саботаж. Ние се възмутихме: да оставят града в най-горещото време без асенизатор — че това е престъпление!
„Стига! — изкрещя еднокракият Полифем. — Стига сме търпели омразното иго! Патриоти, слушайте моите команди! Строй се!“
Бяхме започнали да се строяваме, когато Пандарей ни успокои, че марсианците мислят следващата седмица да започнат прокарването на канализация, а дотогава нужникар ще бъде младшият полицейски. Е, казахме, това вече е друго нещо и отново се разбъбрахме за терористите. И за това, че да се правят засади, все пак е свинство.
Оглеждайки се, Димант разказа ужасна история — трети ден по града ходели някакви люде и черпели когото срещнат с бонбони. „Изядеш такава бонбонка и — щрак! — готов си.“ Надявали се така да отровят всичките марсианци. Ние, разбира се, не повярвахме на тази история, но стана някак зловещо.
Тогава Калаид, който отдавна фъфлеше и припръскваше, изведнъж се отпуши: „П-п-пък ето, самият Аполон има з-зет терорист.“ Всички като че ли се отдръпнаха от мен, а Пандарей, опулвайки се, заяви авторитетно: „Това е така. И ние разполагаме с такива сведения.“
Аз се възмутих до крайност и заявих на всички, че, първо, тъст за зет не отговаря; второ — един племенник на самия Пандарей беше окошарен лани за развратни действия цели пет години; трето — с Харон винаги съм бил на нож, това всеки може да потвърди; и, четвърто — нищо такова за Харон не знам, замина си човекът в командировка и нито вест от него, нито кост. Неприятни минути бяха, но заядливостта на обвинението беше толкова очевидна, че всичко завърши благополучно и заговорихме за стомашния сок.
Оказва се, че нашите всички дават стомашен сок вече втори ден и получават за това в брой. Само аз съм настрана. Но аз винаги по някакъв загадъчен начин оставам настрана от това, което е изгодно. Има по света такива хора, дето не могат да се уредят: в казармата вечно те чистят нужниците, на фронта вечно те попадат в „дупката“, те първи се сдобиват с всички неприятности и пак те последни се сдобиват с благата. Аз съм един от тях. Ама нейсе. Всички наши се фукат колко са доволни. Оставаше и да не са!
Тогава през площада мина марсианска кола и еднокракият Полифем мъдро рече: „А как мислите, старчета, ако я зачеша сега с чифтето, ще се пробие ли, или няма да се пробие?“ „Ако, да речем, е куршум, възможно е и да се пробие“ — казва Силен. „Зависи къде ще целиш — възразява Миртил. — Ако е в бронята или в задното стъкло, за нищо на света няма да се пробие.“ „А ако е отстрани?“ — пита Полифем. „Ако е отстрани, може и да се пробие“ — отвръща Миртил. Исках да съобщя, че и граната не я пробива, но Пандарей ме изпреварва, заявявайки умно: „Не, старчета, напразно спорите. Непробиваеми са.“ „И отстрани непробиваеми?“ — злъчно пита Морфей. „Напълно“ — отговаря Пандарей. „Даже и за куршуми?“ — пита Миртил. „Ако щеш, и с топ стреляй“ — отговаря Пандарей важно. Всички заклатиха глави и започнаха да го тупат по рамото: „Да, Пан — казваха. — Ти, Пандарей, го изпорти. Тук, старче, на празен ход го даде. Не помисли, дърто, изтърва се.“ А злъчният Парал веднага пусна лафа, че ако пушнеш Пандарей с топ в кърмата, може и да остане вдлъбнатина, но ако го целиш по челото, ще рикошира и това е. Пандарей се наду, закопча всички копчета на куртката, облещи рачешките си очи и гракна: „Побъбрахме — край! Разпръснии се! В името на закона.“
Без да губя време, поех към донорния пункт. Естествено, тук пак ме очакваше несполуката. Никакъв сок не ми взеха и никакви пари не получих. Оказва се, имало ред — сок можеш да даваш само на празен стомах, а аз бях обядвал само преди два часа. Издадоха ми сокодарителна карта и ме поканиха да дойда утре сутринта. Впрочем трябва да призная — донорният пункт ми направи най-приятно впечатление. Съоръженията — последна дума на техниката. Сондите се омазват с първокачествени марки вазелин. Даването на стомашен сок става автоматично, но под наблюдението на опитен лекар, а не на някакъв дангалак. Персоналът е абсолютно учтив и любезен, веднага се вижда, че не им плащат как да е. Всичко блести от чистота, мебелите са новички. В очакване на реда си можеш да гледаш телевизор или да четеш нови вестници. Пък и какъв ти ред! По-бързо става, отколкото в кръчмата. А парите се дават незабавно, директно от автомат. Да, във всичко се чувствува висока култура, хуманност, грижа към дарителя. И като си помислиш — само преди три дни тук беше бърлогата на човек като господин Лаомедонт!
Мисълта за зет ми обаче не ме оставяше на мира и почувствувах необходимостта да обсъдя този досаден проблем с Ахилес. Намерих го, както винаги, на касата да разглежда своя „Космос“. Разказът за моите приключения му направи невиждано впечатление и аз почувствувах, че вече ме гледа със съвсем други очи. Но когато стана дума за Харон, той само повдигна рамене и ми рече, че моите действия и рискът, на който съм се подложил, напълно реабилитират не само мен, а може би и самия Харон. Освен това той въобще се съмнявал, че Харон е способен да участвува в нещо осъдително. Харон, заяви той, вероятно сега е в Маратина и взима активно участие във възстановяването на реда, стремейки се при това да направи нещо полезно за родния ни град, както подобава на всеки културен гражданин, а местните завистници, всичките тези пандареевци и калаидовци, са способни само на безотговорни дрънканици и клевети.
Имах съмнения по този въпрос, но, естествено, ги премълчах и само за себе си се изненадах: колко малко всъщност се познаваме ние, жителите на едно нищо и никакво градче. Убедих се, че напразно съм заговорил Ахилес на тази тема, и давайки вид, че неговите разсъждения напълно ме успокояват, обърнах разговора към марките. И тук се случи едно удивително произшествие.
Помня, в началото говорех напосоки, защото все пак основната ми цел беше да отклоня Ахилес от разговора за Харон. Но се получи така, че стана дума за онази свещена марка с обърната литографска препечатка. Аз своевременно изложих на Ахилес неопровержимите си доводи, че е фалшификат, и въпросът, струва ми се, беше изчерпан. Предната вечер обаче Ахилес прочел някакво книжле и си въобразил, че е способен да предлага свои собствени съждения. В нашите отношения това никога не е бивало. Естествено, аз излязох от кожата си, разсърдих се и направо му казах, че него въобще го няма във филателията, че само преди година не различаваше кое е албум и кое е класьор и не случайно колекцията наблъскана с бракувани екземпляри. Ахилес също се разпали и подхванахме караница, каквато може да има само между мен и Ахилес и само заради марки.
Тогава сякаш в мъгла съзнах, че по време на спора някой влезе в аптеката, протегна през рамото ми хартийка към Ахилес, Ахилес за секунда млъкна, което незабавно използувах, за да се вклиня в неговите некомпетентни разсъждения. Запомних само някакво досадно чувство на смущение, нещо странично през цялото време нахално се навираше в съзнанието ми, пречейки ми да мисля последователно и логично. После ми мина. Следващият етап от това изключително любопитно от психологична гледна точка произшествие беше моментът, когато спорът ни завърши и млъкнахме, изморени и обидени един на друг.
Помня, че точно в този момент изведнъж усетих непреодолимата потребност да огледам помещението и изпитах смътна изненада, че не откривам никакви особени промени. А едновременно с това ясно разбирах, че по време на нашия спор е трябвало да са станали някакви промени! Забелязах, че Ахилес също се намира в състояние на душевна неудовлетвореност. И той се оглеждаше, а след това занаднича под тезгяха. На края ме пита: „Кажи, моля те, Феб, никой ли не идва тук?“ Сто на сто го мъчеше същото, което и мен. Неговият въпрос постави всичко на мястото си и аз разбрах повода за моето недоумение.
„Синята ръка!“ — крясвам, озарен от неочаквано ярък спомен. Сякаш наяве видях пред лицето си сини пръсти, стискащи лист хартия. „Не, не ръка! — темпераментно казва Ахилес. — Пипала! Като на октопод!“ „Ама аз ясно помня пръсти…“ „Пипала като на калмар!“ — повтаря Ахилес, оглеждайки се трескаво. След това взима книгата с рецепти и внимателно я прелиства. В мен всичко се преобърна от мъчителното предчувствие. Държейки лист хартия, той бавно повдигна към мен широко отворените си очи и аз вече знаех какво ще каже.
„Феб — каза той със сподавен глас — Това беше марсианин.“ И двамата бяхме потресени. Ахилес като човек, сроден с медицината, сметна за необходимо да подкрепи мен и себе си с коняк, който извади от голяма картонена кутия с надпис „Норсулфазолум“. Да, докато ние тук спорихме за онази проклета препечатка, в аптеката е влизал марсианец — влиза, връчва на Ахилес писмено разпореждане да се предаде на предявителя на настоящото пакет с всички лекарствени препарати, съдържащи наркотици, и Ахилес, без нищо да помни и да разбира, му предава приготвения пакет с въпросните лекарства, след което марсианецът си отива, без да остави в нашата памет нищо освен откъслечни спомени и смътен образ, фиксиран с крайчеца на окото.
Ясно помня синята ръка, покрита с къси редки космици, и месестите пръсти без нокти. И съм поразен как подобно зрелище не е изпарило от главата ми мигновено всякаква способност да водя отвлечени
