грошче, аз не съм способен повече да давам уроци, за които не ми стигат силите, аз не искам да продавам дома, в който съм преживял толкова години. Аз се страхувам от всичко това, аз искам покой!
8 юни
Температура — плюс седемнадесет, облачност — осем бала, вятър — южен, три метра в секунда. Седя си в къщи, не излизам, не се срещам с никого. Подутината намаля и почти не боли, но общият ми вид, все едно, е безобразен. Целия ден преравях марките и гледах телевизия. В Градчето всичко си е по старому. Снощи нашата златна младеж обсадила заведението на мадам Персефона, окупирано от войниците. Казват, била истинска битка. Но полесражението си останало за армейците. (Това не са ви марсианци.). Във вестниците нищо особено. Нито дума за ембаргото, оставаш с впечатлението, че са го отменили. Има странно изказване на министъра на войната, набрано с петит, за това, че нашето участие в бойното братство е бреме за страната и съвсем не е така оправдано, както ни се струва от пръв поглед. Слава богу, осъзнаха се след единадесет години! Но най-вече пишат за някакъв фермер на име Перифант, забележителен с това, че може да дава до четири литра стомашен сок за денонощие, без всякаква вреда за организма. Публикувана е и трудната му биография с доста интимни подробности, предлагат интервю с него и по телевизията неколкократно предадоха сцени от живота му. Набит груб мъж, на около четиридесет и пет, без следа от интелект. Гледаш го и изобщо не допускаш, че пред теб стои такъв удивителен феномен. Той непрекъснато набляга, че имал навика всяка сутрин да смуче по бучка захар. Трябва да се опита.
Да! В нашия вестник има статия на ветеринаря Калаид за вредата от наркотиците. Калаид направо си пише, че редовната употреба на наркотици от страна на едрия рогат добитък е изключително вредна за отделянето на стомашен сок. Дава се дори диаграма. Интересно наблюдение: уж всичко Калаид е написал от ясно по-ясно, а да се чете е непоносимо трудно. Все ти се струва, че и като пише, пелтечи. Но, общо взето, излиза, че господин Лаомедонт е ликвидиран заради това, че е възпрепятствувал гражданите свободно да отделят стомашен сок. Създава се впечатлението, че стомашният сок е станал крайъгълен камък на новата държавна политика. Това още не е бивало. Но ако си помислиш, защо пък не?
Хермиона се върна от гости и разказа, че в бившата резиденция на господин Лаомедонт е съоръжен стационарен донорен пункт за даване на стомашен сок. Ако е истина, аз го одобрявам и поддържам. Аз изобщо съм за стационарността и устойчивостта!
Маркички мои! Само вие, душички, никога не ме дразните!
9 юни
Температура — плюс шестнадесет, облачност — пет бала, лек дъждец. Подутината съвсем изчезна, но както предсказа Ахилес, всичко около окото доби безобразен зеленикав оттенък. Не можеш да излезеш на улицата — нищо, освен глупави шеги, няма да чуеш. Сутринта позвъних в кметството, но господин Никострат беше благоволил да бъде във весело настроение и не съобщи абсолютно нищо ново по повод пенсията. Разбира се, това ме развълнува, опитах да се успокоя с марките, но и те не ме утешиха. Тогава изпратих Хермиона в аптеката за успокоително, но се върна с празни ръце. Оказва се, че Ахилес бил получил специално циркулярно нареждане да дава успокоителни само по рецепта на градския лекар. Ядосах се и му позвъних, захванахме кавга, а да си кажа правичката — каква вина има той? Всички лекарства съдържащи наркотици, най-строго се водят на отчет от полицията и от специални пълномощници на кметството. Какво да правиш — покрай сухото гори и суровото. Взех, че ударих коняче направо пред очите на Хермиона. Помогна. Даже нещо повече. А Хермиона — нито дума.
Сутринта при Миртил, който все още живее на палатка, се върна семейството му. Честно казано, зарадвах се. Това е сигурен признак, че положението в страната се стабилизира. И изведнъж след обяд виждам, че Миртил отново ги нарежда в автобусчето. Какво става? „Добре де, добре — отговаря Миртил в обичайния си маниер. — Всички сте тарикати, само аз съм глупак…“ Ходил, значи, на „петачето“ и узнал, че марсианците се гласят да подведат под отговорност ковчежника и архитекта заради разхищенията и машинациите им; дори вече ги били призовали бог знае къде. Опитвам се да обясня на Миртил, че това е на добре, че е справедливо, но къде ти! „Добре де, добре — отговаря той. — Справедливо… Днес ковчежника и архитекта, утре кмета, а в други ден — дявол знае кого, може и мен. Нямо що! Ето, по окото те фраснаха — и това ли е справедливо?“ Не се говори с него, остави го.
Позвъни господин Корибант, той, оказва се, замествал Харон във вестника. Гласецът му — жалък, треперещ, имали неприятности с властите. Молеше се да му кажа скоро ли ще се върне Харон. Естествено, говорих му със съчувствие, но не споменах, че Харон вече веднъж е идвал. Интуитивно чувствувам, че за това не трябва да се говори наляво и надясно. Бог знае къде е сега Харон и какво прави. Само политически неприятности ми липсват! Никому не говоря за него, забраних и на Артемида, и на Хермиона. Хермиона веднага ме разбра, но Артемида направи сцена.
10 юни
Горе-долу идвам на себе си, макар все още да съм болен и измъчен. Екземата се развихри, както никога досега. Целият съм в пришки, непрекъснато се чеша, а знам, че не трябва. И натрапчиво ме преследват ужасяващи призраци, от които искам да се освободя, ала не мога. Разбирам: командуват ти да убиваш — ще убиваш, иначе тебе ще убият. И това е долно и мръсно, но поне е естествено. А тях никой не ги задължава. Партизани! Знам аз какво е това. Но можех ли да очаквам на стари години, че ще ми се случи да ги видя отново със собствените си очи?
Всичко започна с това, че вчера сутринта, въпреки очакванията, получих много дружелюбен отговор от генерал Алким. Пише, че добре ме помни, обича ме много и ми желае благополучие във всички области. Писмото силно ме развълнува. Не можех място да си намеря. Посъветвах се с Хермиона и тя се съгласи, че такъв случай не е за изпускане. Смущаваха ни само неспокойните времена, но тогава видях, че Миртил скатава своя временен лагер и пренася вещите си обратно в къщи. Това се оказа решаващо. Хермиона направи твърде елегантна черна превръзка за удареното око, взех папката с документи, седнах в колата и поех към Маратина.
Времето беше благоприятно, спокойно пътувах по пустото шосе между синеещите поля и обмислях възможните варианти за действие в зависимост от различните обстоятелства. Но както винаги, непредвиденото не закъсня да се случи. На около четиридесет километра от града двигателят кихна, колата потрепера, започна да тегли лошо, а подир малко и съвсем спря. Случи се на върха на хълм и когато слязох, пред мен се откри мирен селски пейзаж с малко необичаен вид наистина от синеещите ниви. Помня, че въпреки аварията бях напълно спокоен и не се въздържах да се полюбувам на кокетните бели ферми в далечината. Сините стръкове бяха избуяли много високо, на места до човешки ръст. Никога досега нашият край не е давал толкова обилна реколта. Шосето, право като стрела, се виждаше до самия хоризонт.
Отворих капака и започнах да оглеждам двигателя с надежда да намеря повредата. Аз обаче съм доста схванат техник и съвсем скоро, отчаян, изправих уморено гръб и се огледах, търсейки помощ. Фермите бяха доста далечко, а на шосето се виждаше само един автомобил, идваш от Маратина с висока скорост. В началото се зарадвах, но скоро, за съжаление, се убедих, че е една от черните марсиански коли. Не загубих напълно надежда, защото помнех, че в марсианските коли могат да се намират и съвсем обикновени хора. Перспективата да гласувам доверие на този мрачен черен механизъм не ме примамваше особено много, страхувах се, че въпреки всичко там все пак може да има марсианци, към които изпитвам подсъзнателен страх. Но какво друго ми оставаше? Вдигнах ръка и направих няколко крачки срещу колата, която вече беше в подножието на хълма. И тук започна ужасното.
Колата беше на около петдесет метра от мен, когато внезапно блесна жълта светкавица, колата подскочи и сякаш се изправи на задните си колела. Раздаде се гръмотевичен взрив, шосето се скри в облаци дим. След това видях как автомобилът се опитва да излети, вече като че ли се вдигна, силно накривен настрана, но тогава до него една след друга избухнаха още две мълнии, двойният удар го преобърна и той с цялата си тежест рухна върху асфалта така, че усетих потръпването на земята с отслабналите си от изненадата крака. Страшна авария — помислих в първия момент. Колата пламна и отвътре се заизмъкваха
