— Не мога да пиша стихове — каза Корнеев. — По природа не съм Пушкин. По природа съм Белински.
— Ти по природа си кадавър — каза Стела.
— Пардон! — настоя Витка. — Искам във вестника да има отдел литературна критика. Искам да пиша критични статии. Всичките ще ви рендосам! Пак ще ви припомня вашето творение за вилата.
— Какво? — попита Едик.
Корнеев незабавно изрецитира:
— „Искам вила да строя. Но къде! Тази грижа ме сега яде. Но профкомитетът славен още отговор не дава“. Имаше ли такова нещо? Признайте си!
— Малко ли неща е имало — казах аз. — Пушкин също е имал несполучливи стихове. Тях дори в училищните христоматии ги печатат със съкращение.
— Аз ги зная — каза Дрозд.
Роман се обърна към него.
— Ще имаме ли днес заглавката или няма?
— Ще я имаме — каза Дрозд. — Вече нарисувах буквата „К“.
— Какво „К“? Откъде накъде „К“?
— Ами не трябваше ли?
— Ще ме скъсаш от смях — каза Роман. — Вестникът се нарича „За прогресивна магия“. Покажи ми там поне една буква „К“!
Дрозд впери очи към стената и взе да мърда устни.
— Ами как така? — каза най-после той. — Откъде съм взел буквата „К“? Ама имаше буква „К“!
Роман се ядоса и заповяда на Почкин да постави всички по местата им. Мене и Стела ни оставиха под командата на Корнеев. Дрозд трескаво се залови да преправя буквата „К“ в стилизирана буква „З“. Едик Амперян се опита да офейка с психоелектромера, но беше заловен, повален и хвърлен да поправя пулверизатора, с които трябваше да се създаде звездното небе. След това дойде ред на самия Почкин. Роман му заповяда да преписва материалите на машина и едновременно с това да коригира стила и правописа. А Роман започна да се разхожда из лабораторията и да контролира всички.
Известно време работата кипеше. Ние успяхме да съчиним и да бракуваме няколко варианта на баняджийската тема: „В нашта баня през деня и през нощта лее се студената вода“, „Който жаден е за чистота, не търпи студената вода“, „В института двеста души искат да е топъл душа“ и тъй нататък. Корнеев грозно се караше, като истински литературен критик. „Учете се от Пушкин — набиваше ни той в главите — или поне от Почкин! До вас стои гений, а вие сте неспособни дори да му подражавате… «По шосето ЗИЛ лети, ще ме смачка този ЗИЛ…» Каква физическа сила се крие в тези стихове! Какви ясни чувства!“ Ние неумело му отвръщахме с ругатни. Саня Дрозд стигна до буквата „И“ в думата „прогресивна“. Едик поправи пулверизатора и го опита върху Романовите конспекти. Володя Почкин бълваше проклятия и търсеше на машината буквата „Ц“. Всичко вървеше нормално. После Роман изведнъж каза:
— Саша, я погледни тук.
Аз погледнах. Папагалът лежеше с подгънати крачета под везните и очите му бяха покрити с белезникавата ципа. А качулката клюмнала.
— Умрял е — каза Дрозд жалостиво.
Отново се струпахме около папагала. Аз нямах никакви особени мисли в главата си, пък и да имах, те бяха някъде в подсъзнанието ми, но протегнах ръка, взех папагала и огледах крачетата му. И Роман веднага ме попита:
— Има ли?
— Има — казах аз.
На черното подвито краче имаше пръстенче от бял метал и на пръстенчето беше гравирано: „Фотон“ и цифрите „190573“. Смутено погледнах към Роман. Сигурно видът ми е бил странен, защото Витка Корнеев каза:
— Хайде, разказвайте какво знаете.
— Да разкажем ли? — попита Роман.
— Това е някакво бълнуване — казах аз. — Фокуси вероятно. Някакви дубли.
Роман отново внимателно прегледа трупчето.
— Не — каза той. — Там е цялата работа. Не е дубъл. Това е най-оригинален оригинал.
— Дай да видя — каза Корнеев.
Корнеев, Володя Почкин и Едик най-старателно изследваха папагала и единодушно обявиха, че не е дубъл и че не разбират защо това толкова ни вълнува. „Да вземем например мен — предложи Корнеев. — Аз също не съм дубъл. Защо това не ви учудва?“ Тогава Роман огледа изгарящата от любопитство Стела, зяпналия Володя Почкин, подигравателно усмихващия се Витка и им разказа всичко. — Как онзи ден намерил в електрическата печка едно зелено перо и го хвърлил в кошчето за боклук и как вчера това перо го нямало в кошчето, затова пък на масата (на тази същата маса) се появил мъртъв папагал, точно копие на този тук и също не бил дубъл; и че Янус познал папагала, съжалил се над него и го изгорил в гореспоменатата електрическа печка и неизвестно защо, изхвърлил пепелта през прозорчето.
Известно време никой не говореше нищо. Дрозд, който слабо се заинтересува от разказа на Роман, вдигаше рамене. На лицето му ясно личеше, че той не разбира защо трябва да се вдига шум и че, според него, в това учреждение се случват и по-страшни работи. Стелочка също изглеждаше разочарована. Но тримата магистри разбраха всичко много добре и по лицата им се четеше протест. Корнеев твърдо каза:
— Лъжете, и то нескопосно.
— Това все пак не е онзи папагал — каза вежливият Едик. — Сигурно сте сбъркали.
— Онзи е — казах аз. — Зелен, с пръстенче.
— Фотон ли? — попита Володя Почкин с прокурорски глас.
— Фотон. Янус го наричаше Фотончик.
— А цифрите? — попита Володя.
— И цифрите.
— Цифрите същите ли са? — попита Корнеев страшно.
— Според мене, същите — отвърнах аз нерешително, поглеждайки към Роман.
— А по-точно? — настоя Корнеев. Той прикри с червената си лапа папагала. — Повтори какви са тук цифрите?
— Деветнайсет… — казах аз. — Е-е… нула две, май? Шейсет и три.
Корнеев надникна под дланта.
— Не е вярно — каза той. — Ти? — обърна се той към Роман.
— Не помня — каза Роман спокойно. — Струва ми се не нула три, а нула пет.
— Не — казах аз. — Сигурно е нула шест. Помня, че имаше там едно ченгелче.
— Ченгелче — каза Почкин презрително. — Шъ Холмсовци! Нъ Пинкертоновци! Омръзнал им законът за причинността…
Корнеев пъхна ръце в джобовете.
— Това е друго нещо — каза той. — Дори не настоявам, че лъжете. Просто сте сбъркали. Папагалите всички са зелени, много от тях са опръстенени, тези двата са били от серията „Фотон“. А на вас акълът ви е на дупки. Като на всички стихоплетци и редактори на лоши стенвестници.
— На дупки ли? — попита Роман.
— Като решето.
— Като решето ли? — повтори Роман и странно се усмихна.
— Като старо решето — поясни Корнеев. — Ръждясало. Като мрежа. С големи дупки.
Тогава Роман, все така странно усмихнат, измъкна от вътрешния си джоб бележник и прелисти няколко страници.
— Значи — каза той. — На едри дупки и ръждясала. Ще видим… Деветнайсет нула пет седемдесет и три — прочете той.
Магистрите се спуснаха към папагала и с глух трясък си удариха челата.
— Деветнайсет нула пет седемдесет и три — с отпаднал глас прочете на пръстена Корнеев. Беше много
