стенвестник. Аз и Стела бяхме в редколегията и пишехме сатирични стихове, басни и текстове под рисунките.
Освен това аз изкусно рисувах пощенска кутия за материали и към нея отвсякъде летяха писма с крилца. А изобщо художник на вестника беше моят адаш Александър Иванович Дрозд, кинооператор, който кой знае как се беше промъкнал в института. Но той беше специалист по заглавките. Главен редактор на вестника беше Роман Ойра-Оира, а негов помощник Володя Почкин.
— Саша — каза Стелочка, като ме гледаше с честните си сиви очи. — Да вървим.
— Къде? — казах аз. Знаех къде.
— Да правим вестника!
— Защо?
— Роман много ни моли, защото Цебер лаел. Викал, два дни остават, а нищо не е готово.
Цербер Псоевич Дьомин, другарят кадровик, беше опекун на нашия вестник, главен подтиквач и цензор.
— Слушай — казах аз, — хайде утре, а?
— Утре няма да мога — каза Стелочка. — Утре отлитам в Сухуми. Да правя записи на павианите. Вибегало казва, че трябвало да се запише водача като най-отговорен… А той се страхува да се доближи до водача, защото водачът ревнува. Да вървим, Саша, а?
Въздъхнах, затворих преписките и тръгнах след Стелочка, защото сам не можех да съчинявам стихове. Трябваше ми Стелочка. Тя винаги даваше първия стих и основната идея, а, според мене, в поезията това е най-важното.
— Къде ще работим? — попитах аз по пътя. — В профкомитета ли?
— В профкомитета е заето, там калайдисват Алфргд заради чая. Роман ще ни пусне в кабинета си.
— Ами за какво трябва да пишем? Пак ли за банята?
— И за банята има. За банята, за Лисата планина. Трябва да заклеймим Хома Брут.
— Наш Хома Брут, мошеник лют — казах аз.
— И ти ли, Бруте — каза Стела.
— Това е идея — казах аз. — Трябва да я развием.
В лабораторията на Роман на масата беше разгънат вестникът — огромен, абсолютно чист лист ватман. До него сред бурканчета с гуаш, пулверизатори и статии лежеше живописецът и кинооператор Александър Дрозд с цигара, залепена на устната. Ризата му, както винаги, беше разкопчана и се виждаше изпъкналото му космато коремче.
— Здрасти — казах аз.
— Здравей — каза Саня.
Ехтеше музика. Саня въртеше един транзистор.
— Я да видим какво имате? — казах аз и събрах статиите.
Статиите бяха малко. Имаше една уводна „Пред празника“. Имаше бележка от Цербер Псоевич „Резултати от обследването на изпълнението на нарежданията на дирекцията за трудовата дисциплина през периода от края на първото до началото на второто тримесечие“. Имаше статия от професор Вибегало „Нашият дълг е дълг пред подшефните градски и районни стопанства“. Имаше статия от Володя Почкин „За всесъюзното съвещание по електронна магия“. Имаше бележка от някакъв домашен дух „Кога най-после ще продухат парното отопление на четвъртия етаж“. Статия от председателя на комитета при стола „Ни риба, ни рак“ — шест машинописни страници през един интервал. Тя започваше с думите: „Фосфорът е потребен на човека като въздух“. Имаше бележка от Роман за работата на отдел „Недостъпни проблеми“. За рубриката „Нашите ветерани“ имаше статия от Кристобал Хунта „От Севиля до Гренада. 1547 г.“ Имаше още няколко малки бележки, в които се критикуваха: липсата на съответен ред във взаимоспомагателната каса; немарливостта в работата на доброволната пожарна команда; допускането на хазартни игри във вивариума. Имаше няколко карикатури. На една ог тях беше нарисуван Хома Брут, сплескат и с морав нос. На друга се осмиваше банята — беше нарисуван гол син човек, който замръзваше под ледения душ.
— Ама че скука! — казах аз. — Може би няма нужда от стихове?
— Има — въздъхна Стелочка. — Нареждах материалите и така и иначе и пак остава празно място.
— Тогава нека Саня нарисува нещо. Някакви класове, някакви разцъфнали градински теменужки… А, Санка?
— Работете, работете — каза Дрозд. — Аз трябва да рисувам заглавката.
— Голяма работа — казах аз. — Три думи ще нарисуваш.
— На фона на зведното небе — каза Дрозд натъртено. — И ракета. И заглавки за статиите. А още не съм обядвал. И не съм закусвал.
— Тогава върви да хапнеш — казах аз.
— Нямам пари — каза той ядосано. — Купих си магнетофон. От оказионния магазин. Вие тук се занимавате с глупости, а я по-добре ми направете два сандвича. С масло и със сладко. Или по-добре десетина ми направете.
Извадих една рубла и му я показах отдалеч.
— Щом напишеш заглавието, ще я получиш.
— Завинаги ли? — живо каза Саня.
— Не. Назаем.
— Все едно е — каза той. — Само имай предвид, че сега ще умра. Вече имам спазми. И крайниците ми изстиват.
— Само лъже — каза Стела. — Саша, да седнем на тази масичка и веднага ще напишем всички стихове.
Седнахме на масичката и наредихме пред себе си карикатурите. Погледнахме ги известно време с надежда, че нещо ще ни хрумне. После Стела каза:
— Пази се ти от хора като Брут, че ще ядеш лобут!
— Какъв лобут? — попитах аз. — Да не се е бил с някого?
— Не — каза Стела. — Нали е хулиган, правил скандали. Казвам го за римата.
Отново зачакахме. Освен „Пази се“ и „лобут“ нищо не ни идваше наум.
— Хайде да разсъждаваме логично. Налице е Хома Брут. Той се напил, правил скандали. Какво друго е правил?
— Закачал момичетата — каза Стела. — Счупил едно стъкло.
— Добре — казах аз. — Друго?
— Псувал…
— Чудно нещо — обади се Саня Дрозд. — Аз съм работил с този Брут в една кабина. Младеж като младеж. Нормален…
— И? — казах аз.
— Това е всичко.
— Кажи една рима на „Брут“ — казах аз.
— Лобут.
— Имаме я вече — казах аз.
— Ами не е лоша. Вземи тояга и лобут.
Стела каза патетично:
— Другарю, пред теб е Брут. Побойник лют. Вземи тоягата и му тегли един лобут.
— Не върви — каза Дрозд — Пропаганда на телесни наказния.
— Тогава капут.
— Другарю, пред теб е Брут — каза Стела. — От думите му дори мухите са капут.
— От вашите стихове мухите са капут — каза Дрозд.
— Ти нарисува ли заглавката? — попитах аз.
— Не — каза Дрозд заядливо.
— Тогава започвай!
— Излагат славния ни институт — каза Стела — пияниците като Брут.
— Това е хубаво — казах аз. — Ще го сложим накрая. Запиши си го. Това ще бъде поуката, свежо и оригинално.
