с желание, оживено вдигаха врява със сто гърла и запретваха многобройните си ръкави, а Бриарей вървеше подире им, вдигнал напред изкълчения пръст, и пискаше, че го боляло, че на няколко от главите му се виело свят, че цяла нощ не бил спал. Кот взе котела, Хиес целия останал багаж. Тогава Бриарей, като видя, че за него нищо не е останало, взе да се рзпорежда, да дава заповеди и да помага със съвети. Той тичаше напред, отваряше и държеше вратите, непрекъснато приклякваше, надничаше отдолу и викаше: „Давай, давай!“ или „Дай по-надясно. Закачаш!“ В края на краищата го настъпиха по ръката и го притиснаха между котела и стената и Алфред го отведе обратно във вивариума.
Камионът се натъпка здравата с хора. Вибегало се качи в кабината на шофьора. Той беше много недоволен и питаше всички колко е часът. Камионът уж замина, но след пет минути се върна, защото се разбрало, че са забравили кореспондентите. Докато ги търсеха, Кот и Хиес започнаха да се бият със снежни топки, за да се сгреят и счупиха две стъкла. След това Хиес се счепка с някакъв подранил пияница, който викаше: „Всичките ли срещу един, а?“ Дръпнаха Хиес и отново го наблъскаха в камиона. Той пулеше очи и здравата псуваше на елински. Появиха се разтрепераните след сън Г. Проницателни и Б. Питомник и камионът най-после замина.
Институтът опустя. Беше осем и половина. Целият град спеше. Много ми се искаше да отида с другите на полигона, но нямаше как, въздъхнах и започнах втората обиколка.
Вървях по коридорите, прозявах се и гасях лампите навсякъде, докато не стигнах до лабораториите на Витка Корнеев. Витка не се интересуваше от експериментите на Вибегало. Той казваше, че такива като Внбегало трябва без пощада да се предават на Хунта като опитни животни, за да се проучи дали не са летателни мутанти. Затова Витка не мръдна от мястото си, а си седеше на дивана транслатор, пушеше цигара и лениво разговаряше с Едик Амперян. Еднк лежеше до него, замислено гледаше към тавана и смучеше бонбон. На масата в коритото с вода бодро плуваше костурът.
— Честита Нова година — казах аз.
— Честита — приветливо ми отвърна Едик.
— Ето, нека Сашка каже — предложи Корнеев. — Саша, съществува ли небелтъчен живот?
— Не зная — казах аз. — Не съм виждал. Защо?
— Какво значи не съм виждал? М-поле ти също никога не си виждал, а изчисляваш напрежението му.
— Какво от това — казах аз. Гледах костура в коритото. Костурът плуваше, рязко се обръщаше на завоите и тогава се виждаше, че той е изкормен. — Витка — казах аз, — стана все пак, а?
— Саша не иска да говори за небелтъчен живот. — каза Едик. — И той е прав.
— Без белтък животът е невъзможен — казах аз. — Ами как костурът живее без вътрешности?
— А другарят Амперян казва, че без белтък нямало живот — каза Витка, като караше струята тютюнев дим да се върти на вихрушка и да се движи из стаята, заобикаляйки предметите.
— Аз казвам, че животът е белтък — възрази Едик.
— Не виждам разликата — каза Витка. — Ти казваш, че ако няма белтък, няма и живот.
— Да.
— Ами това какво е? — попита Витка. Той леко махна с ръка.
На масата до коритото се появи отвратително същество, което едновременно приличаше на таралеж и на паяк. Еднк се надигна и погледна към масата.
— Ах — каза той и отново легна. — Това не е живот. Това е дух. Нима Кошчей Безсмъртния е небелтъчно същество?
— А ти какво искаш? — попита Корнеев. — Движи ли се? Движи се. Храни ли се? Храни се. И може да се размножава. Искаш ли сега да се размножн?
Едик повторно се надигна и погледна. Таралежът паяк тромаво тъпчеше на място. Като че ли искаше да тръгне едновременно и на четирите страни.
— Духовете не са живот — каза Едик. — Духовете съществуват само дотолкова, доколкото съществува разумен живот. Дори може да се каже по-точно, доколкото съществуват маговете. Духовете са продукт от дейността на маговете.
— Добре — каза Витка.
Таралежът паяк изчезна. Вместо него на масата се появи един мъничък Витка Корнеев, точно копие на истинския, но голям колкото ръка. Той щракна с мъничките си пръстчета и си създаде още по-малък микродубъл. Новият дубъл също щракна с пръсти. Появи се дубъл, голям колкото автоматична писалка. След това колкото кибритена кутийка. След това колкото напръстник.
— Стига ли? — попита Витка. — Всеки от тях е маг. Нито в един няма дори една молекула белтък.
— Несполучлив пример — каза Едик със съжаление. — Първо, принципиално те по нищо не се различават от машина с програмно управление. Второ, те не са продукт на развитието, а продукт на твоето белтъчно майсторство. Едва ли си заслужава да се спори дали еволюцията е способна да даде саморазмножаващи се машини с програмно управление.
— Много знаеш ти за еволюцията — каза грубият Корнеев. — Ама че Дарвин! Каква разлика има дали е химически процес или съзнателна дейност. И твоите прадеди също не всички са били белтъчни. Твоята прапрапрамайка е била, готов съм да призная, доста сложна, но съвсем не белтъчна молекула. И може би така наречената наша съзнателна дейност е също някаква разновидност на еволюцията. Откъде да знаем, че целта на природата е била да създаде другаря Амперян. Може би целта на природата е била да създава духове чрез другаря Амперян. Може би.
— Ясно, ясно. Най-напред протовирус, след това белтък, след това другаря Амперян, а след това цялата планета се изпълва с духове.
— Именно — каза Витка.
— А чие всички измираме като непотребни.
— А защо пък не? — каза Витка.
— Имам един познат — каза Едик, — който твърди, че човекът бил само междинно звено, необходимо на природата, за да създаде венеца на творчеството: чаша коняк с резен лимон.
— В края на краищата защо пък не?
— Ами защото на мен не ми се ще — каза Едик. — Природата си има свои цели, а аз свои.
— Антропроцентрист — каза Витка с отвращение.
— Да — гордо каза Едик.
— Не желая да дискутирам с атропроцентристи — каза грубият Корцеев.
— Тогава хайде да си разказваме вицове — спокойно предложи Едик и пъхна в устата си още един бонбон.
Дублите на Витка върху масата продължаваха да работят. Най-мъничкият дубъл беше вече колкото мравка. Докато слушах спора на антропоцентриста с космоцентриста, ми хрумна една мисъл.
— Момченца — казах с изкуствено оживление, — защо не отидете на полигона?
— Защо да отидем? — попита Едик.
— Ами интересно е…
— Аз никога не ходя на цирк — каза Едик. — Освен това: уби нил валес иби нил велис12.
— За себе си ли говориш? — попита Витка.
— Не. За Вибегало.
— Момченца — казах. — Аз страшно обичам цирк. На вас не ви ли е все едно къде ще си разказвате вицове?
— Тоест? — каза Витка.
— Подежурете заради мене, а аз ще изтичам до полигона.
— Студено е — напомни ми Витка. — Мраз. Вибегало.
— Много искам — казах аз. — Много е тайнствено.
— Да пуснем ли детето? — обърна се Витка към Едик.
Едик кимна с глава.
— Вървете, Привалов — каза Витка. — Това ще ви струва четири часа машинно време.
