Предлаганите очерци из живота на Научноизследователския институт по чародейство и вълшебство, според мен, не са реалистични в строгия смисъл на думата. Обаче те притежават качества, които значително ги отличават от аналогичните по тема творения на Г. Проницателни и Б. Питомник и поради това могат да бъдат препоръчани на широк кръг читатели.
Преди всичко трябва да се отбележи, че авторите са успели да се ориентират в обстановката и да отделят прогресивното от консервативното в работата на Института. Очерците не предизвикват онова раздразнение, което човек изпитва, когато чете пълните с възхищение статии за конюнктурните фокуси на Вибегало или възторжените преразкази за безотговорните прогнози на сътрудниците от отдел „Абсолютно знание“. По-нататък приятно ми е да отбележа правилното отношение на авторите към мага като към човек. За тях магът не е обект на боязливо възхищение и преклонение, но не е и дразнещ киноглупак, нереална личност, която постоянно си губи очилата, не е способна да зашие два шамара на някой хулиган и чете на влюбената девойка избрани места от „Курса по диференциално и интегрално смятане“. А това значи, че авторите са взели верен тон. Към достойнствата на очерците може да се отнесе и това, че авторите са дали институтските пейзажи през погледа на новака, а така също не са пропуснали да видят дълбокото съотношение между административните закони и магическите закони. А що се отнася до недостатъците на очерците, повечето от тях се дължат на познатата открай време хуманитарна насоченост на авторите. Като професионални литератори авторите навсякъде предпочитат така наречената художествена правда пред фактическата правда. И пак като професионални литератори, авторите, както повечето литератори, са натрапчиво емоционални и за съжаление непросветени по въпросите на съвременната магия. Като изобщо не възразявам дадените очерци да бъдат публикувани, смятам за необходимо да посоча някои конкретни обърквания и грешки:
1. Както ми се струва, названието очерци не отговаря напълно на съдържанието. Като използуват тази наистина разпространена сред нас поговорка, авторите очевидно са искали да кажат, че маговете работят непрекъснато, дори когато почиват. Това фактически си е почти така. Но в очерците то не се вижда. Авторите прекалено са се увлекли по нашата екзотика и не са успели да избягнат изкушените да дават повече съблазнителни приключения и ефектни епизоди. Духовните приключения, които представляват същността от живота на всеки маг, почти не са намерили отражение в очерците. Аз, разбира се, не вземам под внимание последната глава от третата част, където авторите, макар че са се опитали да покажат мисловната дейност, но са я показали чрез неблагодарния материал на една доста елементарна дилетанска логическа задача. (Трябва да отбележа, че аз изложих пред авторите своето гледище по този въпрос, но те вдигнаха рамене и малко обидено казаха, че съм се отнасял към очерците прекалено сериозно.)
2. Гореспоменатото невежество по въпросите на магията като наука си прави с авторите лоши шеги в цялата книга. Така например, когато са формулирали дисертационната тема на М. Ф. Редкин, те са допуснали четиринайсет (!) фактически грешки. Навсякъде в текста те слагат неуместно солидния термин „Хиперпол“, който очевидно много им се е харесал. На тях изглежда и през ум не им минава, че диванът транслатор е излъчител не на М-поле, а на мю-поле; че терминът „жива вода“ е излязъл от употреба през по-миналия век; че тайнственият уред, наречен аквавитометър, и електронната машина „Алдан“ изобщо не съществуват; че завеждащ изчислителната лаборатория съвсем рядко се занимава с проверка на програмите — за тази цел си има математици програмисти, които в нашата лаборатория са двама и които авторите упорито наричат момичета. Описанието на упражненията по материализация във втората част е направено безобразно, но нека авторите се срамуват от такива глупави термини като „Вектор-магистатум“, заклинание на Ауерс; уравнението на Стокс няма нищо общо с материализацията, а Сатурн, в описвания момент изобщо не може да се намира в съзвездие Везни. (Последната грешка е още по-непростима, защото, доколкото разбрах, единият от авторите е професионален астроном.) Списъкът на грешките и глупостите от този род спокойно може да се продължи, обаче аз не го правя, защото авторите категорично отказаха да поправят каквото и да било. Те също отказаха да изхвърлят неразбираемата за тях терминология: единият заяви, че терминологията била необходима за обстановка, а другият, че създавала колорит. Впрочем аз бях принуден да се съглася с тяхното мнение, че по-голямата част от читателите едва ли ще може да различи правилната терминология от погрешната и че каквато и терминология да се употребява, нито един разумен читател няма да й повярва.
3. Стремежът към гореспоменатата художествена правда (както се изразява единият автор) и към типизация (както се изразява другият) е довело до значително изопачаване на образите на реалните хора, които участвуват в повествованието. Авторите изобщо са склонни да нивелират героите и затова горе-долу правдоподобен при тях е почти само Вибегало и донякъде Кристобал Хозевич Хунта (не слагам в сметката епизодичния образ на върколака Алфред, който е излязъл по-добър от другите). Например авторите твърдят, че Корнеев е груб, и си въобразяват, че читателят може да си състави правилна представа за тази грубост. Да, Корнеев е наистина груб. Но тъкмо затова описаният Корнеев изглежда „полупрозрачен изобретател“ (според терминологията на самите автори) в сравнение с реалния Корнеев. Същото се отнася и за прословутата вежливост на Е. Амперян. Р. Ойра-Ойра в очерците е абсолютно безплътен, макар че тъкмо през описвания период той се развеждаше с втората си жена и се канеше да се жени трети път. Приведените примери са вероятно достатъчни читателят да не вярва твърде много на моя собствен образ в очерците.
Авторите ме помолиха да обясня някои непонятни термини и не много известни имена, които се срещат в книгата. Когато изпълнявах молбата им, аз се натъкнах на някои затруднения. Естествено, нямам намерение да обяснявам терминологията, измислена от авторите („аквавитометър“, „темпорална трансмисия“ и др.п.). Но аз не смятам, че обясняването дори на реално съществуващите термини ще бъде от голяма полза, защото той изисква солидни специални знания. Например невъзможно е да се обясни терминът „хиперпол“ на човек, който не разбира много от теорията на физическия вакуум. Терминът „трансгресия“ е още по-обемист, плюс това различните школи го употребяват в различен смисъл. Накъсо казано, аз се ограничих да коментирам някои имена, термини и понятия, от една страна, доста широко разпространени, а от друга, доста специфични в нашата работа. Освен това направих коментар на няколко думи, които нямат пряко отношение към магията, но според мене, могат да предизвикат недоумение у читателя.
Авгури К. — В древния Рим жреци, които предсказвали бъдещето по летенето на птиците и по тяхното поведение. По-голямата част от тях са били съзнателни мошеници. Това до голяма степен важи и за институтските авгури, макар че те сега имат разработени нови методи.
Анацефал — Изрод, който няма главен мозък и черепна кутия. Обикновено анацефалите умират при раждането или няколко часа по-късно.
Бецалел Лев Бен — известен средновековен маг, придворен алхимик на император Рудолф II.
Вампир — мъртвец кръвопиец от народните приказки. Не съществува. Фактически вампирите (върколаци) са магове, тръгнали по една или друга причина по пътя на абстрактното зло. Изпитано средство против тях е трепетликовият кол и куршумът, отлят от чисто сребро. В текста думата „вампир“ навсякъде се употребява в преносен смисъл.
Василиск — В приказките — чудовище с тяло на петел и опашка на змия, което убива с поглед. Фактически днес почти изчезнал древен гущер, покрит с пера, предшественик на първата птица археоптерикс. Способен да хипнотизира. Във вивариума на института се пазят два екземпляра.
Верволф — вж. таласъм.
Върколак — вж. вампир.
Гном — в западноевропейските легенди грозно джудже, което пази подземни съкровища. Аз съм разговарял с някои гномове. Те наистина са грозни и наистина са джуджета, но си нямат
