прилагаме асоциативния разпит, ще успеем да научим от него много интересни неща за космическата експанзия на човечеството и без съмнение някои неща за нашето собствено лично бъдеще.
Когато стигнахме до тази точка от разсъжденията, Едик изведнъж стана мрачен и заяви, че не му харесват намеците на Фотон за неговата преждевременна смърт. Лишеният от такт Корнеев забеляза по този повод, че всяка смърт на един маг е винаги преждевременна и въпреки това всички ще отидем там. Изобщо, каза Роман, може би той ще обича тебе най-силно и само твоята смърт ще запомни. Едик разбра, че той все още има шансове да умре по-късно от нас и настроението му се подобри.
Обаче разговорът за смъртта отклони мислите ни в меланхолична насока. Всички ние освен Корнеев, разбира се, изведнъж започнахме да съжаляваме У-Янус. Наистина, като си помисли човек, положението му е ужасно. Първо, той се показваше образец на гигантска научна безкористност, защото практически беше лишен от възможността да използува плодовете на своите идеи. После, той нямаше никакво светло бъдеще. Ние отивахме към света на разума и братството, а той ден след ден към Николай Кървавия, към крепостното право, към разстрела на Сенния площад и — кой знае? — може би аракчеевщината, бироновщината, опричнината. И някъде в дълбините на времето, върху вонещня паркет на Санкт-Петербургската де сианс Академия в един мръсен ден ще го срещне колега с напудрена перука — колега, който вече цяла седмица странно се взира в него — ще ахне, ще плесне с ръце и с ужасени очи ще промърмори: „Хер Нефструев… Какфо значи тофа?… Та фчера, фъф «Федомсти» ясно пишеше, че фие сте починали от утар…“ И тогава ще трябва да говори нещо за брат близнак или за фалшиви слухове, защото ще знае и прекрасно ще разбира какво означава този разговор…
— Стига — каза Корнеев. — Разциврихте се. Затова пък той знае бъдещето. Той вече е бил там, а на нас ни остава още много да вървим. И може би прекрасно знае кога всички ще умрем…
— Това е съвсем друго нещо — каза тъжно Едик.
— На стареца му е тежко — каза Роман. — Бъдете добри, да се отнасяте с него по-приятелски и по- внимателно, особено ти, Витка. Вечно ти го нагрубяваш.
— Ами той какво току се лепи за мене? — озъби се Витка — Какво сме разговаряли, къде сме се виждали…
— Сега вече знаеш защо се лепи за тебе и се дръж прилично.
Витка се нацупи и взе демонстративно да разглежда листчето с въпросите.
— Трябва да му обясняваме всичко най-подробно — казах аз, — всичко, което знаем. Трябва постоянно да му предсказваме неговото най-близко бъдеще.
— Да, дявол да го вземе — каза Роман. — Тази зима си счупи крака. На поледицата.
— Трябва да го предотвратим — решително казах аз.
— Какво? — попита Роман. — Разбираш ли какво приказваш? Кракът му отдавна вече е зараснал…
— Но той още не го е счупвал — възрази Едик.
Няколко минути ние се опитвахме всичко да проумеем. Изведнъж Витка каза:
— Я, чакайте! А това какво е? Момчета, един въпрос не е зачеркнат.
— Какъв?
— Къде е изчезнало перото?
— Как къде? — каза Роман. — Преминало е в осми. А точно на осми аз включвах печката, разтопявах нещо.
— И какво следва от това?
— Да, нали аз го хвърлих в кошчето. На осми, на седми, на шести не съм го виждал… Хм… Къде ли се е дянало?
— Чистачката го е изхвърлила — предположих аз.
— Изобщо интересно е да помислим за това — каза Едик. — Да предположим, че никой не го е изгорил. Как ли ще изглежда то през вековете?
— Има по-интересни неща — каза Витка. — Например какво става с обувките на А-Янус, когато ги износи до деня, в който са били изработени във фабрика „Скороход“? И какво става с храната, която той изяжда на вечеря? И изобщо…
Но ние бяхме вече твърде уморени. Поспорихме още малко, после дойде Саня Дрозд, избута ни от дивана, пусна своя транзистор и започна да проси две рубли. „Дайте ми бе“ — хленчеше той. „Ами нямаме“ — отвръщахме му ние. „Може би са ви останали… Ще ми дадете ли?…“ Стана невъзможно да се спори и решихме да вървим на обяд.
— В края на краищата — каза Еднк — нашата хипотеза не е чак толкова фантастична. Може би съдбата на У-Янус е много по-чудна.
Твърде е възможно, помислихме си ние, и отидохме в столовата.
Изтичах за малко в електронната зала да съобщя, че отивам да обядвам. В коридора налетях на У-Янус, който внимателно ме погледна, кой знае защо се усмихна и попита дали не сме се виждали вчера.
— Не, Янус Полуектович — казах аз. — Вчера не сме се виждали. Вчера ви нямаше в института, вчера, Янус Полуектович, още сутринта ние отлетяхме за Москва.
— Ах, да — каза той. — Забравил съм.
Той така приятелски ми се усмихна, че аз се реших. Беше малко нахално, разбира се, но аз определено знаех, че напоследък Янус Полуектович се отнасяше към мене добре и значи сега между нас не можеше да се случи никакъв особен инцидент. И аз го попитах тихо, като предпазливо се озърнах:
— Янус Полуектович, извинявайте, ще ви задам един въпрос.
Вдигнал вежди, той известно време внимателно ме гледа, а след това явно ги спомни нещо и каза:
— Моля, задавайте. Само един ли?
Аз разбрах, че той е прав. Всички тези неща не се покриваха в един въпрос. Ще има ли война? Ще излезе ли нещо от мене? Ще се намери ли рецепта за всеобщо щастие? Ще умре ли някога последният глупак?
— Може ли да се отбия при вас утре сутринта?
Той поклати глава и както ми се стори, с известно злорадство отвърна:
— Не. Невъзможно е. Утре сутрин вас, Александър Иванович, ще ви повикат от Китежградския завод и аз ще трябва да ви пратя в командировка.
Почувствувах се глупаво. Имаше нещо унизително в този детерминизъм, който обричаше мене, самостоятелния човек със свободна воля, на абсолютно определени, независещи сега от мене дела и постъпки. И съвсем не ставаше дума дали ми се отиваше в Китежград или не ми се отиваше. Ставаше дума за неизбежността. Сега не можех нито да умра, нито да се разболея, нито да проявя каприз. „Дори да ме уволнят.“ Бях обречен и за пръв път разбрах ужасния смисъл на тази дума. Винаги съм знаел, че е лошо да бъдеш обречен например на екзекуция или на слепота. Но да бъдеш обречен дори на любовта на най- прелестната девойка в света, на най-интересното околосветско пътешествие и на пътуване до Китежград (където аз наистина цели три месеца вече се стремях да отида), също могло да бъде крайно неприятно. Познаването на бъдещето ми се показа в съвсем нова светлина…
— Лошо е да се чете хубава книга отзад напред, нали? — каза Янус Полуектович, който ме наблюдаваше с открит поглед. — А що се отнася до вашите въпроси, Александър Иванович, то… постарайте се да разберете, Александър Иванович, че не съществува едно-единствено за всички бъдеще. Те са много и всяка ваша постъпка създава някое от тях. Ще го разберете — каза той убедително. — Непременно ще го разберете.
По-късно наистина го разбрах.
Но това е вече съвсем друга история.
Послесловие и коментарии
