спорове.
Ахилес не помнеше никаква ръка, но затова пък помнеше дълго, непрекъснато пулсиращо пипало, протегнато към него сякаш от нищото. Освен това той помнеше, че видът на пипалото го е вбесил, защото му се сторило, че това е една съвсем неприлична шега. Помнеше и това, как в яда си хвърлил пакета с лекарства, без да го погледне, но затова пък не помнеше чел ли е разпореждането и слагал ли го е в регистрационната книга, макар да беше очевидно, че го е чел (щом е дал лекарствата) и го е сложил (щом се оказа на мястото си).
Ние ударихме още по чашка коняк и Ахилес си спомни, че марсианецът стоял вляво от мен и бил в модерен пуловер с деколте, а аз си спомних, че на един от пръстите имаше блестящ пръстен от бял метал със скъпоценни камъни. Освен това помнех автомобилен шум. Ахилес потри чело и заяви, че видът на разпореждането му напомня за недоволството, което предизвикало у него нечиите, нахални до неприличност опити да се вклини в нашия спор с една абсолютно нелепа теза относно филателията въобще и относно обърнатите препечатки в частност.
Тогава аз си спомних точно, че марсианецът рече нещо и гласът му беше пронизителен и неприятен. „По-скоро нисък и снизходителен“ — възрази Ахилес. Аз настоявах на своето, Ахилес отново се разгорещи, извика от лабораторията младшия аптекар и го попита какви звуци е чувал през последния час. Младшият аптекар, изключително ограничен хлапак, замига с глупавите си очи и измънка, че през цялото време слушал само нашите гласове, един път сякаш някъде включили радио, но той не обърнал внимание. Ние отпратихме аптекарчето и ударихме по още една капчица коняк. Паметта ни съвсем се проясни и макар по старому да се разминавахме в мненията си относно външността на марсианеца, ние бяхме абсолютно единодушни по въпроса за последователността на случилите се събития. Без съмнение, марсианецът е дошъл до аптеката с автомобил, влязъл в помещението, без да изключва двигателя, застанал отляво и съвсем мъничко зад мен и се заслушал в нашия разговор. (Изстинах, когато осъзнах своята пълна беззащитност в този страшен момент!) След това той е направил няколко забележки — вероятно относно филателията и вероятно абсолютно некомпетентни, а след това подал на Ахилес разпореждането, което Ахилес взел, хвърлил му бегъл поглед и го мушнал в регистрационната книга. По-нататък Ахилес, все още извън кожата си от този смутител, му дал пакета с лекарства и марсианецът си отишъл, разбирайки, че не желаем да го включим в нашия разговор. По този начин, като пренебрегнем подробностите, пред нас изниква образът на същество, макар и лошо осведомено по филателните въпроси, но в общи линии нелишено от правилно възпитание и определена хуманност, ако се вземе под внимание, че в това време той е можел да прави с нас всичко, което си пожелае. Ударихме по още една чашка и почувствувахме, че нямаме сили да останем повече тук и да държим в неизвестност нашите относно произшествието. Ахилес скри бутилката, предаде дежурството на младшия аптекар и с бързи крачки тръгнахме към кръчмата.
Разказът за визитата на марсианеца беше приета от нашите различно. Еднокракият Полифем направо го сметна за лъжа. „Помиришете ги как вонят! — каза. — Надрънкали са се до козирката!“ Мъдрият Силен предположи, че онова все пак не е било марсианец, а някакъв негър — у негрите понякога се срещал синкав оттенък на кожата. Парал си остана Парал. „Великолепен аптекар си имаме! — злъчно каза той. — Идва неизвестно кой, неизвестно откъде, пробутва му неизвестно каква хартийка и този му дава всичко, без да рече дума. Не, с такива аптекари разумно общество ние няма да построим. Що за аптекар е онзи, който заради своите въшливи марки не вижда какво прави?“ Но затова пък всички останали бяха на наша страна, цялата кръчма се събра наоколо, даже златната младеж начело с господин Никострат се изсипа от бара да послуша. Настояваха да повтаряме отново и отново къде аз съм стоял и къде е стоял марсианецът, как е протягал крайника си и така нататък. Много скоро забелязах, че Ахилес започна да украсява разказа с нови детайли, по правило потресаващи. (Като този например, че когато марсианинът мълчал, мигали само две очи като при нас, а когато отварял уста, се включвали още допълнителни очи — едното червено, другото бяло.) Аз веднага му направих забележка, но той възрази, че конякът и брендито по удивителен начин действуват върху човешката памет, това, дето се казва, било медицински факт. Реших да не споря с него, помолих Япет да ми поднесе вечерята и вътрешно смеейки се, наблюдавах как Ахилес уверено се компрометира. След някакви си десет минути всички разбраха, че Ахилес съвсем се увлече, и престанаха да му обръщат внимание. Златната младеж се върна на бара и скоро оттам се чуха традиционните: „Писна ни… Тук си е живо скучилище… Марсианци! Тъпотия, бунащина… Да бяхме се чупили, орли?“ На нашата маса се възобнови старият спор за стомашния сок. Какво е това, за какво го бива, за какво им е на марсианците и за какво ни е на нас самите. Ахилес обясни, че стомашният сок е необходим на човека за смилане на храната, да се смила храна без него било невъзможно. Но авторитетът му вече беше подкопан и никой не му повярва. „Да си беше затворил човката, клизмо стара! — викна Полифем. — Какво ти там невъзможно. Трети ден давам такъв сок и нищо — смилам си. Къде и ти да смилаше така.“
Затруднени, обърнахме се за консултация към Калаид, но и това, разбира се, завърши без успех. Калаид след продължителни конвулсии, които цялата кръчма следеше в мъчително очакване, изтърси само: „П-п- полицаят на трийсет години си е вече ст-т-тарец, ако искаш да зн-наеш.“ Тези думи имаха отношение към някакъв полузабравен разговор, протекъл още на „петачето“ и преди обяд, и въобще предназначен не за нас, а за Пандарей, който отдавна вече беше дежурен. Ние оставихме Калаид да мъти отговора на въпроса ни, а самите се впуснахме в измишльотини. Силен предположи, че цивилизацията на Марс е във физиологична безизходица, не могат вече да си отделят собствен сок и трябва да усвояват други, източници. Япет подаде глава иззад бара, заявявайки, че марсианите използуват стомашния сок като фермент при производството на особен вид енергия. „От типа на атомната“ — добави той след размишления. А глупакът Димант, който никога не е блестял със смел полет на фантазията, рече, че за марсианците човешкият стомашен сок е онова, което е за нас конякът или бирата, или, да речем, хвойновата водка, и с това изявление изпорти апетита на всички, които в този момент замезваха. Някой предположи, че марсианите добиват от стомашния сок злато или други редки метали, и това явно неграмотно предположение подтикна Морфей към много точна мисъл. „Старчета — каза той, — дали злато добиват или енергия, всъщност е все едно, а трябва да сме наясно, че нашият стомашен сок е нещо много важно за марсианите. Дали не ни прекарват, а?“ Отначало никой не го разбра, но после включихме, че никой не знае истинската цена на стомашния сок и че що за цена са определили марсианците, е неизвестно. Напълно е възможно марсианците като хора практични да изстискват от това мероприятие непропорционално висок доход, използувайки нашето невежество. „Купуват го от нас на евтиния — вбеси се еднокракият Полифем, — а след туй, мерзавците, го пласират на някоя комета по истинската му цена.“ Понечих да го поправя, че не на комета все пак, а на планета, но той с присъщата му грубост предложи първо да си излекувам зъркела, пък тогава да влизам в спорове. Но работата не е там.
Предположението на Морфей ни разтревожи и можеше да се получи много съдържателен и полезен разговор, но тогава в кръчмата хлътнаха Миртил и брат му, фермерът, и двамата пияни до козирката. Оказва се, че братът на Миртил вече няколко дни се опитвал да дестилира джибри от синя пшеница и че днес тези опити най-после се увенчали с успех. На масата се извисиха две солидни манерки със син първак. Разсеяхме се, започнахме да пробваме и трябва да призная — „синьовицата“ ни направи огромно впечатление. Нямаше си работа Миртил, покани и Япет да вкуси. Япет удари две чашчици, постоя, замижал с лявото око, сякаш размишлявайки, а след това изведнъж викна: „Хайде, марш, да не ви виждам тук!“ Беше казано с такъв тон, че Миртил, без да пророни дума, подбра празните манерки и задрямалия си брат и припряно се отдалечи. Япет ни изгледа заплашително и казвайки: „Намерили му цаката — в мойто заведение със свой буламач да идват“ — се върна на бара. Поръчахме си по чашка, за да замажем неловката ситуация, но предишната непринуденост вече я нямаше. След половин час си тръгнах към къщи.
В гостната господин Никострат седеше срещу Артемида, в креслото на Харон, и пиеше чай със сладко. Не се намесих в тази работа. Първо: Харон явно е вече бита карта и не се знае ще се върне ли въобще, и, второ: съвсем близо беше Хермиона, а от мен така смърдеше на спирт, че аз самият го чувствувах. Затова предпочетох тихичко да се примъкна в моята стая, без да привличам ничие внимание. Преоблякох се и прегледах вестника. Просто да се чудиш! Шестнадесет колони и нищо съществено. Като че ли жвакаш вата. Публикувана е пресконференция на президента. Два пъти я четох и нищо не разбрах — абсолютен стомашен сок. Ще отскоча да видя как е Хермиона.
12 юни
