папагали, плюс това умрели. А ако не е един и същ папагал, целият проблем издребнява. Е, номерата съвпадали. Някой незабелязано от нас изхвърлил папагала. Какво друго имаше? Речникът? Голяма работа, един речник… Сигурно това си има някакво твърде просто обяснение. Канех се вече да произнеса по този повод реч, когато изведнъж Витка каза:
— Момчета, май се досещам.
Ние не казахме нито дума. Само се обърнахме към него — едновременно и шумно. Витка стана.
— Това е просто като фасул. Тривиално. Плоско и банално. Дори не е интересно за разказване.
Бавно се надигахме. Имах чувството, че дочитам последните страници от увлекателен криминален роман. Целият ми скептицизъм като че ли веднага се изпари.
— Контрамоция! — изрече Витка.
Едик легна.
— Идеално! — каза той. — Браво!
— Контрамация ли? — каза Роман. — Какво значи… Аха… — Той завъртя пръсти. — Така… ъхъ… или пък така? Да, тогава разбирам защо той ни познава всичките… — Роман направи широк жест, сякаш викаше някого. — Значи идват оттам…
— И затова той пита за какво е разговарял вчера — подхвана Витка. — И фантастичната терминология…
— Почакайте де? — записках аз. Последната страница от криминалния роман беше написана на арабски. — Чакайте! Каква контрамоция?
— Не — каза Роман със съжаление и веднага по лицето на Витка стана ясно, че той също е разбрал, че контрамоцията няма да мине. — Не върви — каза Роман. — То е като кино… представете си кино…
— Какво кино?! — завиках аз. — Помогнете ми!
— Кино наопаки — обясни Роман. — Разбираш ли? Контрамоция.
— Вятър работа — отчаяно каза Витка, легна на дивана и заби нос в шепите си.
— Да, не върви — каза и Едик със съжаление. — Саша, не се ядосвай — нищо не става. Според дефиницията, контрамоцията е движение във времето в обратна посока. Като неутриното. Но цялата беда е там, че ако папагалът е бил контрамот, щеше да лети със задника напред и нямаше да умре пред нас, а щеше да оживее… Но, общо взето, идеята е хубава. Папагалът контрамот наистина би могъл да знае нещо за космоса. Нали живее от бъдещето към миналото. А коитрамотът Янус наистина може и да не знае какво е станало в нашето „вчера“. Защото нашето вчера за него би било „утре“.
— Точно така е — каза Витка. — Така си и помислих: защо папагалът говореше за Ойра-Ойра, че е стар? И защо Янус понякога така ловко и с подробности предсказва какво ще стане утре? Помниш ли случая на полигона. Роман? Минаваше ми през ума, че те са от бъдещето…
— Но нима е възможна тази контрамоция? — казах аз.
— Теоретически е възможна. Нали половината от веществото във вселената се движи в обратна посока на времето. А практически с това никой не се е занимавал.
— Кому е притрябвало и кой ще издържи да се занимава? — каза Витка мрачно.
— Да предположим, че това би бил един забележителен експеримент — забеляза Роман.
— Не е експеримент, а саможертва — измърмори Витка. — Мислете, колкото си щете, но тук има нещо от контрамоцията… С цялото си същество го чувствувам.
— Ах, същество!… — каза Роман и всички млъкнаха.
Докато те мълчаха, аз трескаво пресмятах какво имаме на практика. Ако теоретически контрамоцията е възможна, значи теоретически е възможно нарушаване на причинно-следствения закон. Фактически дори не нарушаване, защото този закон си остава правилен поотделно и за нормалния свят, и за света контрамот… А това значи, все пак може да се предположи, че папагалите не са три, не са четири, а само един, един и същ. Какво излиза тогава? На десети сутринта той лежи умрял в чашката на Петри. След това той е изгорен, превърнат на пепел и разпръснат по вятъра. Въпреки това на единайсети сутринта той е пак жив. Не само че не е на пепел, но е цял и повредим. Вярно, че към пладне той умира и отново попада в чашката на Петри. Това е дяволски важно! Аз чувствувах, че чашката на Петри е дяволски важна… Единство на мястото!… На дванайсти папагалът е отново жив и иска захарче… Това не е контрамоция, не е филм, който се върти наопаки, но тук пак има нещо от контрамоцията… Витка е прав… За контрамота събитията се развиват по следния ред: папагалът е жив, папагалът умира, папагалът е изгорен. От наша гледна точка, ако пренебрегнем подробностите, излиза тъкмо обратното: папагалът е изгорен, папагалът умира, папагалът е жив… Сякаш филмът е нарязан на три парчета и се показва най-напред третото парче, след това второто, а чак след това първото… Някакви прекъсвания в непрекъснатостта… Разкъсвания на непрекъснатостта… Точките на разкъсването…
— Момчета — казах аз с примиращ глас. — Ами контрамоцията непременно ли трябва да бъде непрекъсната?
Известно време те не реагираха. Едик пушеше и пускаше дима към тавана. Витка лежеше неподвижно по корем, а Роман разсеяно ме гледаше. След това очите му се ококориха.
— Полунощ! — каза той със страшен шепот.
Всички скочиха.
Сякаш се намирахме на финален мач и аз бях вкарал решаващия гол. Те се хвърлиха върху мене, мляскаха ме по бузите, удряха ме по гърба и по врата, събориха ме на дивана и се трупаха върху мене. „Умник!“ — пискаше Едик. „Акъл!“ — ревеше Роман. „А пък аз мислех, че ти си нашият глупчо!“ — повтаряше грубият Корнеев. След това се успокоиха и всичко тръгна като мед и масло.
Най-напред Роман ни в клин, ни в ръкав заяви, че сега той знае тайната на Тунгуския метеорит. Той пожела да ни я съобщи незабавно и ние радостно се съгласихме, колкото и парадоксално да ни звучеше. Не бързахме да се заловим с онова, което ни интересуваше най-много. Не, никак не бързахме! Чувствувахме се като чревоугодници. Не се нахвърляхме върху ястията. Душехме миризмите, кокорехме очи и мляскахме, потривахме ръце, обикаляхме и предчувствувахме…
— Нека най-после изясним — с мазен глас започна Роман — заплетения проблем на Тунгуското чудо. Преди нас с този проблем са се занимавали хора, абсолютно лишени от фантазия. Всичките тези комети, метеорити от антивещество, самоизбухващи атомни кораби, разните му космически облаци и квантови генератори са прекалено банални и значи далеч от истината.
За мен Тунгуският метеорит винаги е бил кораб на пришълци и винаги съм смятал, че корабът не може да се намери на мястото на експлозията по простата причина, че отдавна го няма там. До днес аз мислех, че падането на Тунгуския метеорит не е кацане на кораба, а неговото излитане и сега тази чернова хипотеза много неща ми обясни. Идеите за прекъсващата се контрамоция дават възможност веднъж завинаги да се сложи край на този проблем. Но какво е станало на тринайсти юни хиляда деветстотин и осма година в района на Подкаменна Тунгуска? Горе-долу към средата на юли същата година в пространството около Слънцето навлязъл корабът на пришълците. Но те не са били простите и елементарни пришълци от фантастичните романи. Те са били контрамоти, другари! Хора, пристигнали в нашия свят от друга вселена, където времето тече в обратна посока на нашето. В резултат от взаимодействието на противоположните потоци от време, те от обикновени контрамоти, възприемащи нашата вселена като филм, пуснат наопаки, се превърнали в контрамоти от прекъсващ се тип. Природата на тази прекъсваемост засега не ни интересува. Важно е друго. Важно е, че животът им в нашата вселена е бил подчинен на определен ритмичен цикъл. Ако за по-просто предположим, че един цикъл при тях е бил равен на земното денонощие, тяхното съществувание от наша гледна точка би изглеждало по следния начин. Например на първи юли те живеят, работят и се хранят абсолютно като нас. Обаче например точно в полунощ те заедно с цялото си снаряжение преминават не във втори юли като нас простите смъртни, а в началото на трийсти юни, тоест не с един миг напред, а с две денонощия назад, ако разсъждаваме от наша гледна точка. Точно така в края на трийсти юли те преминават не в първи юли, а в самото начало на двайсет и девети юни. И тъй нататък. Попаднали непосредствено близко до Земята, нашите контрамоти с изненада откриват, ако не са го били открили още преди, че Земята прави по своята орбита твърде странни скокове — скокове, които извънредно много затрудняват астронавигацията. Освен това, намирайки се над Земята на първи юли, по наше времеброене те откриват в самия център на гигантския Евразийски континент мощен пожар, димът от който
