Марсианци, та марсианци! Омръзна ми да споря!
7 юни
Окото и досега ме боли, замъгли се и нищо не виждам. Добре поне, че е лявото. Компресите на Ахилес само отчасти помагат. Ахилес твърди, че синината ще се вижда поне седмица; сега е синьо-червена, след това ще стане зелена, ще пожълтее и едва тогава ще изчезне съвсем. Каква жестокост, моля ви се, каква липса на култура! Да удариш възрастен човек само защото е искал да зададе невинно въпросче! Ако марсианците започват така, не знам с какво ли ще свършат. И кому да се оплачеш? Остава само да чакам пълното изясняване на обстановката. Окото така ме боли, че е страшно дори да си спомня колко се радвах на днешното безгрижно утро. (Температура — плюс двадесет, облачност — нула бала, вятър — южен, един метър в секунда.)
Когато след закуска се качих на покрива да извърша метеорологичните наблюдения, с изненада открих, че полята извън града са придобили забележим синкав оттенък. В далечината полето дотолкова се сливаше с небесния лазур, че линията на хоризонта беше съвсем размита, макар прозрачността на въздуха да беше добра и да отсъствуваше всякаква задименост. Тези нови марсиански семена покараха учудващо бързо. Очаквам след някой и друг ден окончателно да изместят пшеницата.
На площада открих, че почти всички наши, а и разни други граждани, които би трябвало да бъдат на работа, фермери, а също и ученици, на които им се полага да се занимават с игри, са се скупчили около три големи фургона, украсени с разноцветни плакати и рекламни афиши. Предположих, че е пътуващ цирк, още повече че рекламите приканваха да се любуваме на невиждани въжеиграчи и други обикновени герои на манежа, но Морфей, който стърчеше там отдавна, ми обясни, че това не е никакъв цирк, а подвижни донорни пунктове. Вътре се намирали специални помпи с маркучета, до всяка помпа седи здрав мъжага в лекарска престилка и предлага всекиму да изпомпи малко от излишъците, при това на главозамайваща цена: петарка за чаша. „Какви излишъци?“ — питам. Оказва се — излишъците от стомашен сок. Целият свят се е побъркал на тема стомашен сок!
„Нима са марсианците?“ — питам. „Какви ти марсианци — отговаря Морфей. — Млади космати здравеняци. Единият е кьорав с едното око.“ „И какво, като е едноок? — възразявам. — Представителят на всяка раса, независимо земна или марсианска, става едноок, ако му повредят едното око.“ Тогава още не знаех, че тези мои думи ще се окажат пророчески. Просто ме дразнеше мнителността на Морфей. „В живота си никога не съм чувал за еднооки марсиани“ — заяви той.
Публиката наоколо се вслушваше в нашия разговор и в пристъп на тщеславие Морфей намери за необходимо да поддържа съмнителното си реноме на опонент. А пък нищо не разбира от тези работи! „Никакви марсиани не са — казва. — Обикновени момчета от столичните предградия. Там такива с лопата да ринеш във всеки бардак.“ „Нашите сведения за Марс са толкова оскъдни — говоря спокойно аз, — че предположението, марсианците да приличат на момчета от крайстоличните квартали, не противоречи на никакъв научен факт.“ „Вярно — намесва се стоящ наблизо непознат фермер. — Много убедително го рекохте, господин не знам кой си. У тоя, едноокия, цялата му ръка е в татуировки и все голи жени. Как засука ръкав, как тръгна към мен с маркуча — не, викам, не е за нас тази работа.“ „Та какво говори науката относно татуировките на марсианите?“ — пита лукаво Морфей. Мен иска да жегне. Евтини номера, от тях вони на бръснарница. С такива нещица не можеш да ме прекараш. „Професор Зефир — казвам, гледайки го право в очите, — главният астроном на Маратинската обсерватория, в нито една от своите многобройни публикации не отрича подобни увлечения у марсианците.“ „Вярно — потвърждава фермерът. — Те са с очила, те по ги разбират.“ И Морфей трябваше да преглътне. Повъртя се и с думите: „Ще ударя една биричка…“ — започна да се измъква от тълпата, а аз останах да чакам.
Известно време всички стояха, зяпаха и се уговаряха тихичко; фермерите и търговците са нерешителен народ. След това първите редове се раздвижиха, един селянин смъкна сламената си шапка, със замах я удари в коляното си и извика: „Ех! И пет монети са пари, не е ли тъй, а!“ Казвайки тези думи, той решително изкачи дървените стъпала и се шмугна във вратата на фургона, така че можехме да се любуваме само на задната му половина, цялата в прах и репеи. Какво там говореше, какво разпитваше, така и си остана неясно поради голямото разстояние. Видях само, че в началото позата му беше напрегната, след това сякаш се поохлаби, запристъпва от крак на крак, мушна ръка в джоба и измятайки се назад, поклати глава. После, без да погледне никого, слезе, взе шапката, старателно я изтърси от праха и се смеси с тълпата. На вратата на същия фургон се появи човек — наистина грамаден и наистина едноок. Ако не беше бялата престилка, с тази тъмна превръзка през лицето, с тази небръсната четина и космати татуирани ръце можеше да мине за главатар на престъпно свърталище. Мрачно оглеждайки ни, той мързеливо смъкна ръкави, извади цигара, запали и викна грубо: „Хайде, влизай! Пет монети се дават. За всяка чашка пет монети! Мангизи са това, ей, на ръка! Че ти за пет монети колко трябва да превиваш гръбнак? А тук глътнеш маркучето и съвсем набързо. Е?“ Гледах го и се дивих на късогледството на държавната ни администрация: как можеш да разчиташ, че обикновеният гражданин и дори фермерът ще поверят организма си на такъв вагабонтин. Измъкнах се от тълпата и поех към „петачето“.
Нашите бяха там, всички с чифтета, а някои и с бели ленти на ръкавите. Полифем, надянал стара военна фуражка и плувнал в пот, произнасяше реч. Според думите му излизаше, че злодеянията на марсианците са абсолютно нетърпими, че всички патриоти стенат и се обливат в кръв под игото им и че е крайно време да им се даде достоен отпор. А виновници за всичко, твърдеше Полифем, са дезертьорите и ренегатите от типа на дебелогъзите трътлести генерали, аптекаря Ахилес, бъзливеца Миртил и този предател Аполон.
Причерня ми пред очите от последните думи. Напълно загубих дар слово и се опомних едва когато забелязах, че никой, освен мен, не слуша еднокракия глупак Полифем; всички се бяха втренчили в Силен, който току-що се беше върнал от кметството и разказваше, че занапред данъците ще се събират изключително във вид на стомашен сок и че от Марс е спуснато указание за приравняване на стомашния сок с обикновените парични единици. Стомашният сок уж щял вече да има валидност наравно с банкнотите и спестовните каси са готови да го обменят срещу валута. Злъчният Парал веднага подхвърли: „Съвсем се самозабравиха. Профукаха златните запаси и сега ще ми търсят пари със стомашна секреция.“ „Как така? — рече Димант. — Не разбирам. Сега трябва да си накупим съдове като буркани, така ли? А ако вместо сок им занеса вода?“ „Слушай, Силен — започна Морфей. — Заборчнял съм ти десетарка. Да ти я върна със сокче, а?“ Оживи се, горкичкият, вечно не му стигаха пари за пиене, вечно на чужда сметка пиеше. „Добри времена, старчета! — викна той. — Иска ми се например да му ударя едно, отивам, значи, в банката, отделям им от излишъка, получавам в брой и право в кръчмето.“ Тук Полифем отново закрещя: „Купиха ви! На марсианите се продадохте за стомашен сок! Вие тук се продавате, а те из града се разхождат като на бащиния им Марс.“
И наистина, през площада бавно и без шум се движеше странна черна кола, сякаш съвсем без колела, без прозорци и врати. След нея с викове и дюдюкане тичаха дечурлига, някои искаха да се хванат отзад, но тя беше абсолютно гладка, като роял — къде да се хванеш! Много необикновено транспортно средство. „Ама наистина ли е марсианска?“ — питам. „Че каква друга! — раздразнено отвръща Полифем. — Да не би да е твойта!“ „Никой не казва, че е мойта — възразявам, — Малко ли коли има по света, да не са все марсиански.“ „А аз и не съм рекъл, че са все марсиански, карантийо дърта! — закрещя Полифем. — Казах, че марсианите, гадовете, се шляят по града като у тях си! А вие всички се продадохте!“ Само повдигнах рамене, без желание да му обръщам внимание, а Силен съвсем мъдро му отговори: „Извинявай, Полифем, но твоите крясъци вече ме изморяват. И не само мен. Ако ме питаш, ние дълга си изпълнихме. Встъпихме в дружината, оръжието почистихме, какво още, пита се?“ „Патрули! Патрули трябват! — истерично изви Полифем. — Да прикрием пътищата! Да не ги допуснем до града!“ „Че как няма да ги пуснеш?“ „Върви по дяволите, Силен! Как да не ги пуснеш ли? Много просто: «Стой! Горе ръцете! Ще стрелям!» И му теглиш една.“ Не понасям такива приказки — не човек, а казарма. „Е, да направим патрули — рече Димант. — Да не е трудно?“ „Не е наша работа — казах с нотки на решителност. — Нека Силен потвърди, че е незаконно. За това си има армия. Армията да се занимава и с патрулите, и с всякакви стрелби.“
Не понасям военни игри и особено ако ги командува Полифем. Пълен садизъм. Помня, имахме в града противоатомни учения, той за абсолютна имитация разпали навсякъде димни шашки, че никой да не шикалкави с противогаза. Кошмар — бог знае колко народ изтрови! Той си е унтерофицер, на такива нищо
