Счетоводителят съвсем пребледня, наведе се към мене и заговори с треперлив глас:
— И аз това гледам — не мигат… А онзи там със синия костюм, според мене, дори не диша.
Бях вече освободил половината опашка, когато по телефона се обади Роман.
— Саша ли е?
— Да.
— Папагала го няма.
— Как така го няма?
— Ами така.
— Да не го е изхвърлила чистачката?
— Питах я. Не само че не го е изхвърлила, но дори не го е виждала.
— Да не би домашните духове да си правят майтап?
— В лабораторията на директора ли? Едва ли.
— Хм, да — казах аз. — Може би самият Янус?
— Янус още не е идвал. Изобщо, струва ми се, не се е върнал от Москва.
— Как тогава да го разбираме? — попитах аз.
— Не зная. Ще видим.
Помълчахме.
— Ще ми се обадиш ли? — попитах аз. — Ако има нещо интересно…
— Ами разбира се. Непременно. До чуване, приятелю.
Накарах себе си да не мисля за този папагал, който в края на краищата изобщо не ме интересуваше. Освободих всички дубли, проверих всички програми и се залових с една отвратителна задача, която отдавна вече стоеше на главата ми. Дали ми я бяха абсолютниците. Отначало им казах, че тя няма нито смисъл, нито решение, както повечето техни задачи. Но след това се посъветвах с Хунта, конто разбираше тези неща изтънко, и той ми даде няколко обнадеждаващи съвета. Много пъти се бях залавял с тази задача и пак я бях оставял, но днес я довърших. Резултатът беше идеален. Тъкмо бях свършил и облегнат на стола, блажено оглеждах решението отдалече, дойде позеленелият от злоба Хунта. Той ме гледаше в краката и със сух и неприятен глас попита откога съм престанал да разбирам почерка му. Това страшно му напомняло саботаж, заяви той. Гледах го с умиление.
— Кристобал Хозевич — казах аз. — Все пак я реших. Вие бяхте абсолютно прав. Заклинателното пространство може да се свие и по четирите променливи.
Той най-после вдигна очи и ме погледна. Вероятно съм имал много щастлив вид, защото той омекна и промърмори:
— Я да видим.
Подадох му листчетата, той седна до мене и заедно анализирахме задачата отначало докрай и се наслаждавахме на двете идеални преобразувания, едното от които ми беше подсказал той, а другото бях намерил сам.
— Бива си ги нашите глави, Александро — каза най-после Хунта. — Нашето мислене е артистично. Не смятате ли така?
— Според мене, юнаци сме — казах аз искрено.
— И аз така мисля — каза той. — Ще го публикуваме. Никой не би се срамувал да го публикува. Това не са галошите самоходки и панталоните невидимки.
Настроението ни стана прекрасно и започнахме да анализираме новата задача на Хунта. Но много скоро той каза, че и преди понякога се е смятал за побрекито, и че още при първата ни среща се убедил, че аз съм неграмотен в математиката. На драго сърце се съгласих с него и изказах предположение, че той май трябва вече да се пенсионира, а мен трябва най-грубо да ме изгонят от института и да ме изпратят да товаря дървен материал, защото за нищо друго не ме бива. Той ми възрази. Каза, че и дума не може да става за пенсия, че трябва да го изхвърлят за тор, а на мен да не ми дават да припаря до сечищата, където все пак е необходимо определено интелектуално равнище, а да ме назначат за чирак при помощник-чистача в някои противохолерен санитарен обоз. Седяхме, подпрели глави, и се подлагахме на самоунищожение, когато в залата надникна Фьодор Симеонович. Доколкото разбрах, той нямал търпение да разбере моето мнение за съставената от него програма.
— Програма! — жлъчно усмихнат каза Хунта. — Не съм виждал твоята програма, Теодор, но съм убеден, че тя е гениална в сравнение с това… — Той с отвращение подаде на Фьодор Симеонович листчето със своята задача. — Порадвайте се, това е образец на духовна бедност и нищожество.
— Д-драги — каза Фьодор Симеонович озадачен, след като разчете почерците. — Та това е проблемът на Бен Бецалел. Калиостро е доказал, че тя няма решение.
— И ние знаем, че тя няма решение — каза Хунта, като незабавно се наежи. — Искаме да знаем как да я решим.
— Странно разсъждаваш, Кристо… Как ще търсиш р-решение, когато го няма? Това е б- безсмислица.
— Извинявай, Теодор, но ти разсъждаваш много странно. Безсмислица е да търсиш решения, ако и без това го има. Става дума какво да правим със задача, която няма решение. Това е дълбоко принципнален въпрос, който, както виждам, ти, приложникът, за съжаление не можеш да разбереш. Изглежда напразно съм започнал да разговарям с тебе на тази тема.
Тонът на Кристобал Хозевич беше необичайно оскърбителен и Фьодор Симеонович се разсърди.
— С-слушай, драги — каза той. — Н-не мога да д-дис-кутирам с тебе с такъв тон и пред младежа. Ти ме учудваш. Това е не-п-педагогично. Ако искаш да продължим, заповядай с мен в к-коридора.
— Моля — отвърна Хунта, изправи се като пружина и инстинктивно хвана несъществуващата дръжка на меча до бедрото си.
Те церемониално излязоха, гордо вдигнали глави и без да се поглеждат. Момичетата се закискаха. И аз не се уплаших много. Седнах, хванал с ръце главата си над оставеното листче, и известно време слушах с крайчеца на ухото си как в коридора мощно боботи басът на Фьодор Симеонович, пресичан от сухите гневни викове на Кристобал Хозевич. След това Фьодор Симеонович изрева: „Заповядайте в моя кабинет!“ — „Моля!“ — изскърца през зъби Хунта. Те вече бяха на „вие“ и гласовете се отдалечиха. „Дуел! Дуел! Дуел!“ — зачуруликаха момичетата. За Хунта се носеше лошата слава, че бил дуелист и кавгаджия. Говореше се, че отвеждал противника в лабораторията си, предлагал му да си избере рапира, шпага или алебарда, а след това започвал ала Жан Маре да скача по масите и да събаря шкафовете. Но за Фьодор Симеонович можех да бъда спокоен. Ясно беше, че в кабинета те ще мълчат мрачно около половин час, седнали един срещу друг на масата, после Фьодор Симеонович ще въздъхне тежко, ще отвори барчето и ще напълни две чашки еликсир „Блаженство“. Хунта ще помърда ноздри, ще засуче мустак и ще пийне. Фьодор Симеоновнч незабавно отново ще напълни чашките и ще викне към лабораторията: „Пресни краставички!“
През това време се обади Роман и със странен глас ми каза веднага да се кача при него. Хукнах нагоре.
В лабораторията бяха Роман, Витка и Едик. Освен това в лабораторията беше зеленият папагал. Жив. Той стоеше, както вчера, на кобилицата на везните, разглеждаше всички поред ту с едното, ту с другото око, пощеше се с клюна и явно се чувствуваше прекрасно. За разлика от него учените изглеждаха зле. Навел глава, Роман стоеше над папагала и от време на време конвулсивно въздишаше. Бледният Едик внимателно масажираше слепоочията си с мъчителен израз на лицето, сякаш го мъчеше мигрена. А Витка, яхнал стола, се люлееше като момче, което си играе на конче, неразбираемо мърмореше и пулеше очи като трескав.
— Същият ли е? — попитах тихо.
— Същият — каза Роман.
— Фотон? — Аз също се почувствувах зле.
— Фотон.
— И номерът ли съвпада?
Роман не отговори. Едик каза с измъчен глас:
— Ако знаехме колко пера имат папагалите на опашката, можехме да ги преброим и да приспаднем перото, което е било загубено онзи ден.
