах. — Може би ще вземеш?“ Каза, че ще помисли, и предложи да сменим моята непълна „Зоопарк“ за неперфорираната „Авиопоща“ от двадесет и осма година. Какво да му кажа, неперфорираната е уникално нещо, но Ахилесовата е с две лепенки и с някакво мазно петънце. Не знам, не знам…
На излизане от аптеката пак видях марсианската кола. Може и същата да е била, може и друга. Нарушавайки всички правила за движение, тя плаваше точно по средата на улицата, е, наистина със скоростта на пешеходец, тъй че можех да я разгледам добре; отивах към кръчмата, пътят ни беше общ. Първото ми впечатление се оказа абсолютно правилно: автомобилът най-много приличаше на прашен роял с аеродинамична форма. Сегиз-тогиз под него припламваше нещо, подскокваше леко, но това очевидно не беше повреда, защото транспортното средство продължаваше да се плъзга напред, без да спира дори за секунда. Нито прозорци можеш да различиш, нито врати — дори отблизо, — но най-много ме порази отсъствието на колела. Наистина фигурата ми не позволяваше да се наведа достатъчно и да погледна долницата й. Вероятно там все пак има колела — тъй де, не може съвсем без нито едно колело!
[???] неочаквано автомобилът спря. Разбира се, спря пред резиденцията на господин Лаомедонт. Помня, че с тъга си помислих: има на света хора, за които дали е старият президент, дали е новият президент, дали са марсианци или каквито още щеш — няма никакво значение. Винаги, мислех си, всяка власт се отнася към тях с внимание и уважение, което те никак не заслужават, а ако говорим за уважение — дори обратното. Случи се обаче нещо абсолютно неочаквано. С основание предполагайки, че от автомобила ще излезе някой и най-после ще видя жив марсианец, спрях встрани сред тълпа граждани, мислите на които очевидно съвпадаха с моите. За обща изненада и разочарование от автомобила се измъкнаха съвсем не някакви марсианци, а прилични млади хора с тесни сака и еднакви такета. Трима от тях отидоха до парадния вход и позвъниха, а другите двама — в свободни пози, мушнали дълбоко ръце в джобовете — се разположиха край колата, опирайки о нея разни части на телата си. Парадната врата се отвори, трима хлътнаха вътре и оттам се понесоха странни, не много силни звуци, сякаш някой небрежно разместваше мебелите, а другите с отмерени удари тупаха килима. Двамата отвън край колата не обръщаха никакво внимание на въпросните звуци. Стърчаха в старите пози, единият разсеяно зяпаше към улицата, а другият, прозявайки се, оглеждаше горния етаж на резиденцията. Те не промениха позата си и след минута, когато от вратата бавно, плахо, като слепец излезе моят оскърбител — шофьорът на господин Лаомедонт. Лицето му — бледно, устата — широко отворена, очите — опулени, стъклени; притиснал силно ръце към корема. Като излезе на тротоара, той направи две-три крачки, пльосна се, охкайки, поогледа се, смъквайки се все повече, падна настрани, сгърчи се, прибра крака и замря неподвижно. Да си призная, нищичко не разбирах в началото. Всичко ставаше без суетене, в толкова спокойна и делова атмосфера, на фона на обичайния градски шум, че в мен неволно се появи и укрепна убеждението: така всъщност трябва и да бъде. Не изпитвах никакво безпокойство, никаква необходимост от обяснения. Доверих се на тези млади хора — толкова прилични, толкова сдържани… Ето, един от тях разсеяно поглежда към лежащия на седалката шофьор, запалва цигара и отново започва да оглежда горния етаж. Стори ми се, че дори се усмихва… Чуха се стъпки и от входа един след друг излязоха: млад човек с тясно сако, който бършеше устни с кърпичка; господин Лаомедонт с разкошен източен халат, без шапка и в белезници; друг млад човек с тясно сако, който смъкваше ходом ръкавиците си; и на края още един млад човек с тясно сако, натоварен с оръжие. С дясната си ръка той притискаше към гърдите три или четири автомата, в лявата си носеше пистолети, мушнал показалец през спусъците им, а на раменете му висяха ръчни картечници. Само веднъж погледнах към господин Лаомедонт, но ми беше съвсем достатъчно — и досега съм под впечатлението за нещо червено, мокро и лепкаво. Цялата група спокойно пресече тротоара и влезе в колата. Останалите отвън двама лениво отидоха до шофьора, грижливо го подхванаха за ръцете и краката и с леко полюшване го метнаха на тротоара. Единият извади от джоба си хартийка и акуратно я залепи до звънеца, след което автомобилът, без да прави маневра, се плъзна със същата скорост в обратна посока, а останалите двама млади хора с тесни сака и скромен вид минаха през разстъпващата се тълпа и се скриха зад ъгъла.
Като излязох от вцепенението, породено от тази неочаквана и необичайна случка, и възвърнах способността си да разсъждавам, усетих нещо като психически удар — като че ли пред мен бе извършен превратен исторически акт. Сигурен съм, че нещо подобно преживяваха и останалите свидетели. Всички се струпахме пред входа, но никой не събираше кураж да влезе. Сложих очила и измежду главите прочетох прокламацията, залепена до звънеца. Тя гласеше: „Наркотиците са отрова и позор за нацията! Дойде време да ги ликвидираме. Ние ще ги ликвидираме, а вие ще ни помагате. Безпощадно ще се разправяме с тези, които разпространяват наркотици!“ Сякаш нещо ни стана — имаше материал за поне двучасови приказки, а ние само подхвърляме междуметия, не можейки да преодолеем обичайната си боязливост: „Ай-яй-яй…“, „Трябваше, а!“, „Ехе-хе-хе…“, „Да, господа, уви!“ Някой извика полиция и лекар. Лекарят влезе в дома и се зае с шофьора. След това се домъкна и Пандарей на полицейския всъдеход. Помота се около навеса, няколко пъти прочете прокламацията, почеса се по тила, даже надникна през вратата, но се уплаши да влезе, макар докторът да го викаше с най-непочтени изречения. Пандарей щръкна до вратата, разкрачен, с
