— Моля, моля, разбира се! — замърмори Седловой, хвана ме за пръста и взе да ме подбутва към машината.
— Един момент — казах аз и деликатно измъкнах пръста си. — За дълго ли?
— Ами както искате! — извика Седловой. — Както ми кажете, така ще направя… Но нали сам ще управлявате! Тук всичко е много просто. — Той отново ме хвана и отново ме помъкна към машината. — Ето това е кормилото. Това е педалът за връзка с действителността. Това е спирачката, а това е газта. Вие автомобил карате ли? Тогава много добре! Ето клавиша… къде искате да отидете, в бъдещето или в миналото?
— В бъдещето — казах аз.
— А — каза той, както ми се стори, разочаровано. — В описваното бъдеще… Значи разните му фантастични романи и утопии. Разбира се, това също е интересно. Само имайте предвид, че това бъдеще вероятно е разпокъсано, там сигурно има огромни дупки във времето, които никой автор не е запълнил. Впрочем няма значение… Та този клавиш ще натиснете два пъти. Един път сега при старта, а втори път, когато поискате да се върнете. Разбирате ли?
— Разбирам — казах аз. — Ами ако в машината нещо се счупи.
— Абсолютно безопасно! — той размаха ръце. — Щом в нея нещо се развали, поне една прашинка ще попадне между контактите и вие моментално ще се върнете тук.
— Дерзайте, младежо! — каза магистър-акадмикът. — Ще ни разкажете какво има там в бъдещето, ха- ха-ха!
Покатерих се на седалката, като се стараех да не гледам никого, и се чувствувах много глупаво.
— Натискайте, натискайте… — настойчиво зашепна докладчикът.
Натиснах клавиша. Той беше изглежда нещо като стартер. Машината трепна, изгрухтя и започна равномерно да трепери.
— Оста е изкривена — шепнеше ядосано Седловой. — Но нищо, нищо… Включете скоростта. Ето така. А сега дайте газ, газ…
Дадох газ и едновременно плавно отпуснах амбриажа. Светът започна да потъмнява. Последното, което чух в залата, беше добродушният въпрос на магистър-академика:
„Ами по какъв начин ще го наблюдаваме?…“ — и залата изчезна.
Втора глава
Единствената разлика между времето и което и да било от трите пространствени измерения е, че нашето съзнание се движи покрай него.
Отначало машината се движеше на скокове, единствената ми грижа беше да се задържа на седалката, като преплетох крака около рамката и с всичка сила се вкопчих в кормилото. С крапчеца на окото си смътно виждах наоколо някакви разкошни призрачни постройки, тъмнозелени равнини и едно студено, нетоплещо светило в сивата мъгла близо до зенита. След това се сетих, че друсането и подскачането стават, защото съм вдигнал крака си от газта на мотора не му достигаше мощност (точно както е в автомобила) и машината, движейки се неравномерно, непрекъснато се сблъскваше с развалини от антични и средновековни утопии. Дадох малко газ и движението веднага стана плавно, най-после успях да се наместя по-удобно и да се огледам.
Заобикаляше ме призрачен свят. Огромни постройки от разноцветен мрамор, украсени с колонади, се издигаха между мънички селски къщички. Наоколо при пълно безветрие се люлееха жита. Големи прозрачни стада пасяха тревица, по възвишеннята седяха побелели овчари с благовидни физиономии. Всички до един четяха книги и старинни ръкописи. След това до мене се появиха двама прозрачни човеци, заеха поза и започнаха да говорят; и двамата бяха боси, увенчани с венци и наметнати с надиплени хитони. Единият държеше в дясната си ръка лопата, а в лявата стискаше пергаментен свитък. Другият се подпираше с търнокоп и разсеяно си играеше с огромна медна мастилница, окачена на пояса му. Те говореха строго поред и както ми се стори отначало, помежду си. Но много скоро разбрах, че говорят с мене, макар че нито един от тях дори не ме погледна. Заслушах се. Онзи с лопатата дълго и монотонно ми излагаше основите на политическия строй в прекрасната страна, гражданин на която бил той. Строят бил необикновено демократичен, дори дума не могло да става за някакво принуждаване на гражданите (няколко пъти той особено наблегна на това).
Всички били богати и свободни от грижи и дори последният земеделец имал най-малко трима роби. Когато спираше, за да си поеме дъх и да оближе устните си, заговорваше онзи с мастилницата. Той се хвалеше, че току-що бил изкарал трите си часа като превозвач на реката, от никого не взел дори стотинка, защото не знаел какво е пари. А сега отивал под сянката на фонтаните да се отдаде на наслада.
Те говореха дълго — и ако се съди по километража, цели няколко години, — а след това изведнаж изчезнаха и стана пусто. През призрачните здания прозираше неподвижно слънце. Ненадейно ниско над земята бавно прелетяха тежки летателни апарати с ципести като на птеродактилн крила. В първия момент ми се стори, че те всички горят, но след това забелязах, че димът у тях идва от големи конусовидни тръби. Тежко размахвайки крила, те летяха над мене, посипа се пепел и някой изпусна върху мене чвореста цепеница.
В разкошните здания наоколо започнаха да стават някакви промени. Колоните не намаляха и архитектурата си остана като преди разкошна и глупава, но се появиха нови багри и мраморът, според мене, се смени от някакъв по-съвременен материал. А вместо слепите статуи и бюстове по покривите се появиха лъскави инсталации, конто приличаха на антени на радиотелескопи. Хората по улиците се увеличиха, появиха се огромен брой коли. Изчезнаха стадата и четящите пастири, обаче житата продължаваха да се люлеят, макар че както преди вятър нямаше. Натиснах спирачката и спрях.
Огледах се и разбрах, че стоя с машината върху лентата на движещ се тротоар. Около мене гъмжеше от народ — най-различен народ. Наистина повечето от тези хора бяха някак си нереални, много по-нереални от могъщите, сложни, почти безшумни механизми. И когато такъв механизъм случайно налиташе върху човек, сблъскване не ставаше. Машините малко ме заинтересуваха, сигурно защото на челната броня на всеки механизъм седеше вдъхновеният до полупрозрачност изобретател, който надълго и нашироко обясняваше устройството и предназначението на своята рожба. Никой не слушаше изобретателите, пък и те изглежда към никого по-специално не се обръщаха.
По-интересно ми беше да гледам хората. Аз видях едри младежи с комбинезони, които ходеха прегърнати, псуваха и пееха немелодични песни по лоши текстове. Непрекъснато се срещаха някакви хора, облечени само частично: например със зелена шапка и червено сако на голо тяло (нищо друго); или с жълти обувки и пъстра вратовръзка, без панталони, без риза, дори без долни дрехи. Или с фини пантофки на бос крак. Околните се отнасяха към тях спокойно, а аз се смущавах, докато не се сетих, че някои автори имаха навик да пишат нещо подобно: „вратата се отвори и на прага се появи строен мускулест човек, с мъхната шапка и тъмни очила“… Срещаха се и нормално облечени хора, наистина костюмите им бяха старомодни и от време на време сред тълпата се провираше някой загорял брадат мъж с чиста бяла хламида и мотика или с някакъв хамут в едната ръка и със статив или кутия бои в другата. Носителите на хламидите имаха смутен вид, уплашено побягваха от многокраките механизми и страхливо се озъртаха.
Ако не се смята дърдоренето на изобретателите, беше доста тихо. Повечето хора си мълчаха. На един ъгъл двама младежи се занимаваха с някакъв механичен апарат. Те убедено говореха: „Конструкторската мисъл не може да стои на едно място. Това е закон на общественото развитие. Ние ще го изобретим. Непременно ще го изобретим. Напук на бюрократи като Попивко Папкин и консерватори като Твърдоглавов“. Другият младеж държеше на своето: „Аз открих как да приложим тук неизтриващи се гуми от полиструктурно влакно с изродени аминни връзки и непълни кислородни групи. Но засега не зная как да използуваме регенериращия реактор със субтоплинни неутрони… Миша, Мишка! Какво да правим с
