ръце на колана и надут като пуяк. С появата на полицията тълпата малко се посъвзе и заприказва по- определено: „По такъв, значи, начин, а!“, „А бе по-ясно от бял ден“, „Интересно, интересно, господа!“, „Убий ме, не бих повярвал…“ Безпокоях се, че езиците се развързват, и исках вече да си тръгна, макар любопитството да ме глождеше, но точно тогава Силен се обърна към Пандарей с откровения въпрос: „И така, Пан, законът, значи, все пак възтържествува. Решихте се най-после, а?“ Пандарей прехапа устни и колебаейки се, произнесе: „Предполагам, че не ние сме се решили.“ „Как така не вие? Че кой тогава?“ „Предполагам да е столичната жандармерия“ — прошепна Пандарей, оглеждайки се. „Каква ти жандармерия! — възразиха от тълпата. — Жандармерия в марсианска кола, хайде де! Не е жандармерията.“ „Че какво, да не са самите марсианци?“ Пандарей се наду още повече и гракна: „Ей вие там, дето за марсианите…, Я по-внимателно!“ Но повече никой не му обърна внимание, езиците съвсем се разкършиха: „Колата може и да е марсианска, но самите те не са марсианци, ясно. Маниерите им са нашенски, човешки.“ „Истина е! Пита се, каква работа имат марсианците с разните наркотици?“ „Е, старче, новата метла мете здравата. Ами стомашният сок за какъв дявол им е, а!“ „Не, господа, не бяха това хора. Прекалено, разбирате ли, спокойни, прекалено мълчаливи. Струва ми се, че са самите марсианци. Действуват като машини.“ „Правилно, машини! Роботи! Че защо марсианците да си цапат ръцете? Имат си хората роботи!“ Пандарей също не се сдържа и се намеси в хипотезите. „Не, старчета — провъзгласи той. — Никакви роботи не са това. Редът сега е такъв. В жандармерията сега набират само глухонеми. С цел да се пази държавната тайна.“ Тази хипотеза предизвика отначало изумление, а след това отровни реплики, повечето остроумни, но аз запомних само подмятането на злъчния Парал. Парал възрази в смисъл, че не би било лошо и в полицията да набират с предимство глухонеми, но не с цел опазване на държавната тайна, а за да се предпазят невинните хорица от дрънканиците на тези официални представители на властта. Поотпуснал се беше Пандарей, сега, разбира се, пак се наду, закопча всички копчета на куртката и кресна: „Побъбрахме — край!“ За съжаление, трябваше да си тръгнем, макар че точно тогава дойде колата на „Бърза помощ“. Старото магаре така се беше разпенило, че само отдалеч можахме да наблюдаваме как изнасят осакатения шофьор, а след него — за всеобща изненада — още някакви две тела. И досега е неизвестно чии бяха тези две тела.
Нашите поеха към кръчмата и аз с тях. На бара в непринудени пози седяха двамата млади мъже с тесни сака. Както и преди, бяха спокойни и мълчаливи, пиеха джин и разсеяно гледаха отгоре. Поръчах си пълен комплект обяд и засищайки се, наблюдавах как най-любопитните от нашите постепенно се примъкват към младите мъже. Смешно беше да гледаш колко несръчно Морфей се опитва да завърже разговор относно времето в Маратина, а Парал — с твърдото намерение да хване направо бика за рогата — им предлага почерпка. Младите хора с тесни сака, сякаш не виждайки никого, методично поглъщаха предлаганите напитки, но продължаваха да седят в безстрастно мълчание. Шегите не ги разсмиваха, намеците не ги засягаха, а за директните въпроси бяха направо глухи. Не знаех какво да си мисля. Ту се възхищавах от необикновената им въздържаност, от пълното им равнодушие към смешните ни опити да ги вкараме в разговор, ту си мислех, че действително са марсиански роботи, защото отвратителната външност на марсианците не ям позволява да ни се представят лично, ту ги подозирах, че са самите марсианци, за които ние всъщност и досега нищичко не знаем. Нашите нагло се скупчиха около младите хора и без всякакъв срам обсъждаха тяхната самоличност, а някои дори се осмеляваха да опипват платовете на саката им. Всички бяха убедени, че пред тях стоят роботи. Япет дори започна да се безпокои; като им поднасяше брендито, каза разстроено: „Ама как така роботи? Взеха по два джина, по две брендита, две кутии цигари, а кой ще плаща?“ Аз му обясних, че роботската програма, включваща употребата на спиртни напитки и цигари, без съмнение трябва да предвижда и някакъв начин за заплащане на консумираното. Япет се успокои, но в този момент край бара започна бой.
Както после се разбра, злъчният Парал се хванал на бас с глупака Димант, че ако Димант залепи на ръката на робота горяща цигара, от това нищо няма да се случи. Ето какво видях със собствените си очи. От развличащата се тълпа Димант изхвърча като тапа на шампанско; прелетя с гърба напред цялата зала, ситно биейки въздуха с крака, и като преобърна масите и клиентите по траекторията си, се пльосна в ъгъла. Не мина дори секунда, и по абсолютно аналогичен начин, но в другия ъгъл се озова и Парал. Нашите мигом се разпиляха, а аз, тогава без още нищо да разбирам, видях как двамата млади мъже с тесни сака все така кротко си седят на бара и замислено, с еднакви движения бавно поднасят до устните си чашките джин.
Парал и Димант ги вдигнаха и ги скриха зад завесата да се оправят. Взех си чашката и отидох при тях да изясня случилото се. Когато влязох, Димант вече се беше ококорил и седеше с абсолютно идиотски вид, опипвайки гърдите си. Парал още не беше дошъл на себе си, но вече гълташе джин и го заливаше със сода. До него стоеше прислужничката със салфетка в ръка, готова да превърже челюстта му, когато се посъвземе. Там узнах описаната по-горе версия за инцидента и се съгласих с останалите, че Парал е провокатор, а Димант е просто глупак, не по-малък от Пандарей. Въпреки тези разумни съображения обаче нашите не бяха удовлетворени и си бяха набили в главата, че това не трябва да остане така. Полифем, който дотогава беше в сянка, заяви, че сега ще трябва да последва първата бойна акция на нашата дружина. Ще причакаме младоците на излизане от кръчмата, каза той, и започна да командува кой къде да застане, кога и по кое точно място да бие. Аз веднага се разграничих от тази операция. Първо: аз съм принципен противник на насилието, нямам нищо унтерофицерско. Второ: тогава виждах никаква вина у младите хора с тесни сака. И на края: съвсем не планирах да се бия с тях, а да поговоря за своите си работи. Тихичко се измъкнах иззад кулисите, върнах се на моята маса и именно с тези мои действия започнаха по-нататъшните, толкова горчиви за мен събития.
Впрочем дори сега, когато гледам на преживяното с други очи, съм длъжен да установя, че логиката на моите постъпки беше и си остава безупречна. Младите хора не са тъдявашни — мислех. Фактът, че дойдоха с марсиански автомобил, говори по-скоро за техния столичен произход. Нещо повече, участието им в екзекуцията на господин Лаомедонт свидетелствува за безспорната им принадлежност към хората, имащи власт: едва ли ще изпратят при господин Лаомедонт някакви редови изпълнители. Следователно от логиката на нещата следваше, че младите хора сто на сто са добре осведомени за новите обстоятелства и могат да ми съобщят много от онова, което ме интересува. Не му отива на един дребен човечец, над когото издевателствува дори шофьорът на господин Лаомедонт, комуто дори секретарят на кметството отказва да дава информация, да пренебрегне такъв удобен случай за получаване на правдиви сведения. От друга страна, младите хора не предизвикваха у мен никакви опасения. Фактът, че бяха мъничко жестоки с господин Лаомедонт и неговите телохранители, ни най-малко не ме правеше предпазлив. Такава им е работата, пък и става дума за господин Лаомедонт, който отдавна трябваше да си получи заслуженото. Що се отнася до инцидента с Парал и Димант, Димант е глупак и да се разбереш с него е невъзможно, а Парал може да вбеси всеки със своите злъчни остроти. Дори аз самият никому не бих позволил да ме нарича робот и още повече да лепва цигара на ръката ми.
Затова, щом допих брендито и поех към младите хора, аз бях абсолютно уверен в успеха на своето начинание. Бях обмислил в подробности предстоящия разговор, като не забравях и характера на тяхната работа, и настроението им след току-що случилия се инцидент, и очевидната им природна сдържаност и мълчаливост. В началото имах намерение да поискам извинение за бездарното поведение на моите съотечественици. След това щях да се представя, да изразя увереността, че не ги обременявам със своя интерес, да ги посъветвам относно качеството на брендито, което Япет честичко разрежда с евтини марки, и да им предложа да се почерпят лично от моята бутилка. И едва по-късно, след като обсъдим и времето в Маратина, и в нашия град, се надявах кротко, деликатно да мина към основния въпрос. Тръгвайки към тях, забелязах, че единият разпалва цигарата си, а другият, поотдръпнал се от бара, внимателно и както ми се стори, с интерес следи моите движения. Приближих се, свалих шапка и казах: „Добър вечер.“ И в същата секунда младокът направи лениво движение с рамо. И в същата секунда сякаш граната се взриви в главата ми. Нищо повече не помня. Помня само, че дълго лежах до Парал, гълтах джин, гасях го със сода и някой слагаше на пребитото ми око мокра студена кърпа.
И ето сега се питам: какво ли ни очаква по-нататък? Никой не се застъпи за мен, никой не повдигна глас на протест. Отново всичко се повтаря. Отново предизвикващи ужас млади хора пребиват мирни граждани по улиците. А когато Полифем ме закара в къщи със своята едноместна малолитражка, дъщеря ми, равнодушна като всички останали, се целуваше в градината с господин секретаря. Не, дори и да знаех как щеше да завърши всичко, все едно — аз трябваше, аз бях задължен да се опитам да побеседвам с тях! Ако бях по предпазлив, не бих се приближил, но от кого тогава ще получа сведения? Аз не искам да треперя за всяко
