път двамата доволно си кимахме и смигахме. Аз напълно се оправих и седнах зад кормилото, за да обърна автомобила към града (въобще и не мислех, разбира се, да продължа за Маратина; бог да пази Алким, но щом по пътищата стават такива работи…), когато хайката се върна. Отначало четирима фермери домъкнаха до камиона две неподвижни тела. Познах единия убит — човека с таке, когото офицерът нарече инженер. Другия — юноша, почти момче — не познавах. С облекчение забелязах, че той, за щастие, не е убит, а само тежко ранен. След това вкупом, весело смеейки се, се върнаха и останалите участници в преследването. Водеха пленник със завързани ръце, когото също познах, макар вече да беше без очила. Победата — пълна, без да пострада нито един от фермерите! Изпитах голямо морално удовлетворение, виждайки как тези прости хора, още разгорещени от схватката, проявяват душевно благородство и се отнасят към разгромения противник по рицарски. Ранения превързаха и внимателно го положиха в каросерията. Не освободиха ръцете на пленника, но му дадоха да пие и мушнаха между устните му цигара. „Свършихме работата — рече моят приятел, шофьорът. — Сега в окръга ще стане по-спокойно.“ Сметнах за свой дълг да съобщя, че бунтовниците бяха не по-малко от петима. „Нищо — отговори той. — Значи, двама са офейкали. Няма къде да се скрият. Дали в нашия окръг, дали в съседния — все едно, ще ги избият или ще ги изловят.“ „А тези?“ — питам. „Ще ги отведем. На четиридесет километра оттук има марсиански пост. Там ги приемат всякакви — и живи, и мъртви, каквито им доставиш.“ Аз още веднъж му благодарих, стиснах му ръката и той пое към камиона, казвайки на останалите: „Да тръгваме, а?“ И точно тогава прекараха пленника съвсем до мен, спря за секунда и ме погледна право в лицето с късогледите си очи. Може би така ми се е сторило? Искам да вярвам, че така ми се е сторило. Но в погледа му имаше нещо, което сви сърцето ми. Ех, ти, бездарен свят! Не, аз не оправдавам този човек. Той е екстремист, той е партизанин, той е убивал и трябва да бъде наказан, но пък не съм и сляп! Ясно прочетох в очите му — благороден човек. Не анархист, не невежа, а човек с убеждения. Впрочем може и да съм сгрешил. Цял живот си страдам от това, че мисля хубави неща за хората.
Камионът потегли в една посока, а аз в другата и след час си бях в къщи — съсипан, измъчен и болен. Ще отбележа между другото, че господин Никострат седеше в гостната и Артемида го черпеше с чай. Изобщо не ми беше до тях. Хермиона зашета около мен, приготви леглото, сложи лед на сърцето ми и скоро заспах, а когато се събудих в полунощ, разбрах, че екземата отново се изостря. Беше ужасна, мъчителна нощ.
Температура — плюс седемнадесет градуса, облачност — десет бала, проливен дъжд.
Да, те са бунтовници, хора, вредни за всеобщото спокойствие. И все пак не мога да не ги съжалявам — целите прогизнали, мръсни, преследвани като зверове. И в името на какво? Анархизъм ли е това? Протест против несправедливостта? Но против коя от несправедливостите? Решително не ги разбирам. Странно, сега си спомних, че при преследването нямаше нито автоматни гърмежи, нито взривове на гранати. Сигурно са им свършили боеприпасите.
11 юни
Хермиона искаше да прекарам деня в постелята, но не я послушах и постъпих съвсем правилно. Към обяд се почувствувах добре и веднага след това реших да изляза в града. Човекът е слабо същество. Какво да крия — нямах търпение да разкажа на нашите за страшните и трагични произшествия, на които имах нещастието да стана свидетел. Наистина към обяд тези събития ми се струваха вече не толкова трагични, колкото романтични. На „петачето“ моят разказ имаше огромен успех, затрупаха ме с въпроси и дребното ми самолюбие беше напълно удовлетворено. Забавно беше да следиш Полифем. (Той между другото вече е единственият член на антимарсианската дружина, който все още се мотае с ловджийска двуцевка.) Когато възпроизведох на нашите разговора ми с офицера-бунтовник, той веднага се наду, ставайки съпричастен с отчаяната и опасна дейност на метежниците. Дори стигна дотам, че призна бунтарите за смели момчета, макар и постъпващи противозаконно. Какво искаше да каже, аз не разбрах, пък и никой не разбра. Той дори заяви, че на мястото на бунтарите би показал на „онези селяндури“ колко струва кило барут, и тогава едва не стана побой, защото братът на Миртил е фермер и самият Миртил произхожда от фермерско семейство. Не обичам кавгите, не ги понасям и докато разтърваваха побойниците, отидох в кметството.
Господин Никострат беше любезен с мен, отзивчиво се заинтересува за здравето ми и със съчувствие изслуша разказа ми за вчерашните приключения. Пък и не само той — всички чиновници оставиха текущите дела и се насъбраха край мен. И тук успехът беше пълен. Всички се съгласиха, че съм действувал мъжествено и моето поведение ми прави чест. Трябваше да стисна много ръце, а красавицата Тиона дори помоли за разрешение да ме целуне, което разрешение, разбира се, аз дадох с удоволствие. (Дявол да го вземе, отдавна не са ме целували млади момичета! Да си призная, дори бях забравил колко приятно е това.) Относно пенсията господин Никострат ме увери, че всичко вероятно ще бъде наред и ми съобщи под секрет, че въпросът с данъците бил вече окончателно решен: от юли данъците ще се събират във вид на стомашен сок.
Този наш увлекателен разговор, за съжаление, беше прекъснат от един истински скандал. Вратата на кабинета на господин кмета изведнъж зейна, на прага се появи господин Корибант и с гръб към нас започна да крещи на господин кмета, че няма да остави тази работа така, че това е нарушаване свободата на словото, че това е корупция, че господин кметът трябва да помни печалната съдба на господин Лаомедонт и тъй нататък. Господин кметът също беше повишил тон, но не колкото господин Корибант и аз така и не разбрах какво точно говореше той. Господин Корибант в края на краищата тресна вратата и си отиде и тогава господин Никострат ми обясни каква е работата. Оказва се, че господин кметът глобил и закрил за една седмица нашия вестник, защото в броя преди два дни господин Корибант публикувал стихове, подписани от някой си „Хикс-Игрек-Зет“, в които имало такива редове: „А на хоризонта, тъй далечен, Марс гори в свирепа светлина.“ Господин Корибант отказал да се подчини на кмета и вече втори ден те се ругаят ту по телефона, ту лично. Обсъждайки произшествието, ние с господин Никострат стигнахме до единното мнение, че и двете страни в този спор са по своему и прави, и неправи. От една страна, наказанието, наложено от господин кмета, е прекалено сурово, още повече че стихотворението като цяло е съвсем безобидно, доколкото разказва за неизлечимата любов на автора към нощната фея. Но, от друга страна, ситуацията е такава, че лъвът не трябва да се дразни; и без това господин кметът си има достатъчно неприятности, та дори и с оня същия Минотавър, който завчера отново се напил и повредил с вонящата си цистерна една марсианска кола.
Върнах се на „петачето“ и отново се присъединих към нашите. Свадата между Полифем и Миртил вече беше уредена и разговорите протичаха в обичайната атмосфера на приятелска дискусия. Не без удоволствие забелязах, че моят разказ е насочил умовете на събралите се в една определена посока. Говореха за бунтовниците, за бойните средства, с които разполагат марсианците, и тям подобни неща.
Морфей разказа, че близо до Милес един марсиански летателен апарат, извършил принудително кацане поради неумението на пилота да управлява при повишена тежест, е бил нападнат от злосторници; злосторниците били избити до крак със специални електрически снаряди, след което апаратът се самовзривил, оставяйки огромна яма с остъклени стени. Сега уж целият Милее ходел да гледа въпросната яма.
Миртил ни втълпяваше, че според думите на брат му, фермера, съществувала страшна банда амазонки, които нападат марсианците и ги похищават с цел да получат от тях потомство. Еднокракият Полифем от своя страна разказа следното. Снощи, когато носел патрулната служба по улица „Парковска“, до него безшумно се промъкнали четири марсиански коли. Един неприятен глас на развален език и с отвратително съскане настоял да бъде осведомен къде се намира кръчмата и макар кръчмата да не е обект от общодържавна важност, Полифем просто от гордост и презрение към завоевателите отказал да им отговори, така че марсианците продължили нататък с пръст в уста. Полифем ни уверяваше, че през цялото време животът му висял на косъм, дори забелязал дълги черни цеви, насочени право към него, но в своята упоритост не се поколебал нито за секунда.
„А ти какво, досвидя ти да кажеш, така ли? — попита Миртил, още незабравил оскърблението, нанесено на семейството му. — Знам ги аз такива мръсници. Отиваш, да речем, на непознато място, иска ти се да пийнеш, ама такива за нищо на света няма да ти кажат къде е кръчмата!“
Пак едва не стигна до бой, но в този момент дойде Пандарей и с радостна усмивка съобщи, че най-после отвели Минотавър от града. Марсианците го отвели. Подозирали Минотавър във връзки с терористите и в
