горящи черни фигури. И в същата секунда започна стрелба. Не можех да разбера кой стреля, откъде се стреля, но ясно виждах в кого се стреля. Черните фигури се мятат в дим и пламък и падат една след друга. През трясъка на изстрелите чувам сърцераздирателни нечовешки викове, ето вече лежат, проснати до прекатурената кола, горят, а стрелбата все още не спира. След това автомобилът се взривява с ужасен трясък, бяла неземна светлина ме удря в очите и горещ плътен въздух ме блъска в лицето. Неволно примигвам и когато отварям очи, с ужас виждам как право срещу мен нагоре по шосето бяга — разкрачено като огромна маймуна — черно същество, обхванато от пламъци, а след него се влачи черна димна опашка. В същата секунда от синята нива отляво изскача човек във военна униформа и автомат в ръце, спира насред пътя с гръб към мен и започва да стреля в черната горяща фигура почти в упор. Така се ужасих, че първоначалното вцепенение ме напусна, едва намерих смелост да се обърна и с все сила хукнах към моята кола. Като безумен натисках стартера, нищо не виждайки пред себе си, забравил, че двигателят не работи, а след това пак загубих сили и останах да седя в колата, тъпо гледайки пред себе си като пасивен и безпомощен свидетел на страшната трагедия. Обхвана ме безразличие. Като в сън виждах как на шосето един след друг излизат въоръжени хора, обграждат мястото на катастрофата, навеждат се над горящите тела, подритват ги и обменят кратки възгласи, които едва чувам от биещата в слепоочията ми кръв. В подножието на хълма се насъбрали четирима, а човекът във военната униформа — офицер, ако се съди по пагоните — седи на старото си място, на няколко крачки от последния труп, и презарежда автомата. След това го виждам как бавно се приближава към лежащия, наклонява цевта и пуска къс ред. Лежащият отвратително потръпна и в същата секунда повърнах направо върху кормилото и панталоните си. А след това започна най-страшното.
Офицерът хвърли светкавичен поглед към небето, след това се обърна към мен, погледна ме — никога няма да забравя този студен безпощаден поглед! — и тръгна към колата с автомат в ръце. Чувах как другите му викат, но той не се обърна. Той вървеше към мен. Може би за няколко секунди съм загубил паметта си, защото повече нищо не помня до момента, когато се усетих, че стоя пред същия офицер и още двама бунтовници. Господи, що за хора са тези! Небръснати, мръсни, с изцапани и окъсани дрехи и мундирът на офицера беше в същото безобразно състояние. Той беше с каска, единият от цивилните — с черно таке, а другият — с очила и гологлав. „Вие какво, оглушахте ли?“ — рязко казва офицерът, като ме дърпа за рамото, а човекът с таке се мръщи и мърмори през зъби: „Ама оставете го, за какво ви трябва.“ Събирам и последните останки кураж и се насилвам да говоря спокойно, защото става дума за живота ми. „Какво желаете?“ — питам. „Най-обикновен гражданин — казва човекът с таке. — Нищо не знае и нищо не иска да знае!“ „Почакайте, инженере — раздразнено отговаря офицерът. — Кой сте вие? — пита ме. — Какво правите тук?“ Без да скривам, обяснявам всичко, както си е, и докато говоря, той през цялото време се озърта и гледа към небето, сякаш се страхува от дъжд. Човекът с таке ме прекъсна само веднъж: „Аз не искам да рискувам! Отивам си, а вие, както щете!“ — след което се обърна и побягна надолу. Но другите двама останаха и ме изслушаха до края, а аз непрекъснато се опитвах да разбера по лицата им своята съдба, но нищо хубаво не виждах там. Тогава ми хрумна спасителната мисъл и забравяйки за всичко, което съм говорил, изведнъж изтърсвам: „Имайте предвид, господа, аз съм тъстът на господин Харон.“ „На кой Харон?“ — пита бунтовникът с очила. „На главния редактор на окръжния вестник.“ „Е, и какво?“ — пита бунтовникът с очила, а офицерът току поглежда към небето. Обърках се, явно не познават Харон. Но все пак добавям: „Той от първия ден грабна автомат.“ „Аха — казва бунтовникът с очила. — Прави му чест.“ „Това са глупости — отсича офицерът. — Как е в града? Как сте с войската?“ „Не знам — казвам. — В нашия град е спокойно.“ „Може ли да се влезе свободно?“ — пита офицерът. „Според мен, да — казвам, но сметнах за свой дълг да добавя: — Но могат да ви задържат патрулите на градската антимарсианска дружина.“ „Какво? — кресна офицерът и на разгневеното му лице за първи път се изписа нещо, приличащо на изненада. Дори спря да гледа към небето и се обърна към мен: — Каква дружина?“ „Антимарсианска — казвам. — Начело с унтерофицера Полифем. Може би го знаете? Той е инвалид.“ „Тъпащина някаква — рече офицерът. — Можете ли да ни отведете в града?“ Прималя ми. „Разбира се — казвам. — Но моят автомобил…“ „Да — сеща се офицерът. — Какво му има?“ Събрах кураж да излъжа: „Струва ми се, че е блокирал двигателят.“ Офицерът свирна и без да каже нито дума, се обърна и хлътна в нивата. Бунтовникът с очила продължава да ме разглежда внимателно, а след това изведнъж пита: „Имате ли внуци?“ „Да! — лъжа, напълно отчаян. — Двечки. Едното кърмаче.“ Той съчувствено кима: „Ужасно — казва. — Това ме мъчи най-много. Те нищо не знаят и вече никога няма да разберат…“
Нищо не схващах от думите му, нищичко не исках да разбирам, молех се само час по-скоро да се махне и да не ми стори нещо лошо. Не знам защо си представих, че този кротък човек с очила е най-страшният сред тях. Няколко секунди той почака моя отговор, а след това метна автомата на рамо и рече: „Съветвам ви по-скоро да изчезвате. Довиждане.“ Даже не почаках да се скрие, обърнах се и възможно най-бързо поех към града. Сякаш буря ме носеше на крилете си. Не чувствувах краката си, не сещах задух, струваше ми се, че долавям някакво механическо боботене и ехтеж зад гърба си, но не се обръщах, просто се опитвах да избягам! Но само след малко от междуселския път изви камионче, цялото натъпкано с фермери. Бях в полусвяст, но намерих сили да преградя пътя им. Вдигнах ръце и закрещях: „Стойте! Нататък не трябва! Там има партизани!“ Камионът спря, обградиха ме груби простовати хора, кой знае защо въоръжени с винтовки. Сграбчиха ме за раменете, блъскаха ме, ругаеха ме с долни думи, нищо не разбирах, бях ужасен и едва по- късно осъзнах, че ме мислят за съучастник на бунтовниците. Краката ми се подкосиха, но тогава от кабината се показа шофьорът, който, за щастие, се оказа мой бивш ученик. „Какво правите, момчета! — закрещя той, дърпайки ги за ръцете. — Че това е господин Аполон, градският учител! Познавам го.“ Макар и не веднага, те се успокоиха и аз разказах за преживяното. „Ясно — каза шофьорът. — Разбрахме. Ще ги изловим. Да тръгваме, момчета.“ Исках да продължа към града, но той ме убеди, че с тях ще бъде по-безопасно. И колата щял да ми поправи, докато другите ловят бандитите. Сложиха ме в кабината и камионът потегли към мястото на трагедията. Ето върха на хълма, ето моя автомобил, но по-нататък пътят е абсолютно пуст. Нито трупове, нито парчетии, само обгорели петна върху асфалта и малка трапчинка на мястото на взрива. „Ясно — каза шофьорът, като спираше камиона. — Вдигнали са всичко. Ей ги къде офейкват…“ Всички се разбъбраха, сочеха към хоризонта, в посока на Маратина, но колкото и да се вглеждах в спокойното небе, така и нищичко не видях с единственото си око.
След това фермерите изкусно, което говори за определен опит, без излишно суетене и спорове се разделиха на две групи по десет човека. Групите се разгънаха във верига и започнаха да прочистват нивата — едната надясно, другата наляво. „Имат автомати — предупредих ги. — И гранати, струва ми се, също имат.“ „Знаем“ — отговориха и след време чух викове, подсказващи, че хайката е попаднала на следа. Шофьорът в това време стягаше моята кола, а аз, изтегнал се на задната седалка, се отпуснах в блажен полусън, намерил най-после време за почивка. Шофьорът не само отстрани повредата (оказа се, че в бензинопровода е влязъл въздух), но и почисти предната седалка, кормилото и арматурното табло, които бях изцапал. Просълзих се от благодарност, стиснах ръката му и платих, колкото можах. Остана доволен. Този прост и добър човечец (така и не мога да си спомня името му) на всичко отгоре се оказа и разговорлив за разлика от повечето фермери — хора също прости и добри, но навъсени и затворени. Той ми обясни някои от събитията. Оказва се, че бунтовниците, които народът нарича просто бандити, се появили в окръга още на другия ден след нашествието на марсианците. В началото се отнасяли приятелски с фермерите и тогава те научили, че повечето са жители на Маратина, хора, общо взето, образовани и на пръв поглед безобидни, ако не броим военните. Но фермерите така и не разбрали намеренията им. В началото бандитите призовали селските жители да се вдигнат против новата власт, но причините обяснявали доста мъгляво — говорили за гибел на културата, за израждане и прочие книжни приказки, незасягащи коренните интереси на селския човек. Фермерите обаче ги хранели и приютявали, защото обстановката била несигурна и не се знаело какво може да се очаква от новия ред. Когато обаче се разбрало, че от новата власт нищо лошо, само добро може да се очаква, когато властта на солидна цена купила реколтата на корен (даже не реколтата, а кълновете), когато дала щедър аванс за синьото зърно, когато направо от небето завалели пари за безполезния дотогава стомашен сок и когато — от друга страна — се разбрало, че бандитите устройват засади срещу представителите на администрацията, носещи в селото парите, когато пълномощникът от Маратина дал ясно да се разбере, че за всеобщото благо е наложително да се сложи край на тези безобразия, тогава отношението към бунтовниците изцяло се променило.
Няколко пъти прекъсвахме нашия разговор и се ослушвахме. От полето се чуваха редки изстрели и всеки
