— Два — казах аз бързо. Очаквах нещо подобно.
— Пет — нахално каза Витка.
— Хайде три — казах аз. — И без това все за тебе работя.
— Шест — хладнокръвно каза Витка.
— Витя — каза Едик, — на ушите ти ще поникне козина.
— Червеникава — казах аз злорадо. — Може би дори със зеленикав оттенък.
— Добре де — каза Витка. — Върви безплатно. Два часа ми стигат.
Преместихме се заедно в приемната. По пътя магнаурите подеха неразбираем спор за някаква си циклотация и трябваше да ги прекъсна, за да ме трансгресират на полигона. Бях им омръзнал вече и за да се отърват по-скоро от мене, те извършиха трансгресията с такава енергия, че аз не успях да се облека и се втурнах сред тълпата от зрители с гърба напред.
На полигона всичко вече беше готово. Публиката се криеше зад бронеприкритията. Вибегало стърчеше от току-що изкопана траншея и бабаитски гледаше с голяма стереотръба. Фьодор Симеонович и Кристобал Хунта, с четиридесеткратни биноктари в ръце тихо си приказваха на латински. Янус Полуеткович, облечен с голям кожух, равнодушно стоеше настрана и ровеше снега с бастуна си. Б. Питомник беше клекнал до траншеята с отворен бележник и писалка в ръка. А Г. Проницателни, окичен с фото– и киноапарати, търкаше замръзналите си бузи, пухтеше и тупаше крака зад гърба ми.
Небето беше ясно, пълната луна клонеше на запад. Мътните стрели на полярното сияние, трептейки, се появяваха между звездите и отново изчезваха. Снегът в равнината блестеше и големият тумбест цилиндър на котела ясно се виждаше на стотина метра от нас.
Вибегало вдигна глава от стереотръбата, изкашля се и каза:
— Другари! Дру-га-ри! Какво наблюдаваме през тази стереотръба? През тази стереотръба, другари, ние, вълнувани от сложни чувства, примрели от очакване, наблюдаваме как защитният капак започва автоматично да се отвинтва… Пишете, пишете — каза той на Б. Питомник. — И пишете по-точно… Значи? Автоматично да се отвинтва. След няколко минути сред нас ще се появи идеалният човек — шевалие, значи, сан пьор е сан репрош…13
Аз и с просто око видях как капакът на котела се отвинти и безшумно падна в снега. От котела избухна дълга до звездите струя пара.
— Пояснявам за пресата… — започна Вибегало, но в този момент екна страшен рев.
Земята се люшна и се разтресе. Изви се огромен снежен облак. Всички се строполиха един върху друг, аз също паднах и се затъркалях. Ревът се усилваше и когато аз, вкопчен за веригите на камиона, с мъка се изправих на крака, видях как страшно като гигантска чаша под мъртвешката лунна светлина краищата на хоризонта пълзят и се завиват навътре. Как застрашително се клатушкат бронеприкритията, как, пръснати, тичат, падат и отново скачат оваляните със сняг зрители. Видях, че Фьодор Симеонович и Кристобал Хунта, наметнати с дъгообразни шапки от защитно поле, отстъпват назад под натиска на урагана и вдигнали ръце, се мъчат да разпрострат защитата и над всички други, но вихърът разкъсва защитата на парчета и тези парчета се носят над равнината като огромни сапунени мехури и се пукат в звездното небе. Видях вдигналия яка Янус Полуектович, който стоеше гърбом към вятъра, подпираше се здраво с бастуна по оголената земя и гледаше часовника си. А там, където беше котелът, се въртеше, осветен отвътре с червено, гъст облак пара и хоризонтът стремително се свиваше все по-тясно и по-тясно и като че ли всички ние се намирахме на дъното на колосална делва. А след това съвсем близо до епицентъра на тази космическа грозотия изведнъж се появи Роман със зеления си балтон, който се смъкваше от гърба му. Той замахна широко и запрати в ревящата пара нещо голямо, което блесна като бутилка, и веднага падна по очи и закри главата си с ръце. От облака изскочи грозна, обезобразена от бяс физиономия на джин, чийто очи се блещеха от ярост. Той разтвори уста в беззвучен смях, размаха огромните си космати уши, замириса на изгоряло, над виелицата изскочиха призрачните стени на великолепен дворец, разтърсиха се и рухнаха, а джинът, превърнал се в дълъг език от оранжев пламък, изчезна в небето. Няколко секунди беше тихо. След това хоризонтът с тежък грохот се слегна. Бях подхвърлен високо нагоре и когато дойдох на себе си, открих, че седя, опрял ръце на земята, близо до камиона. Снегът беше изчезнал. Цялото поле наоколо беше черно. Там, където преди една минута стоеше котелът, зееше голяма яма. От нея се вдигаше бяло облаче дим и миришеше на опърлено.
Зрителите започнаха да се изправят на крака. Лицата на всички бяха изцапани и изкривени. Мнозина бяха изгубили гласа си, кашляха, плюеха и тихичко пъшкаха. Те започнаха да се чистят и веднага се разбра, че някои са съблечени по долни дрехи. Чу се ропот, след това викове: „Къде са ми панталоните? Защо съм без панталони? Нали бях с панталони!“, „Другари! Никой ли не е виждал часовника ми?“, „И моя!“, „И моят е изчезнал!“, „Няма ми зъба, платиновия! Това лято го слагах…“, „Леле, а на мен пръстенът ми изчезнал и гривната“, „Къде е Вибегало? Какво е това безобразие?“, „Какво значи това?“, „Да вървят по дяволите часовниците и зъбите!“, „Хората здрави ли са?“, „Някакъв взрив… джин… ами къде е исполинът на духа?“, „Къде е консуматорът?“, „Къде е Вибегало най-сетне?“, „Ами хоризонта видя ли? Знаеш ли на какво прилича това?“, „На свиване на пространството, зная ги тия работи…“, „Студено ми е по потник… дайте ми нещо…“, „Ами къде е този Вибегало? Къде е този глупак?“
Земята се размърда и от траншеята изпълзя Вибегало. Той беше без валенки.
— Пояснявам за пресата — пресипнало каза той.
Но не му позволиха да поясни. Магнус Фьодорович Редкин, дошъл специално, за да разбере най-после какво представлява истинското щастие, се спусна към него, замаха стиснати юмруци и записка:
— Това е шарлатанство! Вие ще отговаряте! Панаир! Къде ми с шапката? Къде ми е шубата? Ще се оплача от вас! Къде ми е шапката, питам?
— Напълно според програмата… — мърмореше Вибегало и се озърташе — нашият скъп исполин…
Към него бавно се приближи Фьодор Симеонович.
— Вие, д-драги мой, з-закопавате таланта си в земята. Т-трябва да ви изпратят д-да подсилите отдел „Отбранителна магия“. Вашите идеални хора трябва да се хвърлят върху неприятелските бази. Д-да плашат агресора.
Вибегало взе да отстъпва назад, като се пазеше с ръкава на зипуна си. При него отиде Кристобал Хозевич, измери го мълчаливо с поглед, рязко хвърли в краката му изцапаните си ръкавици и се отдалечи. Жан Жакомо, който набързо си направи привидно елегантен костюм, завика отдалече:
— Това е феноменално, сеньори. Винаги съм изпитвал към него известна антипатия, но не можех да си представя подобно нещо…
Сега най-после Г. Проницателни и Б. Питомник се ориентираха какво е положението. Досега те неуверено се усмихваха и гледаха всекиго в устата, надявайки се да разберат нещо. След това проумяха, че не всичко върви напълно според програмата. Г. Проницателни с твърда крачка отиде при Вибегало, бутна го по рамото и каза с железен глас:
— Другарю професор, къде мога да си получа обратно апаратите? Три фотоапарата и един кнноапарат.
— И венчалния ми пръстен — добави Б. Питомник.
— Пардон — каза Вибсгало с достойнство. — Он вудемандера канд он ора безоан де ву14. Почакайте за обяснение.
Кореспондентите се смутиха. Вибегало се обърна и тръгна към ямата. Над ямата вече стоеше Роман.
Исполинът консуматор не се намери в ямата. Но пък там бяха останалите много други неща. Там бяха фото– и киноапаратите, бележниците, шубите, пръстените, огърлиците, панталоните и платиненият зъб. Там бяха валенкнте на Вибегало и шапката на Магнус Фьодорович. Там се намери и моята платинова свирка за повикване на аварийната команда. Освен това там открихме два москвича, три волги, желязната каса с печатите на местната спестовна каса, голямо парче печено месо, две каси водка, една каса жигульовска бира и един железен креват с никелирани топки. Вибегало си навлече валенките и снизходително усмихнат, заяви, че сега може да се започне дискусия. „Задавайте въпроси“ — каза той. Но дискусия не стана. Ядосаният Магнус Фьодорович извика милицията. Долетя с една „газка“ младият сержант Ковальов. Наложи се всички да се запишем свидетели. Сержант Ковальов ходеше около ямата и се мъчеше да открие следите на престъпника. Той намери огромна изкуствена челюст и дълбоко се замисли над нея. Кореспондентите, получили апаратурата си и видели всичко в нова светлина, внимателно слушаха Вибегало, който отново
