— Какво оригинално има? — попита добродушният Дрозд.
Не му отговорих.
— Сега трябва да опишем — казах аз — как е хулиганствувал. Например така: натряскал се пиян като павиан, търкаля се като заклан, бе човек, а стана хулиган.
— Ужасно — каза Стела с отвращение.
Подпрях главата си с ръце и започнах да гледам карикатурата. Дрозд, вирнал задник, драскаше с четката по ватмана. Обутите му със съвсем тесни ковбюйки крака бяха извити като дъга. Хрумна ми нещо.
— Със коленца назад! — казах аз. — Песничката!
— „Седеше малък скакалец със коленца назад“ — каза Стела.
— Точно така — каза Дрозд. — И аз я зная. „И запълзяха гостите със коленца назад“ — запя той.
— Чакай, чакай — казах аз. — Дойде ми вдъхновението. Пердаши се и псува той и ето резултата: в милицията водят го със коленца назад.
— Не е лошо — каза Стела.
— Разбираш ли? — казах аз. — Още две строфи, но навсякъде да има рефрен „със коленца назад“. Напи се неприлично той и хукна след девица… Нещо от този род.
— Напи се той отчаяно — каза Стела. — На дявола е брат. Нахълта в чужди дом със коленца назад.
— Идеално! — казах аз. — Записвай. Ами дали е нахълтвал?
— Нахълтвал е, нахълтвал е.
— Чудесно! — казах аз. — Е, още една строфа.
— И хукна след девицата със коленца назад. — каза Стела замислено. — Трябва ни първият стих…
— Амуниция — казах аз. — Полиция. Амбиция. Юстиция.
— И гуши се — каза Стела. — Стреми се той. Не бръсне се, не мие се.
— Такъв е — добави Дрозд, — вярно е. Постигнахме художествена правда. Откакто се е родил, не се е бръснал и не се е мил.
— Може би ще измислим и втория стих? — предложи Стела. — Назад — апарат — автомат…
— Гад — казах аз. — Рогат.
— Мат — каза Дрозд. — Шах, пат и мат.
Отново дълго мълчахме, гледахме се глупаво и мърдахме устни. Дрозд почукваше с четчицата по чашката с вода.
— Играе си и тича той — казах най-после, — ругай като пират. И хукна след момичето със коленца назад.
— Пират — някак си… — каза Стела.
— Тогава: на дявола е брат.
— Казахме го вече. Къде?… Ах, да, наистина го казахме…
— От тигър по-космат — предложи Дрозд. В този момент се чу леко драскане и ние се обърнахме. Вратата на лабораторията на Янус Полуектович баипи се отваряше.
— Я гледай! — изненадан възкликна Дрозд и застана неподвижен с четка в ръка.
В пролуката се шмугна мъничък зелен папагал с ярка червена качулка на главата.
— Папагалче! — възкликна Дрозд. — Папагал! Пи-пи-пи-пи.
Той започна да прави с пръстите движения, сякаш ронеше хляб на пода. Папагалът ни гледаше с едното си око. След това разтвори гърбавия си като носа на Роман черен клюн и прегракнало изкрещя:
— Р-реактор! Р-реактор! Трябва да издър-ржим!
— Колко е мил! — възкликна Стела. — Саня, хвани го…
Дрозд тръгна към папагала, но спря.
— Сигурно кълве — боязливо рече той. — Я какъв клюн има.
Папагалът подскочи от пода, размаха крила и някак си тромаво политна из стаята. Наблюдавах го учуден. Той много приличаше на вчерашния. Роден еднокръвен брат-близнак. Пълно е с папагали — помислих си аз.
Дрозд взе да се брани с четчицата.
— Ще ме клъвне май — каза той
Папагалът кацна върху кобилицата на лабораторните везни, олюля се, запази равновесие и ясно кресна:
— Пр-роксима на Кентавър! Р-рубидий! Р-р-убидий!
След това се омърлуши, сгуши глава и затвори очи с ципата. Според мене, трепереше. Стела бързо направи филия хляб с мармелад, отчупи едно залче и го поднесе към клюна му. Папагалът не реагира. Явно го тресеше и блюдцата на везните се удряха о поставката и тънко звънтяха.
— Мисля, че е болен — каза Дрозд. Той разсеяно взе от ръцете на Стела сандвича и започна да яде.
— Момчета — казах аз. — Някой виждал ли е преди в института папагали?
Стела поклати глава отрицателно. Дрозд вдигна рамене.
— Май напоследък се появиха твърде много папагали — казах аз. — И вчера също…
— Сигурно Янус си прави експерименти с папагалите — каза Стела. — Антигравитация или нещо подобно.
Вратата откъм коридора се отвори и вкупом влязоха Роман Ойра-Ойра, Витка Корнеев, Едик Амперян и Володя Почкин. В стаята стана шумно. Добре наспалият се и много добър Корнеев започна да прелиства статиите и гласно да се подиграва със стила. Мощният Володя Почкин, който като зам. редактор изпълняваше главно полицейски задачи, пипна Дрозд за дебелия врат, преви го одве и започна да му тика носа във вестника и да говори: „Къде е заглавката? Къде е заглавката, дроздище?“ Роман ни поиска готовите стихове. А Едик, който нямаше нищо общо с вестника, отиде при шкафа и започна с трясък да премества в него разни уреди. Изведнъж папагалът извика: „Овер-рсан! Овер-рсан!“ — и всички стихнаха.
Роман впери очи в папагала. На лицето му се появи познато изражение, сякаш току-що беше му хрумнала необикновена идея. Володя Почкин пусна Дрозд и каза:
— Я гледай, папагал! — Грубият Корнеев веднага протегна ръка, за да сграбчи папагала, но папагалът се отскубна и Корнеев го хвана за опашката.
— Остави, Витка! — завика Стела сърдито. — Какъв е тоя навик да мъчиш животните?
Папагалът закрещя. Всички се струпаха около него. Корнеев го държеше като гълъб. Стела го галеше по качулката, а Дрозд нежно се ровеше в перата на опашката му.
Роман ме погледна.
— Интересно — каза той. — Нали?
— Откъде се е появил тук, Саша? — вежливо попита Едик.
Кимнах с глава към лабораторията на Янус.
— За какво му е на Янус папагал? — попита Едик.
— Мене ли питаш? — казах аз.
— Не, въпросът е риторичен — сериозно каза Едик.
— За какво му са на Янус два папагала? — казах аз.
— Или три — тихичко добави Роман.
Корнеев се обърна към нас.
— А къде са другите? — попита той и любопитно се озърна.
Папагалът в ръката му едва шаваше и се опитваше да го клъвне по пръста.
— Пусни го — казах аз. — Виждаш, че не му е добре.
Корнеев бутна Дрозд и отново сложи папагала на везните. Папагалът се наежи и разпери крила.
— Оставете го — каза Роман. — После ще видим какво става. Къде са стиховете?
Стела бързо издърдори всичко, което бяхме успели да съчиним. Роман се почеса по брадата, Володя Почкин неестествено изръмжа, а Корнеев изкомандува:
— Да се разстреля. С тежка картечница. Ще се научите ли някога да пишете стихове?
— Пиши ги ти — казах аз сърдито.
